Чезаре Марки
Бокачо (12)

XII.
Поражението на съблазнителя

На четиридесет години Петрарка се оттеглил от любовните игри, а на същата възраст Бокачо — без да е загубил надежда — още един път се впуска във водовъртежа на любовта. През XIV в., когато човек можел да разчита на средна продължителност на живота от около 34 години, четиридесет години били опасна и преклонна възраст.

Дофинът на Франция Шарл се възкачил на трона седемнадесетгодишен и когато умрял на 42 години, го считали за мъдър старец. За връстника му Едуард III, който доживял до 65 години, казвали, че стигнал до библейски старини. Два века по-късно, навлизайки в петдесетата си годишнина, Еразъм Ротердамски заявил, че премного е живял.

Но Джовани не се предал. Бил имал толкова много авантюри, все с щастлив край, че самият той вече не си ги спомнял (а какво остава до биографите)… След като се преместил от Неапол във Флоренция, записал в бележника си още имена на жени, останали и досега неидентифицирани: Емилия, Лиза, Лучия…

Любовта била по-силна от него, нищо не могло да го изтръгне от нея — нито лекарските съвети, нито магическите камъни, нито чудотворните отвари, нито молитвите, бурите, войните и бедността:

Нито Хипократ, Гален и Авицена,

нито диамант, сапфир или рубин,

горско биле, здравец или розмарин,

нито псалм или молитва най-смирена,

 

нито буря с гръм и хали придружена,

нито ясновидец, вещер и равин,

нито грък, татарин, нито сарацин,

нито бедност, нито мъка в мен стаена

 

би могла да отстрани беса голям,

с който любовта ме мъчи, не престава

да ме тласка към последния ми час.

 

На какво да се надявам аз не знам,

всичко друго в мене вече избледнява —

както иска ме терзае този бяс.

Последната от поредицата би трябвало да бъде една красива вдовица, която Джовани упорито ухажвал, получавайки в замяна само едно дразнещо безразличие. Много обиграна ли била или студена? Така или иначе Джовани не допускал въобще, че може да не й харесва. По същото време се влюбил в едно девойче и понеже не знаел как да постъпи, поискал съвет — в стихове — от приятеля си Антонио Пучи, клисар, разсилен в общината и поет за свое удоволствие:

Съвет на себе си не бих могъл да дам,

затуй до теб прибягвам — ти решавай сам.

 

Приятелят му отговорил, предупреждавайки го, че девствениците рядко дават онова, което обещават, и само губят времето на мъжа:

 

Казвам ти като баща на син: вдовицата

ти не изоставяй заради девицата.

Джовани продължил да упорствува при вдовицата, писал й, тя му отговорила уклончиво, продължил да й пише с още по-голяма жар, но вместо нов отговор жената показвала писмото на любовника си — човек заможен, много по-млад от Джовани, чиито коси вече били прошарени и имал малко шкембе. Жената съвсем не се интересувала, че поклонникът й бил автор на един от известните бестселъри, посланик и видна личност във флорентинския обществен живот. На първо място бил много стар, на второ — не бил благородник, а тя била. Писмото на Джовани обиколило Флоренция, младежите се подсмихвали под мустак, когато минавал известният писател, решил да стане любовник на стари години, а коварната жена го сочела с пръст на приятелките си, подигравайки го: „Виждаш ли онзи глупак? Той е моят ухажор. Заблазяваш ли ми?“.

Щастието го било изоставило и старият прелъстител не разбирал защо жените го избягват. Толкова ли бил погрознял?

Жестоки вълци, лъвове, орли,

отровни змии, яростни грифони,

коне — неукротими вихрогони,

глигани, леопарди, псета зли,

 

пороища и рухнали скали,

обезумели бикове, дракони,

ламя, която рицарите гони —

причина за уплаха са били,

 

а аз за никого не съм заплаха,

защо от мене всички бягат все?

С накърнената суетност на мъж, свикнал да жъне успехи, и гордост на интелектуалец, влязъл в устата на клюкарите, Джовани замислил отмъщението си и написал „Корбачо“^[1], жестока сатира, с която — посредством вдовицата — напада целия женски пол. Станал яростен женомразец, безмилостен и безпощаден. Въобще не му минавало през ума съмнението, че играел ролята на лисицата, която хули високото грозде.

Гневът му изважда на повърхността прокрадналото се някога женомразство на някои места в „Декамерон“. Приятел на жените, който пишел, за да запълни времето им, като им признавал правото на еманципация и оправдавал хитростите им, защото често самият той се е ползувал от тях, като осмивал измамените, наивниците и престорено благочестивите, той на доста места в своя шедьовър прави не дотам ласкави изказвания за нежния пол. Нека се върнем на познатата ни новела за Амброджоло, в която той твърди, че „само онази е честна, която или не била молена никога от никого, или ако тя се е молила, било й е отказано“. Тук спонтанно изплува съмнението дали снизходителността, с която Бокачо осмива греховете на жените, не е породена например от примиренчески скептицизъм за възможността на жените да следват добродетелта.

Новела седма, ден втори също намирисва на антифеминизъм. Султанът на Вавилон изпраща красивата си дъщеря Алатиел за жена на владетеля на Гарбо. По пътя й се случват безброй приключения, защото всеки мъж, който я срещнел, не издържал на изкушението, което тя умишлено поощрявала, да легне с нея. Така тя става любовница на осем мъже, преди да стигне до деветия, сиреч младоженеца — последна спирка на дългото й пътуване. Джовани заключава със злобна усмивка: „А тя, която познала може би десет хиляди пъти по осем мъже, легнала при него като девственица и уверявайки го, че наистина е такава, живяла дълго време весело и щастливо с него. Ето защо хората почнали да казват: «Уста от целувка не пати — като нов месец се злати!». След като изслушали новелата, разказана от Панфило, жените от компанията взели да я коментират, сподавяйки въздишките си. Защо? — пита Джовани, намигайки. От жал за момичето, станало «жертва» на толкова мъже? Или от завист за «тъй често сключваните „бракове“»?

Спотаено в «Декамерон», женомразството на Джовани избухва в «Корбачо». Утешителят, съучастникът на жените изпада в бяс, когато разбира, че жертвата не е вечно измаменият съпруг, а самият той. Импулсивният и противоречив Джовани забравя възхвалата на изкупителната сила на любовта, която няколко години по-рано описал в случката с Чимоне (ден пети, новела първа).

Чимоне е груб, полудив и неграмотен момък, който, като вижда красивата Ифигения, влюбва се силно в нея, започва да учи и научава философия, музика, пеене, изкуството да разговаря и да живее светски. Любовта извършва чудото, развързвайки ума и фантазията му, дотогава в плен на грубата външност на примитивния човек. С други думи, любовта означава нежност и хуманност и е най-могъщият съюзник на човека по пътя му към прогреса и щастието.

В «Корбачо» нещата се преобръщат и любовта носи само разруха. Сатирата, чието подзаглавие е «Любовен лабиринт», разказва един сън. След като отхвърля мисълта да се самоубие заради една жестока вдовица, Джовани си ляга и насън му се явява покойният й съпруг, който му предлага да го изведе от задънения лабиринт, където лесно се влиза, но мъчно се излиза. Духът е изненадан, че на тази си възраст Бокачо все още не е разбрал какво е любовта и какво е жената, затова му ги обяснява.

Любовта е страст, която заслепява, отслабва паметта, разсипва богатството, отслабва тялото. Жените са несъвършени създания, жертва на отвратителни страсти — няма животно, по-нечисто от тях, дори свинята. Като се парфюмират, пеят и танцуват, те хващат в капан мъжа. Едва-що успеят да се омъжат, искат да господствуват, особено онези, които преди са били слугини. Претендират за скъпи дрехи, златни колани, кожи, за да се превърнат скоро след това в стръвни вълчици, които разпиляват богатството на мъжа (намек за мащехата?). Нощем измъчват съпруга си със сцени на ревност: «като си помисля какви партии ми предлагаха да ме вземат без зестра, а в тази къща не съм господарка дори на една чаша с вода…».

Духът продължава филипиката си, като казва, че жените, дори най-честните, предпочитат да имат само едно око вместо само един съпруг, сладострастието им е пламенно, неутолимо и сляпо и за тях всички са добри: «войникът, работникът, мелничарят, та дори и черният етиопец». Безкрайно ловки, когато трябва да разнежат съпруга си, те представят комедията за женската немощ, показват се плахи, казват, че им се вие свят, че се страхуват от мишки, от духове и морска болест. Но не се страхуват да се покатерят на покрива, ако там ги чака любовникът, да го скрият под някой кош или да се съгласят на аборт. Мнителни са, избухливи са, вярват в магии. За пари не се двоумят да се омъжат за парализиран милионер с единия крак в гроба, уверени, че след това ще наследят богатството му. Самомнителни, клюкарки и досаднички, те не се задоволяват само да «упражняват» куп пороци, а ги прехвърлят на дъщерите си, като ги учат как да крадат чужди мъже, как да получават писма от любовници, как да се преструват на болни, за да може на мястото на съпруга в леглото да се вмъкне друг.

След безапелационното осъждане на женския пол духът на покойника започва разговор по същество и съобщава на Джовани ужасните пороци на съпругата си, заради които той, глупакът, искал да се убие. Нека Бокачо да благодари за този неин отказ и да иде да запали свещ на Мадоната.

Жестоката ненавист към жените, с която е пропит «Корбачо», ни разкрива един друг образ на кроткия Джовани, който в лицето на вдовицата се изправил пред своето Ватерло на любовната си кариера и вместо да приеме спортсменски поражението си, пише ядовита бележка против врага, виновен за това, че е излязъл победител. Гневният Джовани разпростира неоснователно пороците на вдовицата върху всички жени. В трактата си De mulieribus claris^[2] той твърди, че женският пол е получил от природата «слабо тяло и тъп ум». И по-строг от свети Августин и свети Павел, забранява втори брак на вдовиците — той, който в «Декамерон» разрешава прелюбодеянието на омъжените.

В наше време е станало обичай някои жени да се омъжват не само по два и три пъти, нещо, което правят почти всички, а падне ли им случай — по шест, седем, осем пъти. Толкова са станали привични тези бракове, че сякаш жените са заимствували навиците на проститутките, които сменят компанията си всяка вечер… Ех, докъде стигнахме ние, нещастните!“

Докъде стигнал Джовани — мърморкото, моралистът, възхваляващият миналото. Кой би помислил! Хилядолетия наред човечеството редовно среща по своя път усърдни педагози, които му известяват предстояща разруха, окайват го, предвещават най-лошото. Но никой не очаквал да открие под подобен образ безгрижния Бокачо, който извлякъл сюжетите на своите разкази от безбройните си нощни авантюри.

След тази експлозия на женомразство вероятността Джовани да се задоми става все по-малка:

А струва ми се, че най-луд от всички е

оня, който на жена отдава

живота си и свободата своя.

 

Беди ни носят хитрите женички,

тях милост, вяра и любов не сгрява,

отнемат на наивните покоя.

Ако преди предпочитал ергенството поради голямата си слабост към жените, сега упорствувал точно заради обратното, заради досадата и презрението, което изпитвал към тях. Така или иначе за него семейството си оставало най-голямата досада. Маркиз Салуцо (ден десети, новела десета), „бидейки неженен и без деца, прекарвал времето си единствено в лов на птици и диви зверове и хич не се грижел да си потърси жена, нито искал да има деца, поради което, трябва да се съгласим, е бил твърде разумен мъж“. На приятеля си Пино деи Роси Бокачо пише: „Огорчението ви от брака е не само ваше, а всеобщо“. Навлизайки в старостта, се утешава с просташки и несправедливи поговорки, като например „по-добре угоена свиня, отколкото красива жена“.

Нека си спомним за брака на Данте с Джема Донати. Пълен провал. Свикнал да учи и чете с часове, без да дава някому сметка, да вниква в книгите и води мълчалив разговор с духовете на философи, поети и императори, негови колеги по величие, след като се оженил, Данте трябвало да посвещава част от скъпоценното си време да слуша женски приказки, които за него не били никак важни, да се преструва, че се интересува от тях. Преди можел да се смее, да плаче, да пее, свободно да въздиша, а след брака трябвало да се контролира и за тези безобидни неща, защото, ако съпругът се показва весел, съпругата смята, че причината е друга жена, а ако е тъжен, обвинява го, че се е уморил от нея.

„О, безкрайно усилие е да трябва да живееш с такова мнително животно, да разговаряш с него, докато остарееш, и накрая да умреш“ — казва Бокачо в своя „Трактат за възхвала на Данте“. Ако пък се ожениш за красива жена, рискуваш да ти я откраднат; трудно сам човек може да опази онова, което мнозина страстно желаят. Към всичко това следва да се има предвид, че бракът е договор, сключен слепешката. Преди човек да си купи кон, дрехи или мебел, той ги опитва и ако му вършат работа, отнася покупката си вкъщи. Не е така със съпругата. Нея не дават за проба може би от страх, че веднага ще се проявят недостатъците й и бракът ще се разтури. С това не искам да кажа — заключава Бокачо, че хората не трябва да се женят. Нека всички да направят тази стъпка освен хората на науката. „Нека ония, които се занимават с философия и поезия, да оставят на богатите глупци, на господата и на еснафите да се женят, а те да се развличат с философия — много по-добра невеста от всяка друга.“

Колкото до общественото положение на идеалната съпруга, Джовани не бил сигурен какъв съвет да даде на приятелите си. В някои страници на „Декамерон“ той препоръчва мъжът да търси жена с по-високо обществено положение от неговото. В брака сделката — ако трябва да говорим за сделка — трябва да я сключи мъжът. На Джовани не се харесва историята с Пепеляшка. В този смисъл образци са вече цитираната новела за коняря Аджилулф, влюбен в кралицата, и тази за флорентинския търговец Алесандро (ден втори, новела трета), който се оженва за дъщерята на английския крал. Но на природения си брат дава друг съвет и го упреква, че се е оженил за богата жена и като такава — с безброй претенции.

Аригучо Берлингиери (ден седми, новела осма) е също пример за онези, които се опитват да се обогатят или да направят кариера чрез брака. Търговецът Аригучо се оженил за Симона, произхождаща от високопоставено семейство. Той тъй силно я ревнувал, че не си лягал, преди да се увери, че тя вече спи в леглото си. Нещастната Симона и любовникът й Роберто страдали от тази зорка бдителност, но накрая измислили начин да надхитрят съпруга.

Спалнята гледала към улицата, затова Симона завързала палеца на крака си с връв, която минавала по пода, прескачала черчевето на прозореца и стигала до височината на външната врата. Това бил оригинален модел на ням звънец, ползуван само от заинтересованото лице. Към полунощ, когато Аригучо потъвал в дълбок сън, Роберто подръпвал отдолу връвта, закачена за палеца на Симона, която слизала да отвори на любовника си. Ето какво се случва на онзи — отбелязва Бокачо, — който глупаво разчита, че „чрез жена си ще се облагороди“. В заключение дилемата, дали човек да вземе жена от по-горен или по-долен произход, остава неразрешена. При колебание Джовани предпочитал да не взима страна.

Това не означава, че животът му бил лишен от бащински чувства. Самият той незаконороден, имал пет незаконородени деца, които го изпреварили в смъртта. На три от тях знаем имената — Марио, Джулио и Виоланте. Другите, вероятно две момичета, починали преди кръщението, затова нямали имена. На Виоланте, любимата му дъщеря, родена около 1349–1350 г. и открадната на шестгодишна възраст, докато бил в Неапол, Джовани посветил една покъртителна еклога, четиринадесета поред. Дъщеря му се явява посред нощ заедно с братята си. Между двамата се започва разговор, в който Виоланте е показана не само като любима дъщеря, но и като пратеница на небето, която с чувство на уважение и любов към родителя си го убеждава да промени живота си. Когато видението изчезва, Джовани плаче. Наистина ли е дошъл моментът да промени живота си?