Чезаре Марки
Бокачо (1)

I.
Войни и търговци

Годината 1313, в която се родил Бокачо, била студена, а политическият климат — горещ. През януари — нещо небивало — река Арно замръзнала, образувайки толкова дебела ледена кора, че по нея устроили игри и надбягвания, биваци, празнични огньове и лавки за продажба на вино и колбаси. Неочакваното развлечение траяло дванадесет дни — весел промеждутък сред неуредиците на политическото положение на бедите от войната, която опустошавала околностите на Флоренция. Хенрих VII Люксембургски се намирал в Италия от няколко години, дошъл да защити правата на Свещената Римска империя и да накаже гуелфските^[1] градове и на първо място Флоренция, която отказвала да признае властта му. От височините на Казентино Данте Алигиери, осъден задочно на смърт от съгражданите си, дебнел напрегнато придвижванията на императора, надявайки се да се завърне в любимия си, но и омразен град с помощта на вражеското оръжие. Но мечтата на изгнаника „колаборационист“ не се сбъднала. Хенрих не разполагал с войска, способна на подобно дело, нямал разузнаване, каквото притежавали и то превъзходно — флорентинците; бил болнав и лишен от качествата на пълководец.

Четиридесетгодишен, с червеникави коси, Хенрих VII като монарх бил идеалист и честен. Възпитан във френския двор, говорел свободно френски, немски и латински и бил с романтичното убеждение, че в ушите на италианците, потомци на Рим, името на Свещената Римска империя продължавало да звучи с онзи магически чар, обаял немците, които не били чада на Рим, а негови вековни врагове. Той вярвал, че ще може да възкреси престижа на този мит, непоправимо компрометиран с възникването на националните държави в Европа и бурното развитие на общините и синьориите^[2] в Италия.

Току-що пристигнал в Милано, за да му положат желязната корона^[3] (1311), бил възторжено приветствуван от гибелините, които му обещали пари и вярност. Един благородник от Арецо, фанатик на императорската кауза, кръстил сина си Люксембург, а Данте поздравил Хенрих като освободител на Италия — кораб в бурно море, останал без кормчия, — разделена по онова време на следните държавици:

1) Венецианската република, станала могъща колониална сила в Средиземноморието отпреди един век, т.е. от IV кръстоносен поход (1204).

2) Генуезката република, съперничка на Венеция за господство над моретата. Владеела Корсика. През 1284 г. с битката при Мелория нанесла тежък удар на

3) Република Пиза, която контролирала голяма част от Сардиния.

4) Милано, синьория на гуелфите Ториани, преминава в началото на XIV в. към гибелините Висконти. Владенията й се разпростирали от Кантон Тичино до Лоди и от Новара до р. Ада.

5) В Пиемонт: Торино и долината Аоста принадлежали на рода Савоя. Останалата част от областта била разделена на свободни общини и княжества.

6) Флорентинската република; била разделена отначало на гуелфи и гибелини, а след прогонването на последните (1266) на бели и черни^[4].

7) Папската държава. От 1309 г. седалището й било преместено в Авиньон, обстоятелство, от което се възползували могъщи местни родове, за да установят своето господство. В Болоня властвували Пеполи, във Форли — Орделафи, в Равен Полента, в Римини — Малатеста, в Урбино — Монтефелтро.

8) Кралство Сицилия и Пулия, васално на папската държава. Въпреки името си не включвало Сицилия. В него влизали областите Абруцо, Кампания, Пулия и Калабрия, под скиптъра на анжуйската династия, чийто родоначалник бил Шарл д’Анжу, брат на френския крал (1265). Столица на кралството бил Неапол.

9) Кралство Тринакрия^[5]. След Войната на вечернята^[6] Сицилия се откъснала от Неапол и станала владение на испанската арагонска династия.

10) Други малки политически формации: княжеството на Тренто, патриаршията Аквиле, херцогствата на Скалиджери във Верона, на Гондзага в Мантуа, на Карарези в Падуа, на Есте във Ферара и т.н.

Хенрих си въобразил, че ще може да се наложи над тази мозайка от амбиции и съперничества, на стари династии и новоизлюпени тиранчета, всички неспособни да утвърдят превъзходството си и твърдо решени да попречат да го завоюва съседът. Нещата тръгнали зле още в деня, в който го коронясали за крал на Италия. Желязната корона, съхранявана в катедралата на Монца, изведнъж изчезнала. Жадни за пари, Ториани, владетелите на Милано, я били заложили на лихвар и за церемонията послужила друга корона, набързо изработена от един златар.

Последвали въстанията в Кремона и Бреша. Първият град бил лесно укротен, но за втория били нужни четири месеца обсада, при която не липсвали епизоди на дивашка жестокост от двете страни.

Стигнал в Генуа, Хенрих загубил жена си, покосена от чумата, както и симпатиите на генуезците, убедени, че болестта била донесена от войската му. В Генуа устроили публичен процес против флорентинците, обявявайки ги за низвергнати от империята и „рожби на Луцифер“. Авоарите им били секвестирани. Накрая Хенрих отишъл в Рим, за да го коронясат император, и оттам се отправил към Флоренция, да превземе с обсада непокорния град. За подигравка флорентинците оставили няколко от вратите на крепостта отворени, защото добре знаели, че врагът няма достатъчно сили да обсади напълно градските стени. Така изминали четиридесет дни на оперетна обсада. Никога дотогава обсаден град не бил получавал такова изобилно продоволствие: „Стоките влизаха и излизаха, сякаш не бе война“ — пише Джовани Вилани^[7]. Потиснат от неуспехите и сплашен от придошлата река Арно, императорът решил да вдигне обсадата.

През август на следващата 1313 г. Хенрих умрял от маларична треска, но според едно мрачно предание бил отровен от един монах гуелф, който го причестил с отровна нафора.

При новината за смъртта му Флоренция ликувала с жестока откровеност. Congaudete nobis, радвайте се с нас, се казвало в посланието, изпратено до всички приятели съюзници. Флоренция била гуелфски град не поради особени клерикални чувства, а по простата причина, че благородниците от околността, вкопчени в имперските привилегии и следователно врагове на зараждаща се буржоазия, били гибелини. Втората причина били флорентинските банкери, който скалъпвали отлични сделки с папата, прибирайки десятъка на християнския народ. Нейната буржоазна конституция предоставяла власт на занаятчиите, т.е. на производителния слой от населението, на притежателите на паричния капитал, на предприемачите, като изключвала от обществените длъжности както пролетариата, така и поземлената аристокрация. Защитени от зъберите на своите замъци, хора на меча и честта, но при случай — хора на кръвопролитието и грабежа, знатните черпели сила от поземлената собственост, затова били считани за безделници и опасни паразити в трудолюбивия град, който в началото на XIV в. наброявал деветдесет хиляди жители, двеста абаджийски дюкяна и произвеждал годишно плат за седемдесет хиляди ката дрехи.

Като победила Хенрих, Флоренция си отдъхнала. Нейните „стопански деятели“ нямало защо да се страхуват вече от заканите на императора. Впрочем Флоренция не била свикнала да воюва с монарси; било й по-присъщо да се пазари с тях, да ги съблазнява с пари, вместо да ги обуздава с меч. В тефтерите на нейните банкери били вписани като длъжници най-известните европейски династии. Един от най-честите клиенти бил английският крал Едуард III. Когато започнал войната с Франция, която щяла да продължи сто години, банката на Барди му наброила, без да й мигне окото, деветстотин хиляди флорина, а банката на Паруци — шестстотин хиляди. В замяна от Англия пристигали кораби, пълни с бали вълна. Банкерите Барди имали филиали в Лондон, Константинопол, Ерусалим, Тунис, Ница, Севиля, Париж и Венеция. Живеели в разкошни къщи, водели охолен живот, Джото изографисал частния им параклис в църквата „Санта Кроче“; и ако в семейните им гербове липсвала корона, в касите си пазели доста корони, оставени в залог от обеднели принцове.

Тосканските и падуанските банкери търговци (двете дейности се допълвали) преговаряли еднакво с папи и крале, чиято политика, престол, а понякога и свобода зависели от тях. След битката при Бувин (1214) между Франция и империята графиня Ана, за да откупи съпруга си Феранте Португалски, пленник на Филип Август, крал на Франция, прибягнала до заем от банкерите отвъд Алпите, получавайки 29 140 лири срещу задължението да върне 34 626. Добра лихва, няма що. При все че била обявена за смъртен грях, осъден от църквата, която забранявала лихварството не само като лихоимство — смисъл, който днес придаваме на тази дума, — но и всеки заем с лихва независимо от процента. Лихваря го заплашвало погребение в неосветена земя. Църквата стояла още твърдо на позициите на Аристотел, според когото „парите не могат да раждат пари“. Само трудът (присъдата над Адам!) произвежда богатство. Да извлечеш облага от заем е форма на безделие, а безделието не може да дава печалба. Стане ли така, то е против Библията.

Бъртранд Ръсел ни дава едно реалистично обяснение на тази антикапиталистическа позиция в светлината на вековната конфронтация между поземлената собственост и движимия капитал:

„От времето на елините до днес човечеството или поне онази част от него, която била икономически по-напреднала, се разделяла на длъжници и кредитори; длъжниците не одобрявали лихвата, кредиторите я оправдавали. През по-голяма част от този период, който имал земя, бил длъжник, а търговците били кредитори. Мненията на философите с малки изключения съвпадали с паричните интереси на тяхната класа. Гръцките философи били измежду поземлените собственици или на служба при тях, затова не одобрявали лихвата. Средновековните философи били църковници, а собствеността на църквата била предимно поземлена, затова не виждали никакъв смисъл да променят мнението на Аристотел. Враждебността им към лихварството била подсилена от антисемитизма, защото по-голямата част от паричния капитал била в ръцете на евреи. Между духовниците и благородниците имало противоречия, понякога много остри, но те винаги можели да се съюзят против лукавия евреин, който ги бил спасил от лошата реколта посредством заем и си мислел, че заслужава награда.

С Реформацията положението се променило. Много от най-важните протестанти били делови хора, за които било необходимост да заемат пари под лихва. Следователно отначало Калвин, а после и другите протестантски богослови одобрили лихвата. Накрая католическата църква била принудена да тръгне по същия път, защото старите запрещения не отговаряли вече на съвременния свят. Философите, чиито приходи били осигурени от плащанията на университетите, се показали благосклонни към лихвата, откакто престанали да бъдат духовници и следователно — свързани с поземлената собственост. Във всеки етап — заключава лукаво Бъртранд Ръсел — е съществувало изобилие от теоретически аргументи за поддържане на най-удобната теза“.

Впрочем има ли закон, има и измама с цел да се заобиколи. За да избегне наказанието на църквата, заемодателят се уговарял с длъжника, че плащането няма да се извърши на падежа, а няколко дни по-късно, по начин да влезе в сила просрочката и свързаното с нея обезщетение, обикновено много високо, като по този начин горницата над дължимата сума, получена от кредитора, била прикривана под формата на глоба за забавено изплащане. Самата флорентинска Синьория отпускала заеми с петнадесет на сто лихва — процент, който се считал за нормален предвид оскъдното парично обръщение, но бил прикриван с фиктивен документ за пет на сто лихва. Ето например от практиката: който заемал сто лири на банката, на негово име се вписвали триста и върху тази надута цифра си получавал петте процента лихва, равни всъщност на петнадесет процента от действително внесената сума. Така флорентинците спасявали и душата, и кесията си.

Хитростта, ловкостта и упоритостта на търговците банкери били безгранични и в момент на яд против тези непогрешими „ломбардци“, които безпогрешно надушвали всяка сделка и докрай я използували, Валоа казал: „Ломбардците не носят тук ни един дукат, а само лист хартия в едната ръка и перо в другата и по този начин стрижат вълната от гърба на нашите хора“. Те били рицари на една нова епопея, пионери на голямата капиталистическа авантюра, чиято chanson de geste^[8] Бокачо щял да възпее в „Декамерон“; хора, въстанали срещу средновековния, схоластичния принцип за непроменливостта на класите и на социалната йерархия, налагайки се като „трети свят“, с който благородничеството и висшето духовенство трябвало да се съобразяват.

Но кои били търговците? Как се „раждали“?

Търговецът се „раждал“ плебей и авантюрист. Неговият свят бил светът на несигурността, на риска и отчаяната смелост. Благородниците го гледали с презрение, църквата — с недоверие. Homo mercator numquam aut vix Deo potest placere (човекът търговец никога или трудно може да се хареса на бога). Гордостта, големият грях на феодалната епоха, не позволявала на благородниците да си мърсят ръцете с търговия, с презрените пари, облагодетелствувайки по този начин процъфтяването на скъперничеството, големия грях на буржоазната епоха.

През XIV в. големите търговци, ако искали да открият предците си, трябвало да ги търсят между бедните и клетниците, сред лумпените пролетарии-скитници, нямащи никаква връзка със земята дори като ратаи или крепостни, сред отчаяно търсещите „насъщния хляб“, които опитвали щастието си като морски корсари; човек можел да ги види като продавачи на свещи по време на религиозните тържества или амбулантни търговци по панаирите на Европа, приютени в сянката на катедралите. Най-голямата трудност в ония времена на оскъдно парично обръщение било човек да си набави начален капитал. Едни започвали, пленявайки някой мюсюлмански кораб, други, като закупували зърно, което препродавали по-скъпо по местата, често нападани от глад. Било ли е това жестока спекулация на чужд гръб? Безспорно. Но доставяйки жито, спекулантите явно намалявали случите на гладна смърт. А това, че житото засищало само ония, които можели да платят високата цена, било морален проблем извън техния интерес. Били търговци, не мисионери. Гъвкав ум, липса на скрупули и голямо търпение — с тези средства бившите бедняци си създали солидна основа, за да не изпаднат те и потомците им отново в беднота. „Търговската честност — отбелязва Анри Пирен^[9] — е добродетел, която идва много късно.“

Те не купували, за да консумират, а да препродават. Не произвеждали вещи, а ги премествали от едно място на друго. С други думи, продавали услуги, били пионери на посредническата дейност, скачени съдове, които за пръв път свързвали две страни, две области, от които едната — богата, другата — бедна, пренасяйки във втората излишъка на първата.

Лекотата, с която натрупали първите си богатства, ги подтикнала да трупат още. Обикаляйки света, изучили езиците и нравите му; невежи, но умни и дръзки, те били като оня търговец, запътил се за Германия, който на въпроса на един свой приятел, дали знае немски език, отговорил: „Не, но си го представям“.

Коткани от силните, търговците имали двама големи врагове: омразата на „оскубаното“ простолюдие и завистта на инквизиторите, които се надявали, че ще могат да ги „оскубят“ на свой ред. Показателен е случаят със Скалия Тифи. Търговец гибелин, емигрирал във Франция, защото бил преследван по политически причини, натрупал там толкова пари, че на стари години го обзело съмнение, че не всичките му работи са чисти. Затова постъпил в манастир, уговорил се с монасите да споменават името му при всяка църковна служба в замяна на едно расо годишно и наредил в деня на смъртта му да се раздаде по един хляб на всички бедняци в града, който бил Безансон. Определил също възнаграждението на певците при опелото с уговорка, че ако гласът на някой от тях е дрезгав, парите ще се дадат на оня, чийто глас е силен и „наистина би стигнал до бога“. Когато настъпил върховният момент, излегнал се гол върху голата земя като свети Франциск Асизки и душата му полетяла към бога. Но полетът и бил отклонен от инквизитора на Тоскана Мино ди Сан Куирико, който обвинил покойника в ерес, задето му казал, че душата не е безсмъртна, че няма разлика между гробището и поле, обрасло с коприва, че бракът е дело на дявола, че не е грях да спиш със сестра си. На всичко отгоре бил обвинен, че вземал и лихва. Всичко това било предостатъчно, за да бъде конфискувано наследството на Скалия, защото еретиците губели правото на собственост, а наследниците им — правото да наследяват.

Омразата на населението във Франция и Фландрия към „ломбардците“, спекулиращи за своя или за чужда сметка като откупчици на налозите, им донесла в чужбина славата на мошеници, кожодери и прякора „ломбардски псета“, който се появява в първата от стоте новели на „Декамерон“, посветена на светотатствената постъпка на месер Чапелето от Прато.

Той бил негодяй, специалист по лъжесвидетелствуване, клевети, убийства, самостоятелни и с чужда помощ, измамник и заклет комарджия, богохулник и чревоугодник. Изпратен от един едър търговец, Мушато Францези, да събира заемите му в Бургундия, той се настанил на квартира у двама свои съотечественици флорентинци, където за негово и тяхно нещастие, какъвто си бил стар и съсипан от многото пороци, тежко заболял.

Двамата флорентинци следели с ужас развитието на болестта му. Страхували се, че със своя отвратителен и долен характер Чапелето ще откаже последно причастие и тялото му ще бъде хвърлено на кучетата. Но и дори да приемел да се изповяда, греховете му били тъй много, че никой свещеник нямало да ги опрости. При всички случаи щял да избухне скандал, а и вълнения сред местното население, готово при най-малък повод да се надигне срещу „ломбардските псета“, да оплячкоса нещата им, пък и направо да ги претрепе. За да избави домакините си от затруднение, месер Чапелето измислил последното безобразие в живота си и подражавайки на предсмъртния час на светите хора, направил такава примерна изповед, симулирайки безмерна любов към бога и ближния си, че свещеникът, поразен от такава добродетел, наредил да опеят тържествено тялото му в църква и, накъсо, бил почитан от бургундците като „свети“ Чапелето.

Разбира се, не всички търговци били като Чапелето. Може би скверната му комедия на смъртното ложе да е измислица на новелиста, който имал намерение да осмее лекотата и лекомислието, с които се създавала славата на един светец. Дори трябва да признаем, че мнозина безскрупулни „стопански деятели“, преди да умрат, искрено се разкайвали за греховете си и оставяли на църквата или на бедните част от богатството си. Църквата „Санта Мария дел Фиоре“, чийто градеж бил започнат през ония години, бил финансиран и с парични дарения, правени от лихвари в предсмъртния им час, когато вече виждали, че край леглото им се появяват пламъците на ада.

Част от капитала на банкерите Перуци, който в 1310 г. възлизал на днешни четиристотин хиляди златни долара (с шестдесет грама злато един човек преживявал една година), била вписана на името на „господа бога“, а лихвите от нея отивали за благотворителни дела. В името на господа търговците отваряли сметководните си тефтери, пише Армандо Сапори^[10]. В един регистър за 1336 г. на Банкело и Банко Бенчивини, флорентинци, живущи във Венеция, четем: „В името на господа Исуса Христа и на пресветата му майка Дева Мария, на блажения свети Йоан Кръстител, на барона свети Никола и на всички светци и светици от райския двор: молим за печалба по море и суша, за спасение на душата и тялото ни, амин“.

Тази молитва замествала застрахователната полица против кражби, пожар и корабокрушение. Рисковете били много големи: пирати в морето, вълци и разбойници по планините, малария в равнините, населени със зверове гори, в които никой не замръквал. В онази екологически девствена и туристически недостъпна Италия липсвали днешните хотели, хората спели в приютите, открити от монасите по главните пътища и алпийските проходи.

За да отиде от Флоренция до Авиньон, на един пътник през 1317 г. му били нужни шестнадесет дни. За девет се отивало от Асти до Париж, за два от Флоренция до Падуа. От Венеция до Брюж се пътувало две седмици по суша или три месеца по море. Пътниците спирали на всеки 40–50 километра, колите били с четири колела, без ресори. Плотът с пейките на пътниците опирал направо на осите. Ресорите щели да бъдат измислени от унгарците през XV в.

Който бързал, използувал кола с две колела, кон или още по-добре — муле, царя на планината. Зиме се пътувало само при крайна нужда, особено през Алпите, където снегът засипвал упътващите колове. Излишно било човек да се уповава на пътната поддръжка, която била в рязък контраст с интересите на местното население. Разбити пътища с дупки по тях означавали повече работа за местните железари, ковачи, майстори на каруци и ханджии. Колкото по-дълго траяла поправката или замяната на повредената част, толкова повече пари трябвало да изхарчат пътниците по време принудителния си престой. И все пак трудностите по транспорта не обезкуражавали тия търговци авантюристи. Голям риск — голяма печалба, това показват следните цифри: през 1308 г. търговската фирма на Перуци разпределила астрономическия дивидент от 40%; през 1324 г. търговците Барди реализирали 22,8% печалба.

Всички пътуващи по търговия, за да минава времето, си разказвали вицове, пикантни случки, истински или измислени галантни приключения.

„В Париж, в една странноприемница, се събрали неколцина големи италиански търговци, дошли там, както обикновено се случва, кой по една, кой по друга работа — четем в деветата новела на ден втори^[11]. Една вечер, след като си похапнали и се поразвеселили, те се разприказвали за разни неща и от дума на дума почнали да говорят за жените си, които оставили вкъщи. По едно време някой се обадил на шега: — Не знам какво прави жена ми, ала знам много добре, че падне ли ми тук момиче и ми хареса, оставям настрана любовта, която изпитвам към моята съпруга, а от тукашната си доставям каквото мога удоволствие.“

Започнал оживен спор за верността на съпругите, защото скитането по жени е половината от удоволствието на мъжете, а другата половина е да говорят за това. По едно време Амброджоло от Пиаченца заявил с брутален цинизъм, че „само онази е честна, която или не била молена никога от никого, или ако тя се е молила, било й е отказано“. Бернабо от Генуа, силно влюбен в жена си, протестирал срещу несправедливото обобщение, като казал, че жена му прави изключение и е готов да се обзаложи за верността й. Пет хиляди флорина срещу хиляда. Амброджоло приел облога и заминал за Генуа, задължавайки се да донесе до три месеца на Бернабо, който оставал в Париж, доказателство за капитулацията на жена му.