Джак Уилямсън
Легионът на времето (3)

Глава III
Ключът за Джайрончи

Значи животът му беше тъмен коридор, а настоящето — лампа, която той носи в него. Денис Ланинг не можеше да забрави образното сравнение на Летони. Той искрено се надяваше пак да я срещне… може би на някой тъмен завой в коридора. Но вместо това годините минаваха и надеждите му оставаха неосъществени.

Но също така не можеше да забрави и Сорейня. Въпреки отвращението си от злото начало в нея, което бе доловил, и въпреки предупреждението на Летони, той често се улавяше в мисли за облечената в алена ризница кралица-воин. Често размишляваше и за загадъчната заплаха на Джайрончи, но към страха му се примесваше и някакво нетърпение.

Коридорът, в който той вървеше, беше коридор на войната. Военен кореспондент, инструктор по пилотиране, сам летец, военен съветник — на четири континента той винаги намираше загубена кауза, която да подкрепи. Веднъж, докато чакаше екип от виенски лекари да убедят някаква неизвестна африканска амеба да напусне стомашно-чревния му тракт, той написа утопичен роман със заглавието „Пътят към зората“, в който обрисуваше света такъв, какъвто според него трябваше да бъде.

Друг път, натикан в затвора на диктатор, чиито приготовления за война бе оповестил публично, той написа историческа студия в популярния за онова време стил сред журналистите, в която се опита да обоснове убеждението си, че светът се приближава към момента на решителен сблъсък между демократичната цивилизация и деспотичния абсолютизъм.

През всички тези години не бе видял Летони. Но веднъж, докато бивакуваше заедно с националната армия на Етиопия, той се бе събудил в палатката си с усещането, че звънливият й и едновременно сериозен глас бе изрекъл право в ухото му: „Дени, стани и излез от палатката!“.

Беше се облякъл набързо и бе изскочил навън, въпреки острия студен вятър, предшестващ зората. Няколко минути по-късно палатката му бе ударена от италианска бомба.

Сорейня също се бе появила веднъж.

Беше нощ в Мадрид, на следващата година след случката в Етиопия. Бе дошъл тук, за да се присъедини към отбраната на лоялистите. Седеше сам до малка масичка в хотелската си стая и се бе захванал да смазва и презарежда пистолета си. Съвсем неочаквано през тялото му премина силна тръпка, като пристъп на малария — стар спомен от Чако и войната в джунглата. Бе вдигнал поглед и бе видял познатата му издължена жълта раковина, увиснала над килима.

Вътре в нея седеше Сорейня, облечена все в същата алена ризница, излегнала се на копринените възглавници, изглеждаща точно както първия път, сякаш се бяха разделили само преди пет минути. Тя отметна русата грива на косата си с голата си ръка и зелените й очи му се усмихнаха с изкусително безочие.

— Е, Дени Ланинг — гласът й беше леко дрезгав, думите — изречени с гърлен акцент, а издължените й очи го изгледаха с откровено любопитство. — Призракът от Джонбар те преведе успешно през изминалите години. Но донесе ли ти тя щастие?

Ланинг беше застинал смутено в креслото си.

— Аз все още съм господарка на Джайрончи — гласът й беше като милувка. — Ключовете на съдбата все още са в наши ръце и само от нас зависи дали да ги използваме.

Бялата й ръка лениво се помести, за да посочи празното място до нея на дивана.

— Дойдох отново, Дени, за да те взема с мен на трона на Джайрончи. Мога да ти предложа половината от една могъща империя… или дори себе си и всичко останало. Какво ще кажеш, Дени?

— Ти май си забравила, Сорейня — неубедително измънка Ланинг. — Аз видях акулата.

Тя отметна глава назад и косата й се посипа като жълт порой върху разноцветните възглавници. Съблазнителната й усмивка предизвикваше буца в гърлото му.

— Акулата наистина щеше да те убие, Дени. Но сигурно вече си разбрал, че само смъртта може да те доведе при мен… и в новия истински живот, който джирейн дарява. Защото нашите два живота съществуват в две много раздалечени точки от потока на времето. И дори цялата мощ на джирейн не е достатъчна, за да те извади от този поток жив, тъй като това би означавало той да бъде отклонен. Но властта на потока на времето над няколко мъртви буци земя е нищожна. Аз мога да ги дам на Гларат и той ще ги върне към живота.

С гъвкаво като на пантера движение тя се изправи на колене върху възглавниците. Прибра с двете си ръце златнорусата си коса зад скритите под ризницата рамене. И за пореден път протегна голите си ръце в приканващ жест.

— Дени, ще дойдеш ли с мен сега? Всичко е в ръцете ти.

Обзет от раздвоение, Ланинг свали поглед върху ръката си. Пистолетът се бе извъртял, без дори да забележи и дулото сочеше към сърцето му. Показалецът му докосваше спусъка. Леко натискане… и всичко щеше да изглежда като най-банален нещастен случай.

Гласът й продължаваше да звучи като прелъстителна музика:

— Джайрончи ни очаква, Дени. Един свят, който трябва да управляваме…

Белият, златният и аленият цвят на красотата й се забиваха като нож в сърцето му. Пулсът му се ускори. Показалецът му докосна хладната стомана на извития спусък. Но някакво ъгълче на съзнанието беше съхранило разума и от него прозвуча тихия глас на Летони: „Помни, Дени Ланинг. Ти носиш светлината за един нероден свят“.

Безкрайно внимателно той щракна обратно предпазителя и остави оръжието на близката масичка. После рече:

— Опитай отново, Сорейня!

Зелените очи припламнаха и алените устни се разтвориха в зловеща гримаса.

— Предупредих те, Дени Ланинг! — всякакви прелъстителни нотки бяха изчезнали и сега гласът й звучеше остро и твърдо: — Посмей само да застанеш на страната на онзи фантом от Джонбар и ще загинеш заедно с нея. Исках да спечеля на своя страна силата ти. Но Джайрончи може да победи и без нея. — После ловко изтегли тънкото златно острие на меча си. — Когато се видим отново, пази се!

Тя гневно удари с крак и изчезна.

Тези две антагонистично настроени жени поставяха пред Ланинг множество проблеми, които той не виждаше как би могъл да разреши. Дори действително да бяха посетителки от бъдещето, идващи от два бъдещи свята, той не разполагаше с никакво доказателство за това, освен собствените си ненадеждни спомени. Бе прекарал много нощи, блъскайки си главата над неразрешимата загадка и сериозно започваше да се опасява, че е полудял.

Но един ден, докато все още бе в Испания, получи малък колет, донесъл му поредната тънка книжка на Уилмът Маклан, който вече притежаваше много научни титли и беше станал професор по астрофизика в един западен университет. Тя бе надписана така: „На Дени от Уил… втора примка във времето, с която искам да поправя предишната“, а заглавието бе Вероятност и детерминизъм.

Дени я разтвори и още в увода попадна на абзац, който като че ли казваше нещо, свързано с проблемите му: „Доскоро се смяташе, че бъдещето е също толкова реално, колкото миналото и че единственият индикатор за посоката е константата, свързваща ентропия и вероятност. Но новосъздадената квантова механика, заедно с унищожаването на абсолютната функционална зависимост между причина и следствие, вероятно прави невярно и горното твърдение. Няма детерминизъм при събитията от микромащаб, което ни кара да гледаме на «сигурността» при тях като на статистическо понятие. Когато става дума за бъдещето трябва да сменим думата «детерминизъм» с «вероятност». Елементарните частици от старата физика остават, но съществуват в нов континуум от пет измерения. Всякакви анализи на този хиперпространствено-времеви континуум следва да отчитат безкрайното множество от бъдещи взаимоизключващи се светове, от които само един — онзи, чиито геодезични или мирови линии се пресичат с напредващата равнина на онова, което наричаме «сега» — би могъл да се превърне във физическа реалност. В тази книга е направен опит за математическо изследване на този нов възглед върху природата на нещата“.

Взаимоизключващи се… възможни светове!

Думите не излизаха от главата на Ланинг. Най-сетне се бе натъкнал на лъч светлина. Да, можеше да се довери на стария си приятел — той единствен би могъл да го разбере и да му каже дали Летони и Сорейня са свръхестествени посетители от бъдещето или от… лудостта.

И той веднага писа на Маклан, разказвайки в най-общи черти случилото се. Завърши с молба за мнение. След доста време получи писмото си обратно, явно забавено от военната цензура. Върху него бе сложен диагонален печат Получателят е заминал, без да остави нов адрес. Запитване до университетските власти го информира, че Маклан е напуснал, обявявайки за намерението си да се захване с частна изследователска работа. Настоящото му местопребиваване било неизвестно.

Така Ланинг продължи опипом из тъмните коридори на войните и през следващите години, докато настъпи 1937-а. Една телеграма от Лао Менг Шан го застигна в Лозана, където се възстановяваше от войната в Испания. Парче немска мина се бе забило в коляното му, което силно го болеше. Пишеше нова книга.

Беше станал философ и се опитваше да разгадае посоката, в която се развива света: вярваше, че ако се идентифицират и отделят въздействията на градивното и инферналното, анализът на резултантната от тяхната борба би могъл да покаже дали човечеството се движи в посока на нова технологично напреднала цивилизация, или се е устремило към мрака на диващината.

„Дени, мой стари американски приятелю — казваше телеграмата, — човечеството има нужда от теб тук. Защо не дойдеш в Китай?“

Ланинг отдавна бе установил, че единственото ефикасно успокоително за измъчения му мозък, е директното действие. На всичко отгоре, същия този ден вестниците му бяха вдигнали кръвното със съобщения за стотици жени и деца, намерили смъртта си по време на въздушни бомбардировки. Забравил за парализиращата болка в коляното, той остави настрана вечния проблем за борбата между доброто и злото, отлетя за Кайро и се качи на борда на бърз кораб, който отплува на изток.