Метаданни
Данни
- Серия
- Легионът на времето (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon Era, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978(2020 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- NomaD(2021 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2021 г.)
Издание:
Автор: Джак Уилямсън
Заглавие: Легионът на времето
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Офир“ ООД
Град на издателя: Бургас
Година на издаване: 1996
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Печатница „Полипринт“ ЕАД — Враца
Коректор: Мария Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15355
История
- —Добавяне
Глава V
Човекът-развалина
Когато Денис Ланинг дойде на себе си, първото му впечатление бе, че никога не бе напускал малката стая със зелени стени, в която лежеше. Старият му неспокоен и лишен от всякакви корени живот му изглеждаше като полузабравен сън, като нещо далеч отвъд всякаква реалност, и това се отнасяше до всичко с изключение на посещенията на Летони и Сорейня.
Някакво ъгълче на съзнанието му бе съхранило размит спомен за операционна: заслепяващи светлини, енергично действащи мъже с бели маски, тракане на хирургически инструменти, седналия до него Бари Халоран със закачена на лицето му окуражителна усмивка, първото вдишване на някакъв анестетик със странна миризма.
На отсрещното легло лежеше Шан, потънал в дълбок здрав сън. Без да си спомня подробности, Ланинг знаеше, че вече познава другите двама в болничното отделение. Това бяха Силвано Кресто, испански ас, свален по време на мароканската война, и Уили Ренд от американската флота, изчезнал при потапянето на злощастния американски самолетоносач „Акрон“. Точно той лежеше подпрян на възглавниците си и с удоволствие всмукваше от цигара. Като видя, че Ланинг се е свестил, той дружески му се усмихна:
— Ще запалиш ли?
— Благодаря — Ланинг улови във въздуха подхвърлената му цигара, въпреки тъпата болка в превързаното му рамо. — Какво става? — попита той.
— Не знам — изпусна дълга струя дим Уили Ренд.
— Какъв е този… кораб? Къде отиваме?
— Казва се „Хронион“ — този път Ренд направи кръгче. — С капитан Уил Маклан. Казват, че пътуваме за някакво място, наречено Джонбар… където и да е това.
Ланинг замръзна от удивление. Уил Маклан?! Неговият стар съквартирант, който се бе захванал с такъв интерес да изучава времето. Джонбар! Градът на Летони, който тя му бе показала — град в някакво мъгляво бъдеще.
— Но защо? — прошепна той. — Нищо не разбирам!
— Нито пък аз. Единственото, което знам, приятелю, е, че полетях в бездната сред отломките на „Акрон“ и се опитах да се гмурна настрани и да се изтегля от мястото на катастрофата. После нещо ме удари и се свестих в това легло. Беше може би преди седмица…
— Седмица ли! — изгледа го Ланинг. — Но „Акрон“… той не потъна ли през трийсет и трета?
Ренд запали втора цигара от първата.
— Времето тук няма значение. Предишният, който лежа на твоето легло, бе австриец, Ерих фон Арнет. Попадна тук от фронта при Исонзо през 1915-а. Другият пък в леглото на китаеца беше французин — Жан Керар. Той пък бил взривен през 1940-а, опитвайки се да спаси Париж.
— Четиридесета! — прошепна Ланинг. Беше ли тогава утрешният ден реалност? Летони… и Сорейня!
Забързан делови мъж в сиво-зелена униформа влезе в отделението, внимателно им отне цигарите и ги смени със странно изглеждащи термометри. Ланинг извади термометъра от устата си.
— Къде е Бари? — осведоми се той. — Искам да видя Бари Халоран. И Уил Маклан!
— Не сега, сър — ритмичният акцент му бе познат… беше същият като на Летони! — Сега е време да ви направим последната интравенозна инжекция. Когато се събудите, вече ще можете да вървите. Просто се отпуснете обратно, сър, и ми дайте ръката си.
И той пак му постави термометъра. Появи се втори мъж, който влезе, бутайки количка с инструменти. Ловки ръце оголиха ръката му и я почистиха с някакъв разтвор. Ланинг почувства убождането на игла. И потъна в спокоен сън.
Когато отново се събуди, усети в тялото си новото и безкрайно приятно усещане на здраве и сила. Бинтовете ги нямаше. Рамото и раздробеният му крак бяха отново цели и сякаш нищо не им се бе случвало. Дори парчето немска стомана в коляното сякаш бе изчезнало.
Видя, че Шан го нямаше. В леглото му лежеше едър мъж, буквално скрит под дебел слой от бинтове, който го разглеждаше с тъмните си славянски очи. Появи се санитар, заби цяла дузина игли в бинтовете на (може би) руснака и положи старата униформа на Ланинг — изчистена и внимателно закърпена — до леглото му.
— Борис Баринин — съобщи му санитарят. — Съветски изпитател на ракети. Спасихме го до полюса през 47-а. Смачкан, умиращ от глад, измръзнал. Точно като за нас. Сега можете да вървите, сър. Капитан Маклан ще ви приеме.
Ланинг облече униформата си, опиянен от новото чувство на здраве, и енергично се изкачи на палубата на „Хронион“. Тя беше дълга седемдесет фута, разположена между лъскавите повърхности на двата масивни метални диска. Беше напълно празна, с изключение на купола в средата й. Под краката им се долавяше мощното, но тихо бръмчене на някакви скрити механизми.
Корабът изглежда се движеше. Но накъде?
Оглеждайки се за слънцето или някакви ориентири, Ланинг видя, че се намираха в странно пулсиращо синьо сияние. Отиде до перилата и надникна пред тях. Нищо. „Хронион“ висеше застинал в бездънна синя пропаст.
Едва доловимата пулсация на сиянието беше леко тревожна. Струваше му се, че почти различава контури на далечна планина, отражения по морски вълни, очертания на сгради, силуети на дървета — но всички те изглеждаха някак нереални, неестествено сплескани, двумерни и сякаш натрупани едно връз друго. Беше като киноекран, досети се той, върху който се прожектират хиляда пъти по-бързо от нормалното различни образи, така че сумарното впечатление е за размита картина.
— Дени, стари приятелю!
Удоволствието в гласа беше съвсем очевидно. Бари Халоран се приближаваше към него нетърпелив да го поздрави. Ланинг сграбчи ръката му и я разтърси безмълвно. Беше чудесно да почувства отново могъщите мускули и да види пак дръзката усмивка на обсипаното с лунички лице.
— Изглеждаш в страхотна форма, Бари. Не бих могъл да кажа, че си остарял и с един ден.
Той съзря в сините очи сянка от същото настроение, което сам изпитваше.
— Странна работа, Дени. Спасиха ме само преди десет дни, докато се опитвах да се измъкна с два счупени крака от онзи разбит сандък в Чарлз Ривър. Но разбрах, че за теб са минали десет години!
— Какво ни предстои, Бари? — с неочаквано пресипнал глас попита Ланинг. — Какво стои зад всичко това?
Едрият младеж почеса разчорлената си червенокоса глава.
— Не знам, Дени. Уил ни обещава някаква битка за спасяването на един град, който наричат Джонбар. Но какво е съотношението на силите, срещу кого ще се бием, как се е стигнало дотук — това са неща, за които нищо не знам.
— Аз ще разбера — каза му Ланинг. — Къде е Уил Маклан?
— На командния мостик. Ела, ще ти покажа пътя.
Те срещнаха четирима от облечените в сиво-зелено мъже, които току-що се качваха на палубата, понесли две носилки на колелца. Зад тях вървеше малката група бойци в различни униформи. Лао Менг Шан щастливо се усмихна, като видя Ланинг, и му представи останалите.
Испанеца Кресто. Уили Ренд. Стройния британски летец Кортни-Фар. Ерих фон Арнет с изсечени черти на лицето. Жилавия Жан Керар. А още Емил Шорн — прусак с херкулесово телосложение и насечено от белезите на безчислени дуели лице, спасен от горящ дирижабъл през 1917 година.
— Къде отиваме ли? — Кресто сви рамене и белите му зъби блеснаха в усмивка. — Quien sabe? Където и да е, amigos, тук е по-добре, отколкото в ада. Verdad? — и той гръмко се изсмя.
— Страхотна група, а? — Бари Халоран отново тръгна пред Ланинг, докато стигнаха до малка метална врата в стената на оръдейната кула. Вътре нетърпеливо чакаше друг човек в сиво и зелено, застанал зад обемист предмет с формата на оръдие, но с цев от материал, прозрачен като стъкло. — Ще намериш Уил под купола.
Ланинг изкачи металните стъпала. Под абсолютно прозрачната кристална черупка, зад ярко колело с формата на кормило, стоеше дребничък и странен човек… или по-скоро смазаната развалина на човек. Странникът беше направо отблъскващ с множеството доказателства, че е преживял неописуема трагедия.
Ръцете му — неспокойно опипващи особена малка тръбичка от сребрист метал, висяща на тънка верижка на шията му — бяха жълти, безкръвни като нокти на хищна птица, треперещи и възлести. Всъщност цялото му немощно тяло бе гротескно извито, сякаш всяка кост от него е била трошена на някакво ужасяващо колело за изтезания.
Но не тялото, а измъченото живо лице, покрито с назъбена мрежа от кръстосващи се зараснали и втвърдени белези, накара Дени да се смрази. Под разбърканата бяла коса се виждаше маска, застина в гримаса на неизразима болка. Тъмните очи — истински кладенци на агония — бяха дълбоко хлътнали.
Но странно, в тях пламна огънчето на спомена.
— Дени! — шепотът беше странно сух и лишен от сила.
Дребничкият мъж закуца да го пресрещне и протегна треперещата си ръка — тънка, извита и покрита със зловещи белези. Човекът дишаше тежко и накъсано. Гърдите му свиреха. Ланинг се опита да прогони кошмара на изумлението, който го обхващаше. Пое крехката ръка и се помъчи да се усмихне.
— Уил? — едва намери сили да произнесе той. — Ти си Уил Маклан?
И потисна в себе си другия въпрос, който не можеше да зададе: „Какво се случи с теб, Уил?“.
— Да, Дени — изсъска повторно сипкавият глас. — Но аз живях четиридесет години повече от теб… и десет от тях прекарах в килиите за изтезания на Сорейня.
Името накара Ланинг да трепне несъзнателно. И старецът застина за миг, когато го изрече, а кухите орбити на очите му пламнаха с омраза — неутолима омраза, помисли си Ланинг, която сигурно единствена бе запазила живота в това тяло.
— Аз съм стар, Дени — продължи безжизненият глас.
— Бях на петдесет и три, когато най-сетне „Хронион“ пое в потока на времето. Тогава беше 1960-а. Десетте години в Джайрончи — набразденото лице стана тебеширено бяло, а шепотът — едва доловим. — Те бяха като хиляда!… Последните четири години прекарах в Джонбар, в подготовка за нашата акция. — Изтерзаното тяло се изпъна в прилив на енергия. — Стар! — изсъска той. — Но не чак толкова стар, че да не победя Джайрончи!
— Джонбар ли? — запита Ланинг с нотка на надежда. — Тогава… тогава сигурно си срещнал едно момиче на име Летони?
И той се взря настойчиво в измъченото лице. Вярно ли бе, че „бездната, по-страшна и от смъртта“ най-сетне можеше да бъде прекосена?
Изтерзаният човек пред него бавно кимна. Силата на омразата като че ли го напускаше и мрачните черти на лицето му светнаха с лека вдървена усмивка.
— Да, Дени — отговори той. — Познавам Летони. Точно тя ме освободи от подземията на Сорейня. Точно за нея и в името на целия неин свят трябва да се биеш. Иначе Джайрончи… просто ще ги изличи.
Ланинг докосна изкривеното рамо на Уил Маклан.
— Кажи ми, Уил — помоли се той. — Всичко това е една загадка… налудничава, съдбовна загадка! Къде се намира Джонбар? Ще стигнали някога при Летони? И… Сорейня… — той се запъна, — … какво… какво ти стори тя?
— Ще ти разкажа, Дени… ей сега.
Маклан стрелна поглед към различните ръчки, лостове и циферблати на пулта за управление пред себе си. С изумителна за Ланинг прецизност извитите му пръсти докоснаха няколко бутона и лостчета, после завъртяха един лъскав диск. Прошепна нещо в една тръба и се взря във вътрешността на кристалния купол. Крехкото му тяло бе обладано от изненадваща сила.
— Ей сега — повтори той. — Само да приключа с това. Наблюдавай, ако искаш.
Без да знае какво би могъл да очаква, Ланинг също се вгледа. Синьото сияние, обгръщащо кораба им, запулсира по-осезателно. Наведен над един от индикаторите, Маклан натисна клавиш. И сиянието изчезна.
„Хронион“ летеше ниско над сиво, набраздено от малки вълни море. Беше късен мрачен следобед и хоризонтът бе скрит зад плътната пелена на мъгла. Малкият им летателен апарат се разтърси изненадващо от залпа на едрокалибрени оръдия.
Ланинг хвърли въпросителен поглед на Уил Маклан. Той му посочи мълчаливо с един от кривите си пръсти. И Ланинг видя от мъглата да изплуват големите сиви силуети на бойни кораби и да се раздрусват, изстрелвайки поредния залп с оръдията си.
Маклан отново въведе нещо чрез клавиатурата зад кормилото и „Хронион“ се плъзна напред. Оръдейната кула под тях се завъртя и кристалното оръдие изстреля своя лъч. Екипите с носилките пристъпиха напред.
Взирайки се през пушеците на битката към полюшващите се кораби, Ланинг разпозна английския флаг „Юниън Джек“, а на друг кораб — знамето на германската империя. Изведнъж, обзет от вълнение, той свърза хаотичната сцена под тях с една битка от морската история.
— „Дифенс“ и „Уориър“! — извика той. — Атакуват „Висбаден“. Това да не е… Ютланд?
Уил Маклан погледна циферблата пред себе си.
— Да. Днес е 31 май 1916. Очакваме потапянето на „Дифенс“.
„Хронион“ се приближи още повече до атакуващите британски кораби през пелената лютив дим. Изведнъж от мъглата изплува цяла флота германски крайцери и с мощна артилерийска канонада се опита да защити ударения „Висбаден“. Два последователни взрива разтърсиха корпуса на обречения флагман „Дифенс“ и той се скри под огнена завеса.
Останалите кораби на двете флотилии продължаваха да се носят през облаците на морското сражение, изригвайки от дулата на оръдията си огън и смърт, а Уил Маклан свали „Хронион“ над мястото, където беше потънал „Дифенс“. Повърхността на морето бе осеяна от отломки, бавно всмуквани в морската бездна през образувалия се при потъването водовъртеж.
В кристалното оръдие присветна дълга спирала и облакът под тях беше пронизан от ослепителен жълт лъч. Съблеклият пуловера си Бари Халоран скочи през борда със спасително въже в ръка. След малко лъчът го изтегли обратно. Бари влачеше след себе си отпуснатото тяло на един от малцината оцелели. Спасеният моряк бе бързо положен в носилката и отнесен долу.
Кортни-Фар също се бе приготвил за скок, но от заслепяващия облак дим изникна железният нос на повредения „Уорспайт“. Англичанинът боязливо се дръпна назад. Ланинг затаи дъх. Бяха разкрити!
Но Уил Маклан натисна някакъв клавиш и завъртя ярко светещото колело на кормилото. Зелено сияние обгърна двата масивни диска в краищата на палубата. И вплетените в смъртен бой флотилии потънаха в синьото сияние. Изтерзаният старец въздъхна измъчено, но удовлетворено и избърса капчиците пот по осеяното си с белези чело.
— Е, Дени — прошепна той. — Спечелихме още един боец за каузата на Джонбар.
— Веднага! — настоя Ланинг, който вече не издържаше. — Можеш ли да ми обясниш веднага?