Чезаре Марки
Бокачо (10)

X.
Петрарка, труден за приятелство

Първата среща между Джовани Бокачо и Франческо Петрарка, единствения му верен приятел в живота, се състояла през есента на 1350 г. във Флоренция, където поетът се отбил на път от Парма за Рим за юбилея^[1]. Мисълта, че най-после ще се запознае лично с най-големия поет на века, хвърлила в обяснимо вълнение емоционалния и скромен Джовани. Между другото имало разлика във възрастта (тридесет и седем години — той, четиридесет и шест — Франческо), в навиците, в начина на живот и — както признавал самият Бокачо — в успехите.

По онова време Джовани бил редови писател, а Франческо поет, обкичен с лаври, известен в цяла Европа; оспорвали си го могъщи меценати и бил неоспорим диктатор на литературния вкус. Писмата му, от които поетът държал копие, обикаляли от ръка на ръка между учените, сякаш били предсказания на древна сибила; от време на време някое нескромно сведение, пуснато своевременно в обръщение с рекламен замисъл, възбуждало любопитството на културните среди, жадуващи да прочетат предизвестената поема на латински, „Африка“, върху която Петрарка работел от години и вече му била донесла славата на „средновековен Вергилий“. Всеки жест, всяко изявление на този меланхоличен поет, който се разхождал между Италия, Франция, Германия, Испания, Фландрия и Бохемия с измамната надежда да избяга от себе си, предизвиквали оживление сред обикновените литератори.

През 1340 г., когато между Англия и Франция бушувала Стогодишната война, сенатът на Париж и университетът на Рим предложили едновременно на Петрарка лавровия венец за поезия. Петрарка избрал Рим, но преди това поискал да се подложи на публичен изпит, а кой по-добре от неаполитанския крал Роберто, известен с голямата си начетеност, можел да го оцени? В средата на февруари напуснал Прованс, качил се на кораб в Марсилия и още с пристигането си в Неапол посветил на крал Роберто незавършената си поема „Африка“. Три дни поред кралят го изпитвал по най-различни хуманитарни въпроси и за ползата от поезията. Получавал отговори, които впечатлявали публиката, а също и монарха екзаминатор, особено когато Петрарка възхвалил изкуството на един наблизо погребан поет, в Позилипо, и на когото тъй начетеният крал никога не бил отдал нужното внимание — Публий Вергилий Марон.

На осми април 1341 г., Великден, се състояла тържествената коронация на Капитолийския хълм, където сенаторът Орсо дел Ангуилара положил лавров венец на главата на Петрарка, облечен с дреха, подарена от крал Роберто. Последвали официалните речи на Франческо, на Орсо, на приятеля Стефано Колона, след което властите и симпатизантите придружили кортежа и под звуците на тръби лауреатът преминал из улиците на Рим до базиликата „Свети Петър“, където първият сред поетите положил венеца си върху гроба на първия сред апостолите.

Този бил човекът, великият човек, когото Джовани Бокачо се готвел да посрещне във флорентинския си дом през есента на 1350 г. Малко неща ги свързвали: неутолима страст към литературата, алергия към юридическите науки, към които ги били насочили родителите, потвърждавайки традиционното късогледство на бащите по отношение на синовете гении, и обстоятелството, че и двамата се влюбили в църква. Дали заради литературна мода или от стратегическа необходимост Франческо също попаднал в мрежите на Купидон по време на църковна служба в храма „Св. Клара“ в Авиньон на разпети петък 1327 г. Тя се казвала Лаура дьо Новес, съпруга на Уго дьо Сад. Лаура била вече мъртва, покосена от чумата през 1348 г., след като родила на мъжа си единадесет деца, а на поета дала вдъхновение за стотици сонети. Франческо, който отколе се бил отказал от светските удоволствия, сега се бил запътил за Рим, погълнат от благочестиви мисли.

Преди да стигне до портите на Флоренция, Джовани му изпратил за поздрав своя лирика, която Петрарка оценил с окуражителна благосклонност като „не дотам лоша“. Отседнал няколко дни в къщата му на отиване и още няколко — на връщане, през декември същата година. Джовани бил на върха на щастието. Но то щяло да бъде още по-голямо, ако приятелят му вместо за няколко дни останел завинаги във Флоренция. От този момент Джовани посветил всичките си усилия да склони Франческо да се установи окончателно в града, за която цел започнал трескава кампания сред флорентинците за изправяне на една стара неправда към техния единствен голям и жив поет, скиталец по призвание и изгнаник по присъда.

Нека се върнем малко назад. В далечната 1302 г., същата, в която прокуждат Данте в изгнание, черните, които били завзели града, осъдили някакъв си нотариус, който бил на страната на белите, месер Паренцо, баща на месер Петрако, по клеветническото обвинение, че подправил нотариален акт във вреда на Албицо Францеси, верен привърженик на черните. Обичайните политически преследвания, оправдавани като преследване за престъпление според наказателния кодекс. Глобата била хиляда лири или отрязване на дясната ръка. Паренцо предпочел да тръгне в изгнание с Петрако и две години по-късно в Арецо се родил синът на Петрако, бъдещият поет Франческо, който ще смекчи твърдото си бащино презиме на Петрарка, което използувал понякога и бащата.

Оттогава минал половин век и макар флорентинци лесно да не прощавали, приели горещата защита на Джовани в полза на приятеля му, като го натоварили да уведоми видния изгнаник, че Синьорията отменя указа, засягащ семейството му, и връща конфискуваните му имущества. И освен това му предлагала университетска катедра. От няколко години наистина Флоренция имала свой университет, който се бил отцепил от този на Болоня.

Възникването му заслужава да бъде разказано. През 1321 г. един испански студент в Болоня се опитал, заедно със свои колеги, да отвлече едно момиче, но виновниците били заловени и испанецът обезглавен. Професорите и студентите шумно протестирали, понеже в набързо издадената присъда видели потъпкани старите юрисдикционни привилегии, на които се радвали (и понякога злоупотребявали) членовете на университета. Затова в знак на протест някои напуснали Болоня и се прехвърлили във Флоренция, където основали нов университет. И тъй кой друг освен Петрарка можел да заслужи катедрата по литература или по сродните на нея дисциплини? Убедени в правилността на избора, Синьорията натоварила Бокачо да съобщи на изгнаника това предложение и това, че му се давала пълна свобода да определи материята и програмата на преподаване.

През пролетта на следващата 1351 г., щом времето позволило да се пътува, Джовани се отправил за Падуа, където междувременно приятелят му се бил преместил, за да му съобщи добрата новина. Петрарка радостно го приел в къщата си до катедралата, на която от 1349 г. бил станал каноник. Впрочем той бил каноник и другаде в Италия. Качеството му на каноник, и то на низш духовник, позволявало на поета аристократ да получава материални облаги, без да служи в църква. На 31 години получил каноническа длъжност в Ломбец, на 33 му се родил извънбрачен син — Джовани, на 39 — извънбрачна дъщеря, Франческа, на 42 получил църковна синекура от Колорето край Парма, на 45 години станал каноник в Падуа, после на църквата „Санта Мария де Капелис“ в Теано и на тази в Монселиче до Падуа. Доходите му само от последната далеч надхвърляли личните му нужди („дава ми хляб и вино не само да се изхраня, но ми остава и за продан“).

И така Бокачо се представил на щастливия си приятел, за когото литературата била най-доходната професия, докато той още не можел да пробие, но за тези неща не заговорил, понеже изпитвал прекомерно уважение и почитание към Франческо. Като най-радостен и незабравим спомен в живота му щели да останат онези падуански дни, прекарани в компанията на обожавания маестро, преписвайки латинските текстове, които Франческо можел да си позволи лукса да купи, или най-новата му литературна творба, „а когато денят клонеше към залез, заедно оставяхме работата и отивахме в неговата зеленчукова градинка, вече потънала в зеленина и цветя поради настъпващата пролет…, като разговаряхме спокойно и приятно до късна нощ“.

После се завърнал във Флоренция и съобщил, че Петрарка още не е приел любезната покана на Синьорията, запазвал си правото да реши, но по всичко изглеждало, че щял да се съгласи. Отговорът му се очаквал всеки момент, но новината, която пристигнала наскоро след това, била съвсем необяснима: Петрарка бил заминал за Волклюз в Прованс. Две години по-късно пристига друга, още по-лоша новина: от Волклюз поетът се преместил в Милано, гост на ненавистния враг на Флоренция Джовани Висконти, който му отстъпил една хубава къща близо до църквата „Сант Амброджо“ с великолепен изглед към полето. Петрарка не само отхвърлил предложението за едно почетно завръщане в града на своите деди, за възвръщане на имуществата и за катедра в университета, но се поставял в услуга на враговете на отечеството си.

Пръв останал изумен Бокачо както заради неочакваното отмятане на приятеля си, така и заради лошото впечатление, което щял да направи като защитник за неговата реабилитация. От няколко месеца била завършила една тежка война между Флоренция и Милано. За да се защити от Висконти, Флоренция купила от кралица Йоана крепостта Прато и самият Бокачо участвувал в комисията по закупуването. Така че отмятането на Петрарка било голям срам за Джовани, който по това време заемал видни длъжности в обществения живот на града и понякога изпълнявал посланически мисии; и ако един посланик следва да бъде тънък психолог, то неговите противници лесно можели да го обвинят, че не се е проявил като такъв, когато е трябвало да предвиди поведението на непостоянния си приятел. Отношенията между републиката и поета се влошили непоправимо, когато тя с една гневна, но обяснима разпоредба анулирала отмяната на заточението и връщането на имуществата. Между Флоренция и Петрарка били прекъснати всички мостове.

Не за да ги възстанови, а за да изрази честно мнението си, Бокачо писал писмо на приятеля си, изпълнено с искрено учудване и почтителен укор. Надмогвайки естественото си и голямо почитание към онзи, когото считал за свой учител, той му признавал горчивото си разочарование от неговото непоследователно и противоречиво поведение, толкова по-осъдително, колкото по-високопоставена е личността. Не си ли спомнял вече какво му е казал преди две години в Падуа, когато разговаряли за Висконти? Какъв жупел и огън изсипал отгоре му, наричайки го „ту жесток, ту свиреп, един път Полифем, друг път Циклоп“? Как така променил мнението си? Защо неочаквано застанал срещу Флоренция? Не е ли чувал за „опустошенията, палежите, затварянията, убийствата, грабежите и безчинствата над отечеството“? Всичко това Бокачо нарича „голямо злодейство“.

Нещо повече: поетът, който обикновено възхвалявал свободния живот и почтената беднота, как оправдавал сега бързото си преминаване под чуждо иго, към благополучие, платено с робство? По този повод джентълменът Джовани Бокачо, убеден, че големите майстори на словото трябва да бъдат и големи учители в живота, му поставя открито въпроса: „Какво ще възхвали известният поощрител на добродетелта, станал последовател на пороците?“. Нека мимоходом отбележим, че Джовани също шумно бе променил становището си относно унгарско-неаполитанската война, без обаче да въстане против отечеството си. Истина е също, че докато за Бокачо понятието отечество имало все още някакъв смисъл, Петрарка независимо от хуманистичния национализъм на творбата си „Песен за Италия“ се обявил за гражданин на света или по-точно на онази международна република на литературата, на която станал основател и пръв президент. За подобно почетно завръщане изгнаникът Данте щял да подскача от радост и ако минал на страната на враговете на Флоренция, то било, защото над главата му висели две смъртни присъди — едната — за изгаряне на клада, другата — за посичане с брадва. За Петрарка било голямо удовлетворение, но въпреки това той предпочел да стои далеч от родното си място.

Дълбоко антидемократичен („нямам нищо общо с простолюдието“, пише в книгата си De vita solitaria^[2], той отговорил на Бокачо, че вътре в себе си остава свободен дори когато изглежда вързан за хомота на един принц. Но ако трябва да избира някаква зависимост, той смятал, че е по-добре да е зависим от един (намек за Висконти), а не от цял народ тирани, както постъпва Джовани. „Привидно изглежда, че съм живял с принцове, но в действителност принцовете живяха с мен“ — писал гордо на Бокачо, преди да почине.

Освен този облак, който впрочем бързо преминал, нищо друго не засенчило връзките между Джовани и Франческо. През 1355 г. Бокачо направил на Петрарка неоценим подарък за ония времена и за своя джоб — един трактат на свети Августин и няколко творби на Цицерон и Варон, които преписал. Да подариш книга и най-вече да я препишеш, представлявало най-сериозно доказателство за приятелство само като си помислим за времето и търпението, които подобен труд изисквал. Една книга струвала цяло състояние. По времето на Данте за един текст на Юстиниан били заплатени четиринадесет лири, сиреч цената на два вола. Само богатските синчета били в състояние да си купуват книги, другите ги наемали. Студентите в Болоня, когато не могли да заплатят хонорара на професора си, му оставяли в залог книгите си; кражбите на книги били тъй чести, както днес кражбите на леки коли. След смъртта на Данте месер Франческо Нарди от Барберино, „стахановец“ в преписването, събрал зестра на дъщеря си, като направил сто преписа на „Божествена комедия“ по поръчка. Бокачо работел за себе си — не можел да си купи всичките книги, които желаел да има, затова си ги преписвал. През 1359 г. бил при приятеля си в Милано, като използувал престоя си, за да препише последните творби на Франческо, а Франческо — да му държи проповеди. Джовани му бе дал урок по политически морал, затова сега той му го връщал по въпроса за сексуалния морал.

Казал му да остави вече жените, които са вечна опасност за душата. Той самият първоначално се огънал пред изкушенията на любовта и създал чифт извънбрачни деца, но навлизайки в четиридесетте години, скъсал напълно с този живот. „Бих желал да мога да кажа, че съм се очистил напълно от сладострастието, но това значи да излъжа“, пише през последните си години в писмото „До потомците“ и продължава: „Мога със сигурност да кажа, че в себе си винаги съм изпитвал отвращение към тази гадост, макар годините ми и природата да ме тласкаха към нея. Но като стигнах до четиридесетте, когато все още имах достатъчно плам и сили, отрекох не само това срамно действие, но дори и спомена за него, сякаш не бях виждал жена през живота си. Причислявам това си решение към големите и щастливи неща в моя живот, като благодаря на бога, че ме освободи, докато бях още здрав и силен, от една тъй низка слабост, която винаги съм ненавиждал“.

Можел ли Джовани да събере смелост да покаже своя Декамерон на човек, който приемал така презрително плътските изкушения? Несъмнено, ако имало някой авторитетен критик, чиято дума да е била решаваща при всеки спор, то такъв бил великият Петрарка. Според Овет Джовани дълго се колебал, преди да му заговори за своя шедьовър, може би се срамувал и му го показал едва в последните години на своя живот. Според Виторе Бранка^[3] обаче бил му казал за творбата си в Падуа, по време на посещението си през 1351 г. Едно е сигурно: по-лесно му било да напише творбата, отколкото да съобщи за нея на приятеля си. За него писането било истинска радост. Прав бил Франческо, като казвал: „Нищо не тежи по-малко от писалката, нито има нещо, което да доставя по-голямо удоволствие от нея; другите удоволствия се изчерпват или вредят. Стисната между пръстите, писалката доставя удоволствие, оставена настрана, дава задоволство и се оказва полезна не само на собственика си, но и на много други, често далечни, а понякога и на онези, които ще се родят след хиляда години“.

В това предчувствие за безсмъртие изпъква безкрайно високото самочувствие на Петрарка. Можел ли Бокачо да си представи, че името му ще се споменава от потомците? Ако някой му го кажел, щял да се изсмее. Единствената му интелектуална амбиция била всички да знаят, че той пръв разпространил познанието на гръцки език във Флоренция. Смятал се за слуга на културата, неин разпространител, но не и създател. „Ако съм казал погрешни неща, то те ще подтикнат друг, по-способен от мен, да говори по-добре“ — заявява смирено в предислова на „Генеалогия“ — учена творба, писана на латински в зряла възраст.

Искало му се да стане преподавател, професия, която Петрарка ненавиждал и в която Джовани блеснал, когато коментирал публично „Божествена комедия“. Винаги скромен и безкористен, Бокачо се борел да внедри култа към Данте, докато Петрарка се борел да внедри своя. В сравнение с тях двамата Бокачо се чувствувал нищожество. След като прочел някои от лиричните стихове на Петрарка, бил обзет от такова униние, че унищожил своите, които носел в джоба. Научил за това от общ приятел, Петрарка му пратил писмо, в което бащински го сгълчал.

Кой от тримата бил по-велик? Данте, Петрарка или Бокачо? Защо Бокачо унищожил стихотворенията си? Дали поради чувството на потиснатост, че не може да достигне величието на Петрарка? Нека се задоволи да бъде третият, след другите двама. Да не иска второто място? „Отстъпвам ти го с удоволствие — предлага му Франческо, сякаш се касае за кресло в театрален салон, — но помисли колко страдат ония, които са начело, те винаги са предмет на критики и завист. Тебе, който идваш след нас, никой не закача. Защо не се задоволиш да бъдеш веднага след мен, та никой да не се вклини помежду ни?“ С други думи, Петрарка не изключва възможността приятелят му, ако не внимава добре, да свърши четвърти в националната класификация.

„Много е забавно — коментира Жулиен Люшен^[4] — да гледа човек как тези големи писатели сами се класират в литературната история.“

Не ни се вярва Бокачо да е искал да отнеме второто място на Петрарка. Самият той предвиждал в най-добрия случай да остави името си на потомците не заради литературното си дело, но заради кореспонденцията си с певеца на Лаура. „Потомците ще помислят, че видният Петрарка никога не би ми направил честта да води кореспонденция с мен, ако съм бил глупак“ — разсъждавал милият Джовани. Задоволявал се с една отразена слава, т.е. да премине в историята като приятел на една велика личност. Смятал, че никога няма да стигне върховете на таланта на Петрарка. Но не забелязвал, че вече ги е достигнал, изкачвайки се по друг един връх, срещуположен на поезията — този на прозата.

По-правилно е да смятаме обаче, че Петрарка е искал да отнеме първото място на Данте, към когото не изпитвал искрено възхищение. По време на посещението си в дома му в Милано през 1359 г. Бокачо с ужас забелязал, че в къщата на Петрарка липсвала „Божествена комедия“. Странно, много странно, че в библиотеката на един богат библиофил, стръвен издирвач на древни и нови текстове, който понякога си служел с пет-шест преписвачи, липсвала творбата на най-големия съвременен поет. Бокачо, който обичал Данте повече от баща си, се почувствувал зле и следващата година му изпратил в дар, бог знае на каква цена, едно копие от поемата с придружително писмо, в което, познавайки докачливостта на приятеля си, се извинявал, че е прекалил с хвалбите си за Алигиери. Genus irritabile vatum^[5], завършвал писмото, подканвайки го да прочете тази творба: заслужавало си труда.

За да се защити от обвиненията в завистничество към Данте, Петрарка отговорил на Бокачо с дълго писмо, определено от Фосколо^[6] като „куп противоречия, двусмислености и косвена самозащита“, където никога не споменава Данте, а говори за него „със заобикалки, сякаш го е страх или се пази да изрече това име“. Казва „той“, „онзи поет“, „един наш съгражданин“ само и само да не каже „Данте“, което направо звучи смешно. Но преди всичко успокоява приятеля си с общи фрази още в началото на писмото си:

„Нищо не ми е по-чуждо и непознато от завистта, дори за да разбереш колко съм далеч от тези неща, мога да те уверя — нека бог, който чете в сърцата ни, ми е свидетел, — че в живота нищо не ме измъчва повече от това да видя отречена славата или наградата на оногова, който ги заслужава“.

Преминавайки на въпроса, който най-много го боли, той се опитва да отхвърли мнението, „което съм имал за онзи поет, широко разпространено с настойчивост и злоба. Наистина враговете ми казват, че го мразя и презирам, като се надяват да насъскат срещу мен омразата на онова простолюдие, на което този поет е любимец — нова форма на неправда и завидно изкуство да се вреди всякому“. Изкуство, което не е чуждо, поне в този случай, на самия Франческо; наистина той нанася недостоен удар на Данте, подхвърляйки, че жъне успехи сред най-непросветените и най-бедни слоеве от населението, с други думи — сред простолюдието.

И писмото продължава:

„Преди всичко нямам никаква причина да мразя човек, който съм виждал един-единствен път в живота си, в моето детство. Той живя с дядо ми и баща ми, по-млад от първия и по-стар от втория, заедно с който бил прокуден от отечеството в същия ден и за същото политическо провинение. Често между хора, които търпят едни и същи неправди, се поражда голямо приятелство, както това се случва между ония, свързани освен от бедите и със същата любов към учението. Станало така, че баща ми се примирил с изгнаничеството, понеже бил погълнат от други грижи и от проблема за семейството, докато другият се противопоставил и с още по-голямо настървение се отдал на науките, пренебрегвайки всичко друго, жаден само за слава. Затова малко е да кажа, че му се възхищавам и го хваля. Защото нищо не успя да го откъсне от предначертания път — нито присъдата на съгражданите му, нито заточението, нито бедността, нито стрелите на съперниците му, нито любовта на съпругата и децата му; а има толкова велики умове, които позволяват на най-малката пречка да ги отклони от техния път… Затова смятам, че разбираш колко неприятна и смешна е тази моя омраза към него, измислена от някои, а както сам виждаш, нямам нито една причина да го мразя, а много да го обичам: общото ни отечество, приятелството с баща ми, талантът и прекрасният му стил, които не дават повод за никаква омраза“.

След като произнася през зъби тази кисела похвала, Петрарка обяснява на Бокачо защо никога не си е набавил един екземпляр от „Божествена комедия“. Вярно е, нямал вкъщи тази поема, но не поради недостойните доводи, нашепвани от клеветниците.

„Последовател на неговия жанр в поезията, тогава пишех на простонароден италиански; не виждах нищо по-изискано от това, но се страхувах, че ако започнех да чета неговите писания, както и на който и да е било друг, ще стана, без да искам и без да усетя, негов подражател.“

Слаба самозащита, защото тогава би трябвало да изхвърли през прозореца всичките автори, които изпълвали библиотеката му.

По-нататък аристократичният Петрарка се обявява срещу тълпата от глупците хвалители на Данте, обикновено полуграмотни, които му „нанасят най-тежката обида, която може да се нанесе на поет: рецитирайки стиховете му, те ги развалят. Не ми остава друго, освен да изкажа съжаление и дълбоко отвращение, че образът на неговата поезия бива омърсен и оплют от техните уста; и след като съм подхванал тази тема, ще ти призная, че тази беше най-важната причина, заради която изоставих поезията на простонароден говор, на която се бях посветил от младини; страхувах се, че и с моите стихове ще се случи онова, което се бе случило със стиховете на другите и особено на поета, за когото говоря… А фактите доказват, че страховете ми са били основателни, защото малкото стихове на простонароден говор, които бях съчинил на младини, са непрекъснато обругавани от простолюдието, така че се възмущавам и днес мразя това, което някога съм обичал“.

Истината е, че Петрарка не вярвал в новия, утвърждаващ се народен говор; бил много далеч от мисълта, че толкова жадуваната слава сред потомците щели да му донесат неговите „Рими“ — сонетите за Лаура, написани на презрения простонароден говор, а не поемата „Африка“, съчинена на славния латински. Не вярвал в „народната култура“, в освобождението на масите. Жонглирайки с термините простолюдие и простащина, съзнателно целел да остане неразбран от мнозинството: „ще се постарая онова, което пиша, да се хареса на малцина и както ти виждаш — пише на приятеля си Филипо ди Кабасоле, епископ и на Волклюз, — често се занимавам с нови, трудни и сериозни теми, с необичайни понятия, чужди на манталитета и преценката на простия народ“. Така той поставял първите твърди основи на онази злокобна кула от слонова кост, в която по негов пример ще се затвори за векове италианската култура, отказвайки всякакъв допир с всекидневната действителност, с фактите на живота.

Страхът, че творбите му ще попаднат в ръцете на „некомпетентни люде“, го дразнел повече от съмнението, което някога изпитвал на младини, че Лаура може да попадне в прегръдките на някой съперник. Изпитвал ужас, че писанията му могат да бъдат преиначени от невежите или още по-лошо — да бъдат възхвалени от „прегракналите крясъци на бояджии, кръчмари, абаджии и други, чиято възхвала се превръща автоматически в обида“. Но именно тези кръчмари, бояджии и абаджии образували света на „Декамерон“, това грубо и пълнокръвно простолюдие, презряно от високомерния Франческо, съставлявало матрицата на шедьовъра, който Бокачо държал в чекмеджето и се страхувал да покаже на своенравния учител.

Дали щял да му се хареса? Дали щял да го разбере? Петрарка, който никога не скъпял похвалите си, но и никога не поставил под съмнение правото си на тях („знам, че си жаден за моите съчинения повече от всичко друго“ — писал един ден на Джовани, без да се посвени, „затова съм убеден, че каквото и да получиш от мен, ще ти е скъпо“), бил особено щедър на поощрения към „ученика“ си Бокачо. Приел го благосклонно в своя антураж, наричал го поет, звание, за което Джовани възразявал, че не заслужава („дразниш се, че те наричам поет, и ми е чудно: искаш да бъдеш, а отказваш званието, докато много други, които не биха имали никакво право над него, изгарят от нетърпение да си го получат“). Но как изтънченият учител щял да оцени стоте новели, които разказвали случки от всекидневния живот на всекидневен език?

Когато Петрарка изчел творбата, останал изумен от първите страници (описанието на чумата) и от последните (стотната новела, в която се разказва за доброволното подчинение на Гризелда на мъченията, наложени от мъжа й). Този разказ тъй много му харесал, че поискал да го преведе на латински. Разбира се, това щяло да бъде чисто академическо упражнение, лабораторен експеримент, както ентомологът улавя пеперуда с пъстри криле и я поставя под стъклен похлупак. Правейки това, той трябва да я убие. Да благодарим на съдбата, че срещата между двамата станала, когато „Декамерон“ бил вече завършен или почти; иначе нищо не ни пречи да приемем, че под въздействието на Петрарка — неудържим оракул — Бокачо щял да приеме чудовищния риск да напише, а ние да четем „Декамерон“ на латински.