Чезаре Марки
Бокачо (14)

XIV.
Преподобният Бокачо

От Венеция Джовани се завърнал в Черталдо и потънал в учение, преживявайки от доходите, които му носел бащиният чифлик — имот неплодороден и каменист. Поради необичайния състав на почвата там козите намирали повече раковини, отколкото треви.

Той бил отвратен от политическите борби — вътрешните и външните. Флоренция преминавала през една от поредните си кризи — войната с Пиза, неин вечен съперник. Пандолфо Малатеста, владетел на Пезаро и главнокомандуващ флорентинската войска, играел двойна игра и вместо енергично да води военните действия, протакал, за да предизвика недоволства, надявайки се, че флорентинците, уморени от нескончаемата разпра, ще му поверят управлението на града.

В борбата между Флоренция и Пиза имало и комични епизоди. Като стигнали под вражеските стени, флорентинците окачили на тях едно магаре, което жителите на Пиза скоро след това им върнали, окачвайки го на свой ред на градските врати на Флоренция. Тя от своя страна излязла победител в състезанието, като успяла да отмъкне веригите, които преграждали пристанището на Пиза, отнасяйки ги в параклиса за кръщения „Сан Джовани“. След като заместили вероломния военачалник^[1], флорентинците успели да победят Пиза в битката при Кашина (28 юли 1364).

Всичките тези събития Бокачо следял отдалеч, равнодушно. Писателят се превърнал в ерудит, разказвач на човешката комедия, в книжен плъх. Заразителното влияние на латиниста Петрарка, неколкократните неаполитански разочарования, неприязнеността към жените, която растяла заедно с броя на белите коси, моралните терзания, предизвикани от напредващата възраст и предстоящата смърт, го принудили да изостави лековатите теми, вдъхновените изблици на фантазията, l’art pour l’art.

Между сонетите му се появява череп, който предупреждава:

Братя, хубаво ме погледнете —

само череп представлявам в тоя ден,

моят образ е съвсем опорочен,

прежният му вид от мен отнет е.

 

Както всички, имах ги и двете —

но от ръст и тяло днеска съм лишен,

червеят изгриза всяка плът у мен,

тъй и с вас ще е, като умрете.

 

[…]

Вдъхновението, създало „Декамерон“, пресъхва и Джовани е последният, който съжалява за това. От творбите си, написани на простоговорен италиански, той не очаквал никаква слава. В дванадесетата еклога кара Калиопа да го попита:

„Не съм ли те виждала някога да пееш една твоя песен по кръстовищата, аплодиран от простолюдието?“.

Овчарят Аристео (Джовани) отговаря, оправдавайки се:

„Признавам, виждала си ме. На младини ми харесваше простонародната песен, но сега съм в по-зряла възраст, която събужда в мен съвсем други увлечения“.

Почти се срамува, че е писал нещата, заради които (и единствено заради тях) ще остави името си на потомците. Не е разбрал, че с „Декамерон“ е създал един нов език, една нова проза. През последните двадесет години от живота си пише само историкомитологически творби, претрупани със знание, каквито са деветте книги De casibus virorum illustrium — галерия от известни имена; De milieribus Claris — сто и четири биографии на жени, от Ева до кралица Йоана; петнадесетте книги Genealogia deorum gentilium — подробен трактат по митология; De montibus, silvis, fontibus, lacubus, fluminibus, stagnis seu paludibus, et de nominibus maris — географски справочник.

Една колосална продукция, все на латински, в която витаят сенките на Вергилий и Цицерон на фона на един спокоен залез. Залез на личността и на твореца; Джовани пишел на латински, защото латинският бил езикът на учените, а Джовани, остарявайки, искал да мине за учен; латинският бил езикът на моралистите, а Джовани вече станал заклет моралист, както всички покаяли се бонвивани; латинският бил езикът на духовниците, а Джовани от няколко години бил духовно лице.

Правилно е прочел читателят: духовно лице, няма печатна грешка. Не е известно кога е назряла религиозната му криза, нито кога е облякъл расото. Факт е, че на 2 ноември 1360 г. папа Инокентий VI, на когото Джовани направил отлично впечатление по време на посланичеството си в Авиньон, му дал разрешение да прибира доходи от църковни имоти и да се грижи за душите, и то и в катедрали. Писателят, който в седмата новела на първия ден заклеймява „порочния и мръсен живот на духовниците“, става един от тях. Само една пречка от каноническо естество възпрепятствува църковната му кариера: „рождения дефект“, т.е. положението му на незаконороден.

Незаконороденият, т.е. роденият от безпътна жена, „не може да влезе до десетия си род в събранието господне“ — предупреждава Мойсей в Стария завет^[2]. Незаконороденият не може да получи духовен сан, както и епилептикът, лудият, двубрачният, убиецът, еретикът, вероотстъпникът, онзи, който е посегнал върху папата, издал е смъртна присъда (макар и справедлива) или я е изпълнил и прочие. И все пак папското разрешение премахвало тези пречки, както в случая с Джовани. Инокентий праща една много сърдечна вула до „любимия си син Джовани, син на покойния Бокачино, флорентински църковен служител… Почтеността на твоя живот и нрави и другите прояви на твоите добродетели и честните ти постъпки заслужават да дарим личността ти с нашето особено благоволение“. Отпуснатият доход е повече от заслужен, защото „ти се стремиш да изкупиш и се избавиш от този дефект (по рождение) с благочестиви дела и с това още повече заслужаваш опрощение“. Направеното изключение има особена стойност, като имаме предвид, че Инокентий VI бил най-малко склонният към непотизъм^[3] френски папа. Бивш професор по право в Тулуза, той провеждал политика на възстановяване на добрите нрави на клира, водел война със злоупотребите при раздаване на църковни доходи, затягал кесията за нуждите на папския двор, бдял над монашеската дисциплина, та чак си спечелил слава на „корава“ личност.

Щом Бокачо, както някои твърдят, имал грижа за душите и можел да бъде ректор^[4], изглежда бил приел някое от големите тайнства^[5], нещо, което ние, съвременниците, трудно можем да си представим, но не и съвременниците на новопосветения. Имал незаконни деца. Но кой нямал? Бил одумвал духовниците. А кой не ги е одумвал? С една дума, църковният служител Бокачо не бил от най-лошите. Вината му се състояла в това, че писал за духовниците онова, което всички знаели. Ако огледалото напомня на гърбавия за недъга му, глупаво е да се троши огледалото.

Църковната класа на Флоренция блестяла повече с количеството си, отколкото с качеството си. През 1339 г. там имало петдесет и седем енории, петдесет и три манастирски църкви и различни параклиси, или общо сто и петдесет култови сгради. Петстотин монахини в двадесет и четири манастира, петстотин калугери, триста свещеници, към които, като се прибавят религиозно-рицарските ордени, се получавало общо числото три хиляди при деветдесет хиляди жители. Едно на друго на всеки тридесет жители един носел расо.

Тази божия армия гъмжала от кръшкачи и укриващи се лица. Каноници, които обирали църковните приходи, без кракът им да стъпи в църква, някои дори живеели в друг град, та Инокентий VI трябвало да обяви задължително жителството по местонахождение на църквата или имота. Спекуланти, които стрижели темето си, за да приличат на монасите и да могат така по-лесно да прокарат мръсните си сделки, закриляни от привилегиите на църковната юрисдикция. Мними църковни служители се занимавали с търговия и посредничество, т.е. с всичко друго, но не и да бъдат пастири на човешки души. Убиецът се криел под свещеническото расо, за да избегне правосъдието, а забогателият — за да не плаща данъци.

И Петрарка, като се уверил, че незаконният му син Джовани нямал желание да учи и не обещавал нищо добро, пуснал в действие приятелските си връзки, за да му осигури длъжността каноник, сиреч добро бъдеще. С качествения подбор на духовенството и с проблема за религиозното призвание ще се занимае няколко века по-късно Тридентинският събор, когато ще се реши създаването на семинариите. Дотогава за църковните длъжности ограничения нямало. На петгодишна възраст Иполито д’Есте, приятел на Ариосто, станал абат, а на седем архиепископ. Рафаеле Риарио, племенник на папа Сикст IV, учел в Пиза и станал кардинал преди още да се дипломира.

Не знаем със сигурност дали Бокачо е служил в църкви, получавайки църковни доходи. Последното му завещание от 1374 г. ни кара да мислим, че бил натоварен с такива функции, освен ако споменатите в това завещание епитрахил, филон, орар и калаен съд за светена вода не са били само колекционирани предмети. Във всеки случай щом е получавал църковен доход, той не е бил толкова тлъст, та да го освободи от всяка финансова грижа. И наистина през 1365 г. го виждаме да приема без въодушевление едно ново посланичество. Целта е пак Авиньон, но възрастта друга. Оттогава са минали единадесет години, писателят вече е прехвърлил петдесетте, натежал е, заседналият живот го е обездвижил, нямал желания за дълги пътешествия. Едно пътуване през Алпите си оставало сериозно начинание, особено за един неопитен ездач като Джовани, който преценявал, че съществува само един град в света, за който си заслужавало човек да тръгне дори на старини, при всякакво време и с всякакво транспортно средство — Неапол.

Поводът на посланичеството бил следният: Урбан V искал да се освободи от френското влияние и да се завърне в Рим, като постави ред в града, затънал в хаос по време на дългото отсъствие на папите. За да го разубедят, френските прелати, уплашени от идеята, че седалището на папите може да се измести от Авиньон, който бил донесъл толкова придобивки на Франция, дори и туристически, използували всички диалектически доводи, позовавайки се на националното чувство^[6], на историята и географията. Рим бил красив, но неудобен. Позовали се дори на Юлий Цезар, който казвал, че галите били много привързани към религията си. И най-вече кой щял да го подкрепи в мечтата му да се върне в Рим? Кой щял да му предостави военна помощ? Флорентинците? По-добре да не се доверява на тези хора. Флоренция, повтаряли в курията като лозунг, служи на църквата на думи, не на дела.

Джовани приел поръчението от патриотизъм, а и за да сложи настрана някой и друг флорин. След като написал завещанието си, на 21 август напуснал Черталдо и поел пътя за Прованс, следван от разстояние от тръпнещата мисъл на приятеля Петрарка, който му писал: „Откак знам, че си на път, мисля те ден и нощ“, но си отдъхва, когато научава, че е пристигнал в Авиньон жив и здрав след шест дни път — рекордно постижение.

Първата задача на Бокачо била да опровергае тези недоброжелателни и пристрастни обвинения; да докаже недвусмислено на негово светейшество всичко онова, което Синьорията е направила в полза на папската политика. Ето един само пример между многото: помощта, дадена на кардинал Алборноз за възвръщане на провинциите, обсебени от тираните в отсъствието на папата. Какво по-голямо доказателство? Флоренция била и си оставала вярна дъщеря на светата римска църква. Ако негово светейшество имал съмнения, Бокачо трябвало да ги разсее почтително, но твърдо.

Освен това носел се слух, че Урбан се канел да поиска помощ от императора, за да се завърне в Италия. Това щяло да бъде акт на недоверие по отношение на гуелфски настроената Флоренция. И тук идвала втората задача на нашия посланик. Тя била по-трудна от първата: да накара папата да изостави злополучния проект и да го убеди, че въоръжените сили на Синьорията са достатъчни да обезпечат завръщането му. За тази цел флорентинците предлагали на негово светейшество пет галери, ако избере пътя по море, или ескорт от петстотин рицари със знамето на общината, ако предпочете да пътува по суша. Това били факти, а не думи. Но нека негово светейшество се въздържа да повика император Шарл IV, чието име стигало, за да предизвика копривна треска у всички флорентинци, включително и техния посланик.

Благодарение на дипломатическата ловкост на Джовани мисията се увенчала с успех. Папата не се обърнал към императора освен за морална подкрепа, Шарл не се помръднал, а Бокачо си спечелил такъв престиж, че години по-късно, през 1367 г., когато папата се завърнал в Рим, посрещнат тържествено от населението, Джовани бил изпратен да го посрещне във Витербо и да го поздрави с добре дошъл от името на флорентинската Синьория. Тази мисия завършила с личен успех на посланика, както показва едно писмо, изпратено от папата до Флорентинската република: „Приехме благосклонно любимия ни син Джовани Бокачо, като взехме предвид добродетелите му и пр., и пр.“.

От това си посланичество Джовани се завърнал в Черталдо с подарък за съселяните си, който ще изненада читателите: поискал от курията реликви, които да отнесе със себе си, и специални индулгенции за работниците, заети с възстановяването на една стара църквица, която му била много скъпа — „Сан Якопо“. Имали грехове за опрощение, първият от които бил голям — били чели безсрамната книга „Декамерон“.

Писателят, който в новелата за отец Чипола осмял фанатичния култ към реликвите, сега колекционирал реликви. Новелистът, който шпионирал през дупката на ключалката развратните монаси и монахини, сега бил приятел на отец Дионисий, на отец Лудовико от августинския орден. Августинецът брат Мартино да Синя бил духовният му началник. Ценели го флорентинските епископи Анджело Ачайоли и Анджело Риказоли, ценял го папа Урбан. Бокачо се грижел за църквата в Черталдо, която имала нужда от постоянни поправки. Станал видна личност сред местните католици. Всеки ден четял требника. През тези години съчинил един сонет за Мадоната:

Повелителко на ангели, Мария,

украсяваш с кроткия си чар небето

и като най-сигурна звезда в морето

водиш кораба на злия и добрия…

 

Чуй плача ми жалък, виж и мен самия,

съжали сърцето ми от скръб обзето,

майко свята, прогони врага, чието

зло лукавство сам не мога да надвия.

Молитвата му била чута. Джовани бил приет веднага сред блажените благодарение на две олтарни картини, които подарил на църквата в Черталдо, той, който нямал излишни пари. Една от тях представяла господ бог със светците Марко и Йоан Кръстител, както и ктитора Бокачо на колене според обичая на времето от дясната страна на бога. Второто табло представяло Богородица със свети Мина и света Екатерина. Според малко фантастични твърдения моделът за света Екатерина била Фиамета.

Инквизицията значи правилно преценила, като не преследвала и не пратила на кладата „просветителя“ Бокачо. Той сам щял да се покае, съвсем по италиански. „Духовенството понасяло без тревога и най-големите произволи на езика и шегите на ония, които шумно защитавали правата на плътта — пише Анри Овет, защото то знаело, че в края на краищата те ще си останат напълно покорни. Един ден те щели да заминат като кръстоносци или поклонници по светите места, щели да получат, треперещи, причастието от ръцете на същите тези свещеници, които осмивали, щели да падат ничком пред реликвите, с чийто съмнителен произход се били подигравали. Впрочем как биха могли да се изскубнат от целия този ритуал, който за тях представлявал единствената възможна гаранция против изненадите на отвъдния свят?“

Когато Бокачо пристигнал в Черталдо с реликвите и индулгенциите, дадени му от курията, зидарите на църквата му устроили празненство. По онова време едно увеличение на индулгенциите било равно на увеличение на заплатата, народът предпочитал краткия престой в чистилището пред съкратената работна седмица. За да намали своя престой ли Бокачо се бил отказал и бил осъдил „Декамерон“? Преди да отговорим на този въпрос, който разгорещил и разделил биографите му^[7], добре е да се върнем няколко години назад, в 1362 г., преди заминаването му за Неапол.

Един ден пред дома му в Черталдо се явил монахът Джоакино Чани, приносител на важно съобщение, почти на предупреждение от отвъдния свят.

Може би ти не познаваш и не си чувал да се говори за Пиетро Петрони, отшелник в манастира на Сиена, свят човек, който правеше чудеса — казал монахът. — Е, добре, ако ти не знаеш кой е той, той знаеше кой си ти и преди да умре, прати да ме повикат, като ме замоли да ти предам посланието му: трябва да промениш живота си. Нямаш време за губене. Откажи се от светските страсти и литературата и се замисли за злото, което си сторил на душите с писанията си на простонароден език. Ти си използувал против дарителя дарбите, дадени от бога. Разкай се, докато е време, не ти остава много да живееш.

Смутен от заплашителното предупреждение, импулсивният Бокачо решил да се отърве от книгите си, да напусне поезията — опустошителка на душите, и да пише на Петрарка по две причини: първо, защото съветите на онзи мъдрец били ценни; второ, защото предупреждението засягало и него. Петрарка, опитен в подобни случаи, го помолил да не драматизира нещата. Кой бил Петрони? Откъде изпаднал? Без да се произнася пряко за покойния свят монах, Франческо подканил Джовани да прояви съмнение, защото „изкуството за прикриване на магиите под воала на религията е твърде старо и твърде срещано“. Но, от друга страна, какво страшно е казал този Петрони, преди да умре? Че Бокачо трябва да се подготви за смъртта, че същото трябва да стори и Петрарка. Ама че откритие! Умирайки, и Хектор предсказал края на Ахил. А кой е този привилегирован, който може да се отскубне от смъртта? Да не би преди думите на Петрони Джовани да не е подозирал за краткостта на живота? Имало ли е въобще нужда да му се напомня? Животът е дим, сянка, сън, време на грижи и скръб, който човек приема само защото води към по-добър живот. Колкото до книгите, вместо да ги хвърля, нека ги даде на него, той щял да ги купи. Не му ли стигало това, за да се успокои?

Независимо от ведрия отговор на приятеля му посланието на Петрони и посещението на Чани оставили следа у впечатлителния Бокачо; и ако не следва да говорим за религиозна криза и прелом в живота (Джовани вече бил духовник), случката безспорно допринесла за отдалечаването му от младежкото творчество, от веселите и любовни теми, задълбочавайки бездната между писателя, който написал „Декамерон“ и бил стъпил на земята, и ерудита, който пишел нравоучителни книги, загледан в небето. По това време Урбан V, на когото той направил отлично впечатление, му предложил мястото на секретар в апостолическата канцелария, но Бокачо отказал, като предпочел да е писар на себе си, а не на другите, да завърши книгата „Генеалогия“, предпочитана творба на неговата старост. За да затвори устата на ония, които го обвинявали, че възхвалява лъжливите богове на древността, той включил в нея живота на Христа като гаранция за католическа вярност.

Но дали Джовани щял да бъде приет в „лозето господне“ тъй късно? Може би, но първо трябвало да се разкае „за зле написаните творби на младини“. На първо място за „Декамерон“. Според повечето от биографите му на старини той не само намразил тази книга, но за нея пред приятели и познати споменавал със срам. За да унищожи шедьовъра си, той полагал толкова усилия, колкото писателите полагат обикновено, за да унищожат чуждите. Едва-що научил, че Маинардо Кавалканти, маршал на неаполитанското кралство, има намерение да покаже „Декамерон“ на младата си невеста, той му писал с молба да не го прави. Страхувал се, че ще скандализира жените в къщата на приятеля си: „ще си помислят, че съм мръсен сводник, стар кръвосмесител и развратник, злоезичник, който си тика носа в чуждите бели. Затова чуй молбите ми и ако е вярно, че истински ме обичаш, имай милост към честта ми“.

Показал ли Маинардо писмото на жена си? В такъв случай щял още повече да погъделичка любопитството й. Една книга, забранена от цензурата, предизвиква болезнен интерес, а какво остава за книга, отречена от самия автор? Впрочем от „Декамерон“ Джовани не очаквал нищо освен мъките на ада. Затова го отрекъл.