Чезаре Марки
Бокачо (15)

XV.
От подпалвач — огнеборец

„Неаполитанската болест“ не му давала мира. Здравето му накуцвало, физическият упадък му напомнял за близкия край, но той не искал да умре, преди да види отново града на щастливите си години. Неапол не му излизал от главата, той бил младежката му любов, мечтата, която не изтлява никога. Отвърнал с отказ на Петрарка, който повторно го поканил да иде да живее при него.

През тези години неспокойният Бокачо пътувал доста, бил е отново във Венеция през 1367 г., гост на Франческо, който обаче, преди приятелят му да пристигне, напуснал града, изпратен неочаквано с дипломатическа мисия от Висконти. Петрарка натоварил дъщеря си Франческа, омъжена за миланчанина Франческуоло да Бросано, да го приеме, както подобава, но Джовани отказал. Младата жена била сама вкъщи, защото мъжът й отсъствувал по работа, и злите езици можели да се разприказват. Белите коси, затлъстялото тяло, разликата от тридесетина години нямало да го запазят от клюките.

Нима стигнала и до Венеция славата му на неприличен писател? Толкова ли били тъпи венецианците да не могат да различат личното поведение на един писател от съдържанието на творбите му? Непременно ли трябвало да е порочен онзи, който така добре описал човешките пороци? Все пак Джовани отишъл да живее у приятеля си Франческо Алегри, а когато посетил Франческа, която му показала малката си дъщеря Елета, сторило му се, че вижда своята скъпа дъщеричка Виоланте, и се трогнал до сълзи.

Върнал се в Черталдо и в течение на няколко месеца бил инспектор по военните набори, която длъжност бил изпълнявал и по-рано. Отишъл и във Витербо да поздрави, както споменахме, папа Урбан V, който се завръщал от Авиньон. През 1368 г. пътувал до Падуа, после отново до Венеция, за да утеши приятеля си Донато Албанцани, който загубил сина си. Джовани се притичвал братски, за да утеши другите. Но него кой щял да утешава? Старостта бързо напредвала, меланхолията на залеза го карала да изживява по-тежко самотата и липсата на обич, гнетяло го съмнението, че е пропилял живота си за ненужни творби, както и страхът, че делото му ще умре заедно с него:

Всяко взиране назад ме дразни:

виждам, че отминал е животът мой,

зле използуван и пропилян в безброй

преходни наслади и съблазни.

 

Сам на себе си се сърдя — разни

спомени над мен връхлитат в пъстър рой;

грешките ми ме лишават от покой,

будят съжаления напразни.

 

Посред жалката световна суета

няма где утеха днес да зърна,

не намирам кът, от грижи отстранен.

 

Виждам залеза на своите лета

и не мога времето да върна,

предусещам: иде сетният ми ден.

Вкопчил се още един път — последен — в мита на своята младост, т.е. Неапол. „Неаполитанската болест“ му помагала да забрави — или поне така той си мислел, другите болести, които подкопавали здравето му.

През есента на 1370 г., на петдесет и седем години, предприел ново пътуване до Неапол, където се надявал да намери приятели, почести и спокойствие. Не му стигнали двете разочарования, причинени от Ачайоли. Този път обаче като че ли нямало да има рискове: поканата не идвала от едновремешния съученик — вече покойник от пет години, а от абата на манастира „Стефан Калабрийски“, Николо ди Монтефалконе, също стар другар по учение.

Изглежда, било писано Джовани да няма късмет с тази категория хора. Историята с Ачайоли се повторила. Абатът му бил обещал гостоприемство и удобства, книги в изобилие, нямало вече да се бори с несгодите на всекидневния живот, които угнетяват духа и му пречат да литне към просторите на знанието. Но в последния момент абатът изчезнал, без да остави дори една бележка. Това последно разочарование бележи края на несподелената любов между Бокачо и Неапол. Повече нямало да види този град, решил да го напусне завинаги. Уважавани приятели се опитали да го задържат, но едва-що се запролетява, той се отправил на север и се завърнал в Черталдо.

Оттам писал благодарствено писмо на Николо Орсини, римски сенатор и гонфалониер на църквата, един от многото, които го молели да остане.

„Всички сте толкова мили — пише между другото, — вашите грижи ме трогнаха. Иде ми да се смея и да плача, като си помисля как се отнесе с мен съдбата. В най-добрите ми години никой не говореше за мен, някои дори ме взимаха на подбив; сега, когато съм стар и грохнал, срещам толкова много хора, които се интересуват за работите ми. Уго ди Сансеверино, генерал на кралица Йоана, искаше на всяка цена да остана в Неапол като негов гост. Джакомо ди Майорка, съпруг на кралицата, ми направи същото предложение. За Петрарка да не говорим. Ти, драги Николо, ми предлагаш гостоприемството в имението си в Арджентарио. Разкошно място, но не мога да приема. Благодаря на всички ви. Навикнал съм да живея свободен, не мога да се нагодя към хомота на чуждото гостоприемство. От баща си получих няколко ниви, които стигат за издръжката ми. Мисля, че не ми остават много години живот, и искам да ги изживея в моето село, да умра и бъда погребан тук, до близките си. Все пак, ако някой ден променя намеренията си — кой може да надзърне в бъдещето? — и да приема някоя от вашите щедри покани, ще предпочета твоята, защото Петрарка живее на Евганейските хълмове, а Сансеверино — в Кампания, което е неудобно за мен място, Джакомо ди Майорка е постоянно на път, ту на война, ту по авантюри, а ти ми предлагаш Арджентарио, което не е много далеч от Черталдо.“

За остатъка от живота си Джовани се оказал пророк. През 1372 г. заболял от краста — болест, твърде разпространена предвид лошите хигиенни условия по онова време и от която дори приятелят му Франческо не могъл да се опази. Забивал нокти в кожата и се чешел яростно ден и нощ, надявайки се, че това може да го облекчи. Болестта избухнала през лятото, към нея се прибавила и кашлица, задух, треска, запек, подут далак и болки в бъбреците. Вече нямал желание да чете, „натежало тяло, залитане, треперещи ръце, лице като смъртник, загуба на апетит, раздразнителност“ така писал на приятеля си Маинарди Кавалканти. „Липса на душевни сили, изхабена памет, залинял ум.“ Останали му само два здрави органа: зрението и стомахът. Дълги са дните без утехата на книгите, безкрайни нощите, лишени от сън.

„Нямам нито лекар, нито лекарство, живея, както повеляват природата и инстинктът. Ако ме видиш, няма да ме познаеш“ — продължава той в писмото си до Николо. „Приличам на труп и желая само смъртта. Стигнах до шестдесетата си година, премного живях, много повече от предците си. Впрочем какво бих могъл да очаквам, дори да живея двойно повече? Да видя планините да литнат или реките да се върнат към изворите си?“

Въпреки настояванията на своята стара икономка Бруна, която прекарала целия си живот в дома на рода Бокачо, болният отказвал лекарска помощ. Ненавиждал науката на лекарите, а може би се страхувал от отмъщението им, защото не един път ги осмял в „Декамерон“, следвайки примера на Петрарка. Литературата и медицината не се спогаждали. Петрарка подсказал на папа Климент VI да не се доверява на лекарите, но един от тях нарекъл поета невежа. Това вбесило поета и той написал яростните си „Порицания“, които обхващали четири книги и където най-любезната дума била „шарлатани“.

В десетата новела на четвъртия ден Бокачо ни запознава с престарелия хирург Мацес дела Монтаня. Женен за младо момиче, той го отрупвал с дрехи и бижута, но не и с любов. Поради това булката, „която повечето време зъзнела, защото магистърът не я покривал, както трябва, в леглото“, хвърлила око на един красив младеж, Руджери, и го направила свой любовник. Когато връзката била разкрита, камериерката се пожертвувала заради честта на господарката си, заклевайки се пред господаря си, че нощем младежът идвал вкъщи заради нея. Мацесо блаженствувал, че има за жена светица.

Най-остра сатира, граничеща с карикатурата, е портретът на лекаря Симоне (ден осми, новела девета), суетен глупак с просташки маниери, станал лесна жертва на двамата хитреци, художниците Бруно и Буфалмако. Този надут доктор, един от многото завърнали се от Болонския университет, наперени със знака на академичното им звание — червена мантия и кожена яка, — се хваща с двамата художници, които са му обещали невиждана любовна нощ, но завършил жалко в помийна яма.

Предвид тези прецеденти какво доверие можел да има Джовани в лекарите? На 12 август получил нова криза. Надвечер температурата му се покачила, чувствувал, че главата му ще се пръсне, „мислех, че краят ми наближава — пише Джовани, — и отчаян от сегашния си живот, се замислих за бъдния, за това, че аз, безумният, трябва да се явя пред онзи съдия, който всичко вижда. Обзе ме такъв страх, че целият треперех и ронех сълзи“.

Икономката Бруна, смятайки, че трепери от треската, се мъчела да му вдъхва смелост с такива невероятни и тъпи разсъждения, че Джовани, макар потиснат от болката, избухвал в смях. През нощта почувствувал остра болка като жар, заседнала в слабините му. Щом се зазорило, селяните дошли да се осведомят за здравето му, като го увещавали да повика лекар. Болният най-накрая склонил и лекарят, след като опипал подутото тяло, отсъдил, че трябва да се премахнат лошите сокове, които го разяждали. Изплашен, Джовани дал съгласието си на лекаря да прави с него каквото си иска. Така приготвиха „железа и огън — пише той, — нагорещиха железата и бавно ги налагаха по болните места на тялото ми, после рязваха с бръснач изгорените места по кожата ми, което ми причиняваше страшна болка“. Явно приложено било пускане на кръв с каутеризация, за да изтекат заедно с кръвта развалените сокове според терапевтическите схващания на времето. „Здрав си вече — каза ми лекарят и аз му повярвах, защото с кръвта попремина и лошата треска. Най-подир след толкова безсънни нощи можах да затворя очи и отпочина малко.“

На това дълго изброяване на злополучия богатият му приятел Маинардо отговорил, изпращайки съд, пълен със златни монети, с които Джовани да си плати лекарските грижи и дървата през зимата. През есента положението му се подобрило и следващата година Бокачо, макар и още недостатъчно възстановен, се отдал на най-приятната и желана от него работа — да чете публично „Божествена комедия“, да обяснява и коментира „своя“ Данте, когото нарича загадъчна Минерва:

Данте Алигиери съм — Минерва

съща на изкуствата и разума — да съм такъв

допринесоха еднакво майчината кръв

и на Зодиака силата могъща.

 

Тъй у мен фантазията се разгръща,

че до ада и до рая аз достигнах пръв,

светско съчетах с духовно в мъдрата си стръв

и достойнство творбата ми обгръща.

 

На великата Флоренция съм син, но тя

бе за мен и мащеха със злост студена,

жертва бях на зли езици и на клевета.

 

Приютих изгнанието си в Равена,

тя ми даде дом, а бог — душевна красота,

от която завистта бе поразена.

Инициативата била подета през лятото на 1373 г. от група граждани, автори на една петиция, в която се казвало: „Желаем както за нас самите, така и за другите наши съграждани, а и заради бъдните поколения да изучаваме книгата на Данте, от който и ония, които не са литератори, могат да научат как да избягват порока и да придобиват добродетели“. Затова покорно молели „да се избере мъдър човек, добре навлязъл в учението, изложено в тази поема. За да чете в течение на една година лекции върху книгата, която народът нарича «ел Данте», на всички, които искат да ги слушат в празник, както е редът за такива лекции, при заплата на лектора не повече от сто златни флорина“.

Предложението било одобрено от събранието на приорите, гонфалониера на града и гонфалониерите на различните сдружения. На 12 август Съветът на общината потвърдил това решение. На 25–и Синьорията определила Джовани Бокачо за лектор, назначен за една година, от 18 октомври, когато започвала академичната година във Флоренция. Встъпителната лекция била изнесена на 23 октомври, неделя, за да се стече народ, в църквата „Св. Стефан“.

От Черталдо Джовани се преместил във Флоренция. Тези сто златни флорина дошли като манна небесна за лошото му финансово положение. Но той се заблуждавал, като мислел, че всички обичат Данте като него. Половин век след смъртта на великия поет покаянието на мащехата Флоренция се натъкнало на сериозни препятствия. Още били живи синовете на ония, които Данте приковал към позорния стълб или запратил в ада, означавайки ясно името, презимето и адреса на престъпника. Данте е съдия, който не се заглежда в ничие лице, а Джовани е хронист, който се старае да не бъде даван под съд. В „Декамерон“ той изпуска нарочно имената на действуващите лица, когато разказът може да му навреди — предпазно средство, което Данте не познавал. Като оставим настрана семейната или дори личната неприязън, против паметта на Данте имало политическа и религиозна опозиция. Данте мечтаел за империя, а Флоренция била свободен град; Данте бил против светската власт на папите, а Флоренция била град на гуелфи — привърженици на папата.

На практика изнесъл не повече от шестдесет лекции, защото болестта му се влошила, чумата се появила пак и — по-опасна от нея, се появила критиката на някои среди за опасността от теологични отклонения или неортодоксални тълкувания в тези лекции. Бокачо, който на старини бил нов в църковната йерархия, не можел да претендира, че е теолог.

Колко жалко: именно сега, когато дошъл моментът да възхвали своя идол, те му затворили устата. Един духовник го упрекнал, че карал музите да проституират с простолюдието (вечното предубеждение на учените към останалите), а Джовани, вече стар и болен, нямал сили да реагира, да се защити. Извинявал се, че го била подтикнала нуждата. Хонорарът от лекциите за Данте едва му стигал да плаща за лечението си; в началото на 1374 г. трябвало да продаде за сто и двадесет флорина един чифлик, който притежавал в Пуличано. На критиките, които му отправяли от много страни, отговарял със смирена самокритика: прави и още как са цензорите и флорентинският народ; той, затъналият в материални грижи, не е достатъчно зрял да оцени Данте:

Музите захвърлих нечестиво

в прахоляка на тълпите зли,

смъкнах туй, което ги прикрива

(луд бях) от плебейските стрели.

За това негово глупаво самомнение Аполон го наказал, изпращайки му ужасна болест:

И от човек превърна ме във мях

не с въздух пълен, а с олово.

Става дума за водянката, която се е прибавила към крастата. Разочарован и обезверен, той си представя, че и Данте му е сърдит за това, че е хвърлил поемата му за храна на невежите, и се оправдава, като пише на един непознат:

Ако Данте, както казваш, днеска плаче

за това, че разумът му извисен

пред сганта бил недостойно принизен

по вина на моя опит неудачен,

 

много съжалявам аз, обаче

няма за какво да укоряваш мен;

щом размислиш, става ясно като ден:

не аз, друг причината за този плач е.

Нарича лудост мечтата на своя живот да разпространява „Божествена комедия“ и изброява причините за осъдителната си грешка.

Напразната надежда, истинската бедност,

молбите на другарите ми заслепени —

туй всичко ме накара да постъпя тъй.

Но повече няма да прави това и толкова по-зле за съгражданите му:

неблагодарниците — тъпи врагове

на всичко извисено и красиво.

Хора долни, груби и ограничени, „отдадени на ръчен труд“, флорентинците ще останат без хляба на поезията. Джовани обещава на своите критици да прекрати лекциите си върху „Божествена комедия“ и наистина спира до седемнадесета песен на Ад, когато се появява Герион, символ на измамата: това е „звярът с острата опашка“, а Джовани се подчинява безропотно и се предава, без да се сражава. Къде е отишла полемичната му сила, смелата „просветителска“ самозащита, залегнали в предислова на четвъртия ден на „Декамерон“? Бил вече свършен човек, не му оставало друго, освен да чака физическата смърт — духовната отдавна била дошла.

„Изложенията“, т.е. лекциите на Джовани за Данте, събрани в „24 тетрадки и 14 тетрадчици с мека хартия“, се отнасят към „Декамерон“, както старостта към младостта. Подпалвачът е станал огнеборец и не пропуска случай да произнесе някоя проповед. Нека да разлистим лекциите на професор Бокачо. Какво представлява пантерата, срещнала Данте в тъмния лес? „Плътската страст, ласкава до смърт с всичките си смъртни сладости“, отклонява човек от небесната му съдба. Ако някой иска да се отскубне от нейните пипала, тя коварно го увещава да отложи душевното си очистение „за старини и да не се отказва от онова, което повече не ще има възможност да има отново“.

Мъчно можем да повярваме, че авторът на тези думи е автор и на „Филоколо“, в който на младите герои Флорио и Бианчифиоре — гореща двойка — препоръчва за четиво книгата на Овидий Ars amandi^[1] и поезията му нарича „свети стихове“, понеже преподава изкуството да любиш. Певецът на доброто неаполитанско общество сменя тона, дори лексиката. В младежките му творби изобилствуват съществителни и прилагателни в умалителна форма, облагородени метафори, взети от рицарския епос. Женската красота е представена с меки, пастелни тонове, чиято гама включва изрази като грациозна, весела, нежна, изящна, гиздава. А рицарят, младежът или кавалерът е любезен, приятен, смел, почтен. Затова пък в „Изложенията“ Бокачо използува сух и остър език, липсва всякаква елегантност особено когато се нахвърля срещу премного нагласените, които, за да се харесат на другия пол, „обличат разни дрехи, решат се, мият се и се рисуват, оглеждат се, стрижат се, идват и си отиват, пеят, свирят, харчат“.

Загрижен за здравето на младежта, той предупреждава, че „ужасният плътски акт“ отслабва нервите, зрението и мускулите, докарва подаграта. Читателят дори остава с впечатление, че Бокачо говори от личен опит. Но това не стига на този предшественик на Савонарола. Освен че заплашва с болести, той развява и знамето, на смъртта. Пантерата от песен първа на „Ад“, т.е. сладострастието, е и жесток звяр, защото, който злоупотребява със сладострастието, се излага на „жестока смърт… Не от звяр умря Адонис, а от прекалената си плътска любов с Венера, неговата жена“.

След като е осъдил греха, който сам вече не можел да върши, Джовани целомъдрено коментира в двадесет и първата си лекция наказанието на сладострастниците, а в новелата за Настаджо дели Онести, в „Декамерон“, веселият неоморалист Бокачо изпраща в ада едно момиче, виновно не за това, че се е поддало на любовта, а защото й противостояло. Почти пародия на лекциите му върху „Божествена комедия“…

Един от предпочитаните прицели на писателя е модата. Много време губели младежите при бръснаря да гласят всеки косъм от прическата си; скандални са и впитите и къси дрехи, които показват у младежите това, което природата свенливо се е опитала да прикрие. Тази мода идва от чужбина, отвръщали обвинените, ние гледаме от англичаните, германците и французите. Това оправдание е още по-жалко от самата мода, отговаря Бокачо. Тук зад моралиста се показва националистът, за да напомни времената, в които Италия е била люлка на цивилизацията, а италианците, които „не позволили прекалените удобства да ги изнежат, диктували законите, нравите и начина на живот на целия свят“. Хубаво е било времето на древния, републикански Рим, когато кухнята била занаят, а не изкуство, така че ако един роб не можел да върши нищо друго, правели го готвач; достатъчно било да хвърли малко дърва под казана, за да уври месото. Друго от готвача не искали. Никой не претендирал за сосове и сложни менюта. Но Флоренция вече не се задоволявала със скромна трапеза, с обикновена наредба. Разкошът на нейните пирове надминал „кралските и папските трапези, блясъка на императорския двор“.

Да минем на тридесет и осмата лекция за кръга на еретиците. Бокачо, който в новелата за трите пръстена допуска възможността от грешка, сега отстъпва. Застава безрезервно на страната на официалната ортодоксия и казва, че „отровната миризма на еретичната мисъл убива душите, които я поглъщат… в душата си еретиците са много по-отвратителни от отворени гробове“. Джовани не изпитва жал към изгорените живи, само посочва непреклонния им инат, който дори жестокото изтезание не можело да пречупи. „Неотстъпчиви в упорството си, повече от шестстотин души бяха изгорени“, отбелязва той.

Това ужасно статистическо сведение се отнася за последните седемдесет години на XIV в., Бокачо говори много лаконично, в един ред само, по този въпрос.

Да се прехвърлим на петдесет и осмата лекция. Съдбата на нещастния Якопо Рустикучи, станал хомосексуалист вследствие на странностите, проявявани от жена му, дава на Бокачо повод да отправи поредната си филипика против брака. Който обича учението, не трябва да се жени, защото не е възможно да се отдаде едновременно на книгите и на жена си. Жените изискват от мъжа скъпи дрехи, злато, скъпоценни камъни, прислуга, добре наредена къща. Бракът е лоша сделка без изключение. Да вземеш някоя без зестра значи да се трепеш цял живот, за да я издържаш; да се ожениш за богата значи да служиш на навиците й. Колкото до бдителността на ревнивите съпрузи тя за нищо не служи — невярната съпруга винаги ще се измъкне, а вярната няма нужда от нея. Истински почтена е само онази жена, която е имала случаи да съгреши, но не се е възползувала.

Джовани завършва яростната си обвинителна реч, напомняйки на кандидатите за женитба, че жени като Лукреция и Пенелопа са изключение, защото жените, „които през деня ни се виждат на улицата ангели, през нощта в леглото са демони“. Нека се сетят, за нещастния Рустикучи, осъден на вечни мъки по вина на жена си. За Бокачо, вкиснат женомразец, жените са причина за всички злини, включително хомосексуализма.