Чезаре Марки
Бокачо (13)

XIII.
Един разглезен мъж

След прогонването на Гуалтиери от Флоренция (1343) властта се върнала в ръцете на привържениците на народа, които на първо място се погрижили да отстранят знатните, макар и самите те да съдействували за ликвидирането на тиранина, след като го били докарали на власт. Тяхното революционно нагаждачество не възхитило привържениците на народа: то било една от обичайните маневри да се лови риба в мътна вода или поне да получат признание за демократическа неопетненост, за да имат достъп до политическото управление, от което били изключени в края на предишния век от разпоредбите на Джано дела Бела^[1].

След като знатните били отстранени, властта била здраво и неотстъпно съхранена в ръцете на привържениците на народа, които я упражнявали според напредничавите критерии за демокрация по онова време — много по-ограничена от днешната. От деветдесет хиляди жители едва двадесет хиляди имали политически права, а избираемите, т.е. ония, за които флорентинци пускали гласа си в урните, били смешно малко.

„През 1343 г., сиреч в момент на широки народни свободи — пише Ернесто Сестан^[2], — изборната листа включвала 3446 имена, но само по-малко от една десета от тях били намерени годни да бъдат избрани на обществени постове.“

Знатните, които оставали извън изборната листа поради благородническата си кръв, протестирали, че ги държат настрана и че най-много им възлагали представителни задачи, а „когато дойдело време за война, не можели без тяхната въоръжена кавалерия и без тях като хора, които украсявали Флоренция в нейните посланичества до чуждите дворове и общини, като военачалници за преотстъпване на други градове. С други думи, като опасни за вътрешния ред те служели само за външна употреба“.

Свели магнатите до прости украшения, народните привърженици си позволили лукса да се ядат един други. И както преди названието магнат било опозоряващо, сега, за да отстранят един враг, та бил той кредитор или съперник в любовта, прикачвали му обвинение със сигурно действие — гибелин. Не било важно да е истинско, а да затвори устата на противника посредством сплашващия ефект на шантажа, насочен към всеки, който не мисли като нас — често явление в италианските политически нрави, даващи предимство на епитетите пред мотивите, на етикета пред съдържанието. Наричали противника гибелин, както през двадесети век щял да бъде наречен подривен елемент.

Борбата между еснафските сдружения, демократическите въжделения и реакцията на олигархията — всичко течало в руслото на гуелфизма — свещена дума в официалните речи и параван на не дотам свещени интереси. Гуелфизмът бил синоним на патриотизъм, а патриотизмът бил монополизиран от една стара партийна организация — военния гуелфски съвет, който „анатемосвал“ всеки, който хвърлял сянка върху властта. Кого считали за гибелин? Мърморковеца от кафенетата, гражданина, който си позволявал да критикува несправедливите закони, умерения патриот, неприсъединилия се. През 1358 г. бил прокаран „законът за предупреждението“ — жестоко средство за лични отмъщения и „законно“ отстраняване на всеки опасен противник. Достатъчно било само съмнението за гибелинизъм или анонимен донос. Заподозрените били изключвани от обществения живот в най-добрия случай, в най-лошия — разорени от парични глоби или пратени на заточение.

През 1360 г., по време на управлението на сдруженията на дребните занаятчии, в което влизали хора с ниско културно ниво и слаба политическа подготовка, бил направен опит за преврат. Демагогският подход на тези властници, много от които били нечестни спекуланти, както и пристрастността на гуелфите дали повод за широко недоволство. Някои от семействата на магнатите, вярвайки, че е дошъл техният час, почнали да заговорничат за сваляне на режима. Начело на заговора застанал Бартоломео д’Аламано от рода Медичи, но съзаклятието било разкрито и един от заговорниците, комуто обещали, че няма да бъде наказан, издал имената и плановете. Превратът трябвало да бъде извършен в последния ден от годината. Реакцията на властите била светкавична и безжалостна. Двама от заговорниците, Бандини и Дел Буоно, били обезглавени на 30 декември, в навечерието на осуетения преврат; други изпратили на заточение, а трети успели да се спасят с бягство.

Някои от тези съзаклятници били приятели на Бокачо; на екзекутирания Николо дел Буоно дори бил посветил един свой младенчески роман, „Нимфал на Амето“. Жестоките репресии на властите сигурно доста го сплашили не защото се страхувал да не бъде замесен в заговора — неговият процент „неблагородност“ го правел гуелф над всяко подозрение, — а заради приятелството му с Николо, чиято глава паднала под секирата на палача. За него той казвал: да възпеят добродетелите му „стиховете ми не ще са достатъчни“.

Пино деи Роси, който имал много земи в Долна Тоскана, едва успял да побегне в изгнание, откъдето писал на флорентинските управници, че няма нищо общо със заговора. Залагал главата си, че ще докаже невинността си „пред един справедлив и не сприхав съдия“. Но в раздираната от страсти Флоренция къде да се намери съдия, който да бъде безпристрастен? От изгнаничество Пино писал и на Джовани, който междувременно се бил оттеглил в Черталдо. Джовани вече не се спогаждал с Флоренция. „Ако трябва да замина някъде, предпочитам да се представя като жител на Черталдо“ — казва в едно свое писмо. Неговият честен гуелфизъм наистина не можел да приеме ексцесиите на гуелфите екстремисти, произволите на посредствените люде, изкачили се стремглаво от низините на живота до високите държавни постове, от село до дворците в града — „лакомците, кръчмарите, сводниците и останалата измет от безчестни хора“, поставени на кормилото на управлението, надменни и невежи хора, които „не могат да преброят пръстите на двете си ръце“, но си служат „умело с тях“, когато трябва да крадат или броят пари.

Така пише Джовани в едно свое утешително писмо до Пино деи Роси, в което добавя и следните стихове:

Днес готвач в училището преподава

мъдростта на древната история дори;

вместо да зарадват бога със дела добри,

властниците мислят все за лична слава.

 

А пък истината вече не остава

нито в градска олелия, нито сред гори

всеки е готов да се покланя пред пари —

сякаш те владеят цялата държава.

 

Добродетелите — услужливост, прямота,

честност — а пък с тях и веселите нрави

ни напуснаха, и господари на света

 

са злодеите с юмруците корави…

Докога ли? Бог с безкрайната си доброта

бди над всичко, няма да ни изостави.

Сякаш чуваме Данте, когато се нахвърля срещу покварената флорентинска демокрация, чиято политическа класа била посредствена, и то най-вече по аритметически съображения. Мнителната републиканска конституция определяла съвсем кратък срок за изборните обществени длъжности: два месеца за приорите^[3], до шест — за останалите длъжности. В течение на няколко години благодарение на тази сляпа изборна въртележка идвали на власт и посредствените, негодниците, използвачите. Така били разточително похабявани интелигентни и компетентни хора; постоянните промени пречили за образуването на професионална политическа класа, опитният и неспособният имали еднакви шансове да бъдат избрани: на първия два месеца не били достатъчни да изправи държавата на крака, но на втория стигали, за да й навреди още повече.

Блажен оня, който можел да потърси щастието си другаде. Месер Руджери деи Фиджовани (ден десети, новела първа), „преценявайки живота и нравите в Тоскана, разбрал, че докато живее там, не би могъл да направи кой знае колко, за да изяви способностите си“, затова емигрирал и отишъл да служи на испанския крал. Никой не е пророк в отечеството си. За утеха Бокачо напомня на Пино за Сократ, който бил принуден да изпие отровната билка; за Милтиад, победител при Маратон, хвърлен после в затвора от съгражданите си; за Сципион, обвинен в мошеничество, след като спасил отечеството.

Що се касае до него, той се оттеглил в Черталдо, където „почнаха да ми харесват грубите дрехи и селските ястия“. Живее спокойно, далеч от градските ежби, обича да слуша славеите, чете. Станал е поклонник на селския живот, съзерцател. Не се страхува от бедността. За разлика от богатството, което носи толкова беди, бедността освобождава човек от всяка обвързваща връзка, стимулира таланта. Защо природата е пожелала човек да се ражда гол? Съвсем ясно, за да му докаже, че бедността му е достатъчна. Древните римляни завладели света, хранейки се в дървени гаванки. Нека скъпият Пино не се тревожи от притесненията на изгнанието. Онзи, който храни птиците в небето, ще нахрани и чадата си. Нека впрочем благодари на господа за тези нечакани беди: в лишенията децата израстват по-яки.

Ясно е, че в утешителното си писмо до изгнаника Джовани, без да съзнава, се опитва всъщност да утеши себе си. Но не успява. Бедността, която лесно се възхвалява в писма, на практика е тежък хомот. Доказателство за това е готовността му, с която няколко месеца по-късно, през 1362 г., отговорил на ласкателното предложение, пристигнало от Неапол. Никола Ачайоли, великият сенешал на кралството, обичният и омразен съученик, най-после си е спомнил за него и му предлага служба при себе си. Не се разбира точно каква. Може би да описва подвизите му. Джовани заминава като стрела. Забравя предишните унижения, моралния шамар, ударен му от Ачайоли, когато взема Заноби да Страда за секретар, който струвал много по-малко от него, но знаел да се подмазва на силните, докато Джовани бил с неспокоен, раздразнителен характер — той бързо пламвал и бързо угасвал.

Откак се бил завърнал триумфално в Неапол заедно с кралица Йоана, Никола постоянно търсел помощник, който да отразява делата му и да му бъде нещо като министър на пропагандата. И понеже получил отказ от именития Петрарка, трябвало да се задоволи с някой си Заноби. Предпочел го пред Джовани, защото последният имал лошия навик — казвал Ачайоли — да изчезва през бурните дни и да се появява, щом небето се изчисти. Наричал го Johannes tranquillitatum, т.е. Джовани на спокойните времена и имал основание предвид поведението на Джовани по време на унгарското нашествие.

През 1355 г. Заноби, уморен от дворцовия живот, приел предложението да стане викарий на епископа на Монтекасино и мястото му било предложено на Бокачо. И така той тръгнал, но какво намерил? Поредното разочарование, участта на заместващия. Пристигнал в Ночера, любимата резиденция на Ачайоли, който го посрещнал едва ли не студено. Гостоприемството било такова, каквото се отрежда на случайните минувачи, но не и на един дворцов поет. Една стаичка, която гледала на север, с каменен под, дюшек от дреб, без възглавница, на който трябвало да спи с друг човек. Много добро настаняване без съмнение за оня, който е навикнал да спи на слама, съскал през зъби Джовани, но не можел да си представи, че лошото тепърва предстояло.

В столовата мъждукащо светилниче, мръсна покривка, чашите също, навсякъде пушек, а около масата — рояк гладници, които кашлят и храчат — ратаи, мулетари, тунеядци, дворни кучета и домашни мишки, нахвърлящи се върху остатъците от господарската трапеза. В глинени паници, подобни на тези, използувани от бръснарите, сервирали месо от вол, умрял от болест или старост, и стари гълъби. В постните дни (два месеца траял този живот) — микроскопични рибки, отказвани дори от просяците, пържени в олио, от което на човек му се повдига. Вината — вкиснати.

За коледните празници Никола Ачайоли решил да се премести с двора си — около двеста души роднини, сътрудници и блюдолизци — в Триперголе, на езерото Лукрино, дивна местност, затрупана два века по-късно от вулканично изригване. Тук Бокачо донесъл книгите си, надявайки се, че този път ще му посочат прилична стая, но му отредили зловонна стаичка с легло, което „едва може да побере едно куче“. След празниците Никола се завърнал в Неапол и в бързината си забравил поета в Триперголе: сам, без прислуга, без транспортно средство, с безкрайно тежки книги и без ядене, на пустия бряг, без магазини и гостилници.

След два дни самота, глад и ругатни, ето че пристигнали слуги, изпратени от Никола да го открият и закарат в Неапол, в дома му, но разяреният Джовани смело отказал. Дошло му е до гуша. Отишъл да живее временно при един флорентинец, търговец в Неапол, после заминал за Венеция по-бесен от всякога, за да излее яда си пред приятеля си Петрарка, който междувременно се е преселил тук, за да избяга от чумата, появила се в Северна Италия.

Във Венеция го настига едно писмо от приятеля му Франческо Нели, управител на имотите на Ачайоли, т.е. отговорник или съотговорник за лошото отношение към него. Ако писмото съдържало извинения, Джовани, който лесно избухвал и лесно му минавало, може би щял да прости, но Нели стоварвал цялата вина върху него, върху „трудния му характер“. За да се обоснове по-добре, Нели го упреквал за внезапното му заминаване и за невъздържаното му поведение въобще. Защо не бил изчакал? Ако имал малко повече търпение, всичко щяло да се нареди, „ти си наистина един разглезен човек“. Да се върнел в Неапол, хайде, настоявал Нели, да не се правел на докачлив, иначе Ачайоли наистина щял да се ядоса и нямало да спази дадените обещания.

Арогантният тон на Нели отворил отново раната и Джовани му отговорил извън себе си от гняв и обида, като жлъчно окарикатурил Никола Ачайоли, великия сенешал на неаполитанското кралство:

„Аз ли съм разглезен? Бъркаш много. Не претендирам за нищо особено, само за малко повече чистота и уважение. Ако имах желание да спя на торището, щях да намеря не едно във Флоренция, без да става нужда да се местя в Неапол. Нито съм лаком, нито придирчив, не държа да ми се сервират вина от Тир, яребици и фазани, златни рибки и стриди; не съм очаквал ложето на Ашурбанипал или възглавето на Дидона. Очаквах само едно жилище, отдалечено от празнословията на сводниците, една прилична трапеза, «народни ястия, но чисто приготвени». Трябва да знаеш, че съм научен да живея като човек, не като животно, «деликатно», както казваме ние, флорентинците. Вижда се, че твоят меценат е забравил всичко това. Успехите са му завъртели главата, мисли се за кой знай колко важна личност, цял рояк вратари охраняват входа на стаята му. Ако някой молител пита за него, отговорът е винаги един и същ: «Заседава» или «отиде на църква», «почива си, до късно беше зает с държавни дела». Прах в очите на хората. А аз мисля, че докато го чакат вън, той прекарва времето си като Домициан, който избивал мухите с кама. В държанието му няма никаква естественост и непринуденост, той е роден актьор; и когато след дълго чакане вратите се отворят, той прекосява преддверието сред двете редици от молители със заучено смръщено изражение на лицето, преструвайки се, че е потънал в тежки мисли. Ако някаква петиция го затруднява, преструва се, че не я е чул, а на другите отговаря с общи фрази, най-често: обадете ми се след седмица. Наричате го велик сенешал. Но къде се крие това негово величие? В какви битки е участвувал? В колко от тях е победил? Това са все измислици, разпространени от него или от неговите раболепни приятели. Какво би трябвало да пиша за него? Ако го представех като някой Сципион или Анибал, щях да излъжа. Ако не направех това, щеше да ме обвини, че му завиждам. Драги Нели, ти ме молиш да се върна в Неапол, където твоят прекрасен меценат вече два пъти се отнесе зле с мене, не искам това да се случи трети път. Предпочитам да прося милостиня от врата на врата, отколкото да се поклоня на твоя господар. Излишно е да се прави на учуден от внезапното ми заминаване, той знаеше отлично, че ще постъпя така, защото му станах противен от деня, в който му казах, че съм съгласен да опиша само истинските му подвизи и дела, а не басни по поръчка“.

И така случката в Неапол прекъснала окончателно връзката помежду им. Единствена полза от пътуването му било откриването, вероятно в Монтекасино, на кодекса на Марциал^[4]. Литературата още един път възнаградила Джовани за горчивините, а мъртвите го утешавали заради грубиянството на живите. Пристигнал във Венеция, той разкрил измъчената си душа на своя приятел Петрарка, който, много по-щастлив от него, бил получил от венецианския сенат красив дом — двореца Молин. Цената му Петрарка щял да изплати не с пари, а с книги. Наистина след смъртта му библиотеката щяла да остане на щастливия град, от чийто ред и трудолюбие Франческо се възхищавал.

Заедно с Джовани във Венеция пристигнала една странна личност от гръцко-калабрийски произход, една брадата мечка, мръсна и екстравагантна, обзета от манията за преследване. Такъв бил Леонцио Пилато, звяр, който отричал законите на културното съжителство, но отлично знаел един език, който още никой в Северна Италия не познавал — гръцкия. Бокачо, който бил получил известни познания за този език от калабрийския монах Варлаам, щом разбрал, че Леонцио е бил негов ученик и е в състояние да превежда Платон и Омир на прима виста, го замъкнал вкъщи, във Флоренция, понасяйки в името на културата съжителството с този дивак. Тялото му наистина смърдяло, но когато Леонцио четял гръцките текстове, в стаята се разнасяло уханието на класиците. А на Джовани това му стигало.

Задържал го при себе си почти три години и с негова помощ превел Омир. Убедил Синьорията да повери на Леонцио преподаването на гръцки в университета и по този начин била създадена първата катедра по старогръцки в Западна Европа. Леонцио преподавал две години, на третата отишъл с Бокачо във Венеция, при Петрарка, който, натъжен, че не познава езика на Омир, се задоволил да гали с ръка, въздишайки, съхранявания в библиотеката му том от този автор. Неочаквано скитникът се качил на един кораб и без да се сбогува с никой, заминал за Константинопол, където сигурно съжалявал за заплатата си във флорентинския университет, защото решил да се завърне в Италия, но в Адриатическо море корабът бил подпален от гръм и той загинал в корабокрушението.

Бокачо останал три месеца гост на Петрарка през лятото на 1363 г., но гледал час по-скоро да се върне. Затова пък приятелят му, който обичал Венеция, останал там шест години, до 1368 г.; наричал я „единствен приют на свободата, справедливостта и спокойствието в наши дни, единствено убежище за джентълмените, спокоен пристан за уморените от войни и тирания, град, богат на злато, но още повече на слава. Могъщ не само с войската, а и с добродетелите си, град, основан на здрави основи и върху още по-здраво гражданско съгласие“.

Че Венеция се управлявала от олигархия, съвсем не било неприятно на аристократичния Петрарка, който не се интересувал от разпоредбите на конституцията, а от политическия резултат — подчертано положителен: социален мир, ред, стабилност. Точно обратното на Флоренция. Тук дворцовите заговори били редки и бързо осуетявани. След „затварянето“ на Великия съвет, което ограничило броя на семействата, допускани до обществени длъжности, Баямонте Тиеполо замислил през 1310 г. народен бунт, за да отслаби властта на благородниците. Бил разкрит и изпратен на заточение, а олигархията била подсилена със създаването на Съвета на десетте — тайнствен и всемогъщ трибунал, натоварен със задачата да бди за сигурността на държавата.

През 1355 г. дошъл редът на Марин Фалиеро, смел адмирал, водил битки на Изток, губернатор на колонии и посланик. Намирал се в Авиньон при папа Инокентий VI през лятото на 1354 г., когато там пристигнал Джовани, и там го заварило избирането му за дож. Фалиеро се завърнал във Венеция, където бил тържествено посрещнат. Но съдбата се обърнала срещу него. След като бил избран, влязъл в съзаклятие за сваляне властта на патрициите. Според хрониките от онова време омразата му към олигархията преляла заради една язвителна записка, поставена от няколко млади патриции върху една от камините на палатата на дожите по време на един празник. На листчето било написано: „Дожът Марин Фалиеро издържа красивата си жена, а други й се радват“.

Обиден от лекото наказание, наложено от съда на клеветниците на жена му, Марин Фалиеро замислил заговор като отмъщение. Но по-вероятно този заговор да е произлязъл от общите политически разногласия, особено във връзка с Генуезкия мир; мъчно можем да си представим държавен преврат заради опетнената чест на една съпруга дори когато тя е съпруга на дожа. И най-вече — петдесетгодишна.

Грижливо подготвяният удар не сполучил, защото бил издаден от един от заговорниците. Бунтът трябвало да избухне през нощта на 15 срещу 16 април 1355 г. На 15–и издайникът проговорил, на 16–и Съветът на десетте гласувал за смъртно наказание. На 17–и изкарали Мартин Фалиеро с черната дреха на осъдените на смърт, завели го на тържественото стълбище на двореца, където само няколко месеца преди това бил акламиран като дож, свалили дожката барета от главата му и го посекли.

Пристигнал осем години след този трагичен епизод, Бокачо сигурно е чул да се говори за него по време на тримесечния си престой в дома на Петрарка, който внимателно следял събитията. Но Бокачо не споменава нищо. Ако Венеция пораждала у Петрарка политически интерес и морална симпатия, на Джовани тя била дълбоко антипатична. Можем да кажем, че мразел Венеция със същата сила, с която обичал Неапол. За венецианците казвал, че са глупаци, вятърничави, непредприемчиви.

Берто дела Маса (ден четвърти, новела втора) е кучи син, който, преследван от правосъдието, побягва от Имола, за да се скрие. Къде? Във Венеция, разбира се, „град, приютил хора от кол и от въже“, където един негодник повече или по-малко няма значение… Като станал монах под името Алберто, този измамник „успял, променен по този начин, да привлече венецианците, така че през него минавали всички завещания“. На някоя си мадона Лизета, чийто мъж бил по търговия във Фландрия, Берто разкрива при изповед, че архангел Гавраил бил лудо влюбен в нея, и я убеждава да го пусне в леглото си, където небесата щели да извършат чудо: архангелът щял да влезе в тялото на монаха, а през това време неговата душа щяла да чака в рая. Поласкана в глупавата си суетност, Лизета приема предложението и заслужено си спечелва презрителните епитети на Бокачо.

Дотук Джовани имал пълно право. По-малко е прав с Кикибио, готвач на Курадо Джанфиляци (ден шести, новела четвърта). Като готвел един жерав, Кикибио откъснал едната му кълка и я дал на една своя лакома приятелка. Когато сервирал блюдото на масата, на разгневения си господар заради осакатяването на птицата казал, че откакто свят светува, жеравите винаги са имали само един крак. Казал дори, че е съгласен да му даде пряко доказателство, като го заведе да види живите жерави. Сигурен, че готвачът измисля, Курадо приел и заедно отишли на реката, където жеравите по навик спели на един крак. За да разобличи лъжеца, Курадо викнал няколко пъти: „О-о-о“ и разбудените жерави пуснали и другия си крак и побягнали.

„— Какво ще кажеш, лакомнико? — попитал Курадо. — Видя ли, че имат два крака?“

Кикибио отговорил остроумно:

„— Вярно, синьор, но вие не извикахте «О-о-о» на снощния жерав; ако бяхте му викнали по същия начин, и той щеше да пусне другия си крак като тези тук.“

Който може да се отърве с такъв остроумен отговор, безспорно не е глупак. А Бокачо включва и Кикибио в списъка на глупаците само защото е венецианец. Винаги се изказвал с презрение за всичко венецианско. Казвал, че Венеция „тиранично владее“ град Кандия, може би повлиян от разговорите, които имал в Неапол с велможите на въпросния град, завиждащи на венецианската експанзия на Изток. В книгата De montibus, silvis, fontibus, lacubus etc.^[5] изказва раздразнението си, че Венеция дръзва да нарича Венецианско Адриатическо море, което от векове носи това етруско име.

На политическото и стопанското чудо на Венеция Джовани не отдавал никакво значение и единственото достойно за отбелязване нещо му се сторило леглото на дожа. А Венеция скоро след това щяла да стане най-голямата сила в Средиземноморието. Половин век по-късно (1423) в завещанието на дожа Томазо Мочениго имало следната похвална равносметка: три хиляди кораба и четиридесет и пет галери с четиридесет и две хиляди моряци от всичко сто и осемдесет хиляди жители. Годишен износ за десет милиона дуката при двадесет на сто печалба (покупателната стойност на един дукат отговаря приблизително на 30–40 хиляди днешни лири). В града работели три хиляди стана за коприна и шестнадесет хиляди — за бархет. Хиляда патриции имали годишна рента между седемстотин и четири хиляди дуката. Чрез Венеция флорентинците изнасяли за Ориента всяка година по шестнадесет хиляди топа плат, а всеки месец докарвали във Венеция различни стоки на обща стойност седемдесет хиляди дуката.

Един от най-важните артикули във венецианската търговия била солта, която пренасяли с четиридесет хиляди коня към Централна Европа, както и робите, купувани от пирати и продавани на търг — на днешни цени между триста хиляди и два милиона лири. Венецианският посланик бил синоним на хитрост, а не на глупост, както Бокачо се опитва да ни убеди. Занаятчиите, търговците и корабостроителите от цяла Италия давали мило и драго да получат венецианско гражданство, понеже знаели ползата от това стоките и корабите им да пътуват под флага на сан Марко.

Венеция била морска сила с интереси, насочени главно на Изток, а Флоренция — банкова сила, чиито интереси били свързани със Западна Европа. Нямали повод за фронтален сблъсък. Но Венеция била враг на Генуа, която била враг на Пиза, която била враг на Флоренция. Следователно поради верижното свойство за предаване омразата Генуа — враг на враговете на Флоренция, ставала автоматично приятелка на Флоренция, докато Венеция — неприятелка на Генуа, ставала неприятелка и на Флоренция. Може би заради това Бокачо я мразел. И не само той. Главозамайващата политическа и търговска експанзия на Венеция й донесла много злато, но и много завист.