Джак Уилямсън
Легионът на времето (6)

Глава VI
Прозорец във времето

Облегнат на пулта за управление, Уил Маклан прибра назад немирен кичур на снежнобялата си коса. Все така замислен, той леко опипваше втвърдената тъкан на заздравелите белези по лицето си.

— Моля те, извини ме за гласа ми, Дени — прошепна той накрая все така дрезгаво. — Но веднъж, когато умирах от жажда в подземните килии и молех да ми дадат каквото и да е за пиене, Сорейня нареди да излеят в гърлото ми разтопен метал. Дори лекарите на Летони не можаха да ми присадят нови гласни струни. Сорейня ще ми плати за това!

Във вдлъбнатите орбити на очите му отново проблесна омраза и сгърченото му тяло се напрегна. След това състареният мъж успя да се овладее. Пусна ръцете си, които до момента бе държал вкопчени една за друга, изкривеното му лице направи неубедителен опит да се усмихне, и той продължи:

— Времето винаги е представлявало своеобразно предизвикателство за мен. Когато „все още“ живеехме в простичкия континуум на четирите измерения — знаеш, че за четвърто се приема времето, — покоряването му изглеждаше измамно лесно — да кажем чрез някакво приложение на класическата нютонова динамика… Но Макс Планк създаде квантовата теория, Де Бройл и Шрьодингер измислиха вълновата механика, появи се и Хайзенберг с неговата матрична механика. Всяко следващо откритие като че ли усложняваше структурата на Вселената и заедно с това проблема за времето… Когато се разбра, че конкретните елементарни частици могат да се представят като вълни на вероятността, стана ясно, че мировите линии на обектите вече не могат да се разглеждат както преди, а именно като фиксирани и обикновени. Установи се по-конкретно, че мировите линии имат безброй възможни разклонения — факт, произтичащ от самата природа на неопределеността, свързана с поведението на субатомните частици… Разбира се, в случаите с големи тела, статистическите резултати на новата физика не се различават забележимо от тези, предсказани по законите на класическата механика. Налице е обаче фундаментална разлика. Привидната реалност на Вселената остава същата, но лежи върху подвижните пясъци на възможната промяна… Това слага край на понятието „абсолютно сигурно събитие“. Нека например един човек стои върху циментов под. Е, вече не е сигурно, че той няма да пропадне, защото него го удържа само реакцията на атомните сили, а те са подвластни на законите на вероятностите… Аналогично, само благодарение на голямата статистическа вероятност, човек не излъчва всичката топлина от тялото си и не замръзва в леден блок, нито я абсорбира от обкръжаващото го пространство и не пламва в огнен факел, не излита нагоре в космическото пространство в предизвикателство към Нютоновата гравитация и не се разтваря в облак от хаотично разпръснати молекули… Единственото, което ни остана на разположение, е най-обикновената вероятност. Първото ми истинско изобретение беше геодезичен трасировчик, проектиран за вероятностен анализ. По същество това е полуматематически прибор, който на практика представлява подобрен вариант на стария анализатор на хармонични. Но със способността си да трасира възможните мирови линии на материалните частици във времето, той отвори прозорец в бъдещето.

Дрезгавият шепот замлъкна за момент и старият Уил Маклан изкуцука до стената на купола. Покритите му с белези ръце повдигнаха кадифената покривка от правоъгълен прозрачен кристален блок, монтиран върху капака на метален шкаф.

— Това е хроноскоп — обясни той. — Своеобразен прозорец във времето. Създава специални полета, които насочват светлинните лъчи в посока на времевата ос. Благодарение на това, на кристалния екран се появява стереоскопичен образ, защото материалът е способен на селективна флуоресценция под въздействието на различните честоти на лъча.

Старецът щракна някакъв ключ и завъртя няколкото диска в края на кристалния блок. Той светна в зелено. Постепенно екранът се избистри и Ланинг не можа да сдържи лекия си вик на изненада. Защото във вътрешността на кристала се бе появил нов, миниатюрен свят.

Широка река разсичаше плодородна зелена равнина, осеяна със села. От другата страна на реката се издигаха два хълма. Единият бе увенчан с величествена цитадела. Могъщите й стени блестяха със странния червен оттенък на ризницата на Сорейня. Над извисяващите се кули се развяваха знамена в жълто, аленочервено и черно. Докато наблюдаваше, в основата на хълма се отвори широка порта, през която излезе голяма група войници.

— Наблюдавай маршируващите — изхриптя Маклан.

Ланинг се наведе още по-близко до кристалния блок. Изведнъж му се стори, че гледа през прозорец, отворен към един истински свят. Фокусира зрението си отново върху войниците и ахна.

— Това не са хора! Това са… насекоми!

— Наполовина мравки — уточни шепнешком човешката развалина до него, — наполовина хора. Биолозите на Сорейня не се поколебаха да извършат няколко сатанински експеримента. Тези чудовища пред очите ти са нейните воини, обучени да тероризират робите й. Виждаш още замъка й… мястото, където бях затворен. Но обърни внимание и на другия хълм.

Ланинг премести поглед на него. На билото му се издигаше ебонитовочерен храм. Постройката бе огромна, но ниска и някак приклекнала. Фасадата й представляваше безкрайна колонада от дебели квадратни колони. В центъра на храма се издигаше черен лъч, сякаш изтъкан от материализиран мрак, който се разширяваше нагоре към небето като разгневената фуния на невъобразим смерч.

— Храмът на джирейн — изсъска Уил Маклан, — където господар е Гларат — той отново докосна дисковете, за да промени леко настройката. — Но гледай, гледай!

В центъра на екрана изплува и започна да се уголемява село от паянтови колиби. Маршируващата колона гигантски антропоидни мравки бързо го заобиколи, изтласквайки пред себе си работещите по полетата. Хората бяха светлокожи и здраво сложени, макар да бяха облечени в изпокъсани дрехи и явно гладни.

— Този акт на насилие стана, когато бях в тъмницата — продължи старецът. — Провинението на тези хорица бе, че не бяха платили данъка си на Сорейня и десятъка си към джирейн. Причината, поради която не разполагаха с достатъчно зърно, за да платят, бе, че Сорейня и благородниците й бяха изпотъпкали нивята и унищожили бъдещата реколта, докато преследвали избягал затворник.

Въоръжени с тежки златни бойни секири и къси оръжия с дебела цев от все същия червен метал и явно разчитащи на могъщите си мандибули^[1], шестокраките бойци сключиха зловещ кръг край ужасеното село. В този момент от червената цитадела се спусна бронирана транспортна машина и мина през заграждението на гигантите. Изпепеляващ бял лъч се изтръгна от купола на машината и нещастните къщурки експлодираха в пламъци. Вятърът понесе през селото огнена стена.

Истинска човешка фигура, защитена под алена броня и украсен с черно перо шлем, изскочи от подобната на танк машина и се присъедини към човекоподобните мравки. Фигурата размаха тънък жълт меч и започна да посича бягащите от пламъците мъже, жени и деца. Спря едва, когато не остана жив човек. Тогава обърна гръб на грозната сцена, вдигна победоносно меч във въздуха и свали шлема си. Пищна руса грива се посипа по раменете на ризницата. Ланинг гледаше смаяно.

— Но… но това е… — възкликна той. — Това е Сорейня!

— Сорейня — потвърди все така шепнейки Уил Маклан. — Красивата господарка на Джайрончи.

Той щракна някакъв превключвател и образът на Сорейня, заедно с черните й воини, плавно се разтвори в прозрачната вътрешност на кристала. Той бавно вдигна поглед към Ланинг, без да се опитва да скрие омразата в него. Сгърчените му пръсти постепенно се отпуснаха и за пореден път леко погалиха сребристия цилиндър, който висеше на шията му.

— Случи се така — продължи безгласният шепот, — че Джайрончи бе първият бъдещ свят, показан от хроноскопа. Включих се в момент, когато Сорейня, облечена във великолепната си броня, се дуелираше с една от своите човекомравки… Забелязал си, вярвам, че тя е… хм, привлекателна. Първоначалният обхват на уреда позволяваше да наблюдавам само нейната младост, когато варварските сцени като тази преди малко бяха много по-редки. Имай предвид, Дени, че когато през 1945 година я видях за пръв път, аз бях трийсет години по-млад. Невероятната й красота в съчетание с военния патос на империята й бяха достатъчни, за да хлътна напълно… Забравяйки за всички останали светове, аз я следвах навсякъде в продължение на месеци, не — години. Тогава, разбира се, още не знаех за вредата, причинявана от търсещия темпорален лъч — той наведе белокосата си глава и известно време не продума. — Сега е известно, че никакъв процес не може да разкрие състоянието на електрона например, без да промени това състояние. По аналогичен начин квантите на сканиращия лъч се абсорбират от атомите, които ги отразяват. В резултат настъпи значително увеличаване на вероятността за съществуване на Джайрончи и това се оказа в основата на цялата трагедия.

Набразденото от белези лице се изкриви в болезнена гримаса.

— Вината е изцяло моя. Защото, преди още да разбера какво става, този процес на абсорбиране драстично намали сумарната вероятност за съществуване на кой да е от всички останали светове и така Джайрончи постепенно се превърна в единствения свят, до който можеше да достига моя уред с ограничената му мощност. Не искам да звучи като оправдание, но това допринесе за задълбочаване на заблуждението ми. Но дори да ме разбереш за останалото, предполагам, че не би разбрал страстта ми към Сорейня.

— Мога да те разбера — с пресъхнало гърло отговори Ланинг.

Нещо в дълбочината на хлътналите очи проблесна и Маклан погали сребърната тръбичка.

— Наблюдавах я с помощта на хроноскопа — продължи той. — Понякога изпадах в отчаяние от разделящата ни бездна на пространство и време, но това отчаяние ме караше да полагам неимоверни усилия. Защото бях решил да победя времето и да отида при нея в Джайрончи… През 1952, след десет години експерименти, вече можех да установя комуникация. Увеличавайки мощността и фокусировката на темпоралното поле, аз бях в състояние да изпратя свой говорещ образ в крепостта на Сорейня.

Измъченото лице на Маклан застина в изражение на непоносима болка. Той здраво стисна челюсти. Дъхът му излизаше на пресекулки и мина половин минута, преди да бе в състояние да проговори отново.

— Обърнах се смирено към нея. В началото тя бе озадачена и обезпокоена. Но след няколко мои посещения в покоите й, в един момент отношението й претърпя рязка промяна… не знам, може би бе получила от Гларат съвет как да се държи.

Той стисна юмруци с такава сила, че ставите на пръстите му изпукаха.

— Следващия път тя ми се усмихна — продължи разказа си старецът. — Приветства ме и ме покани пак да я посетя. После започна да ме разпитва за моите открития… намеквайки, че жреците на джирейн, които били способни учени, биха могли да ми помогнат да разреша оставащите проблеми. После ми обеща да сподели с мен трона си, ако успея да се пренеса в Джайрончи.

Ланинг прехапа устни, но не прекъсна разказа.

— Инстинктивното ми недоверие към жреците — гъгнеше Маклан, — ми помогна да не разкрия прекалено много. Но обещанията на Сорейня ме стимулираха да удвоя и без това големите си усилия. Трябва да поясня, че дори най-малкото физическо преместване на едно тяло във времето става с цената на преодоляването на огромно съпротивление. Защото мировите линии са фиксирани, както в бъдещето, така и в миналото. Затова е невъзможно да се премахне лице, което би могло да промени цялото бъдеще. Дори помръдването на нежива материя изисква огромна енергия… Скоро разбрах, че единствено атомната енергия има шанс да се пребори с това съпротивление. Затова седнах пред хроноскопа и с помощта на сканиращия лъч се захванах да преглеждам развитието на атомната наука на бъдещето. И тогава се сблъсках с любопитно затруднение: инструментът, чието предназначение, в края на краищата, бе само да трасира вероятностите, понякога странно замъгляваше печатен текст или подробностите в схеми и картини от книги. Лос Аламос и Кремъл бяха еднакво отворени за него. Изучих трудовете на много учени — Джон Бар, Айвър Джайръс и десетки други. Но ключовите думи винаги оставаха размити. Накрая открих, че съществува закон за последователността и движението напред — нарекох го закон на прогресията, — който действа не в темпоралното четвърто измерение, а в ново — пето измерение. Именно той лежи в основата на създаването на реалността от вероятността. И пак той забранява всички абсурдни глупости, свързани със старите умувания за парадокси при пътуване във времето, като например да се върнеш в миналото и убиеш себе си. Тук отново става дума за познатата ни логика на причинно-следствените връзки, но вече издигната на новото ниво на друго измерение… С помощта на сканиращия лъч можех да надникна зад завесите на военните тайни. Изучих устройството на атомната и водородна бомби и разбрах, че не могат да ми помогнат. Дори първите груби реактори, преобразуващи атомната енергия в топлинна на базата на ядреното разпадане, се оказаха безполезни за мен… Наложи се да се захвана със собствени изследвания, за да науча как да контролирам процеса на ядрен синтез на водород в по-тежки елементи. Така през 1958 година построих първия водороден конвертор. Мощността му беше само осем хиляди конски сили, но за сметка на това можех да го повдигна с една ръка. Вслушай се!

Той замълча и Ланинг долови лекото бръмчене, което политаше изпод палубата. Лицето на стария му приятел се раздвижи в изражение на изморен триумф.

— Мощността на триста ниагарски водопада! — прошепна той. — Извличана от лъжичка вода. Енергия, достатъчна да пробие стената на времето! Освен това открих в каква посока да вложа мощта на реактора — оказа се, че това е все същото, причинило ми толкова грижи поглъщане на темпоралния лъч. В продължение на следващите две години трескаво проектирах и строих „Хронион“ — създаден само за пътуване във времето, а не като бойна машина, — за да го завърша окончателно в юни 1960 година… И веднага напуснах малката си лаборатория в планините на Колорадо и се отправих към Джайрончи — дори в дрезгавия шепот можеше да се долови горчивината. — Какъв глупак съм бил! Надявах се да стигна до Сорейня и да седна заедно с нея на диамантения й трон.

Пребледнялото му, измъчено лице се сгърчи в агония.