Джак Уилямсън
Легионът на времето (22)

Глава V
Майката

Създанието бързо се плъзна към мен, оставяйки извита следа в белия пясък. Сниши глава и постави една от ципите на крилото си върху челото ми.

Тя беше мека, но в докосването се долавяше странна твърдост. Като че ли излъчваше жизнена топлина, потрепвайки от изпълващата съществото енергия и от живота в него.

Писукането отново се разнесе. Този път мелодичните звуци като че ли раздвижваха нещо в мозъка ми, събуждайки някакви застинали мисли за живот. Мелодията се повтаряше и аз постепенно осъзнах, че в мозъка ми се формират въпроси:

— Кой си ти? Как попадна тук?

Изглежда „крилото“ осъществяваше необяснима телепатична връзка с моето съзнание и аз долавях в мелодията мисъл.

Трябваше да мине известно време, преди да се съвзема от смайването до степен, позволяваща ми да говоря. И тогава изрекох бавно, формирайки внимателно изреченията си:

— Аз съм жител на Земята. Това е голямото бяло кълбо в небето. Пристигнах тук с помощта на машина, която ме пренесе през пространството и времето. Излязох от нея, но бях пленен и издигнат в небето от едно от тези пурпурни летящи твари. Разкъсах паяжината и паднах тук. Тялото ми така е наранено от бодлите, че не мога да помръдна.

Ново писукане. Една-единствена простичка мелодия, повтаряща се, докато я осмисля:

— Разбирам.

— Какво си ти? — осмелих се да попитам аз.

Проумях отговора една на третия път.

— Аз съм Майката. Вечните, които унищожиха моя народ, ме преследват. За да им избягам, отивам към морето.

Писукането продължи. Постепенно започвах да го разбирам по-лесно.

— Тялото ти се справя с раните прекалено бавно. Силата на твоето съзнание е много слаба. Мога ли да ти помогна?

— Разбира се — съгласих се аз. — Всичко, което си в състояние…

Чувствах успокоителната топлина на потръпващото крило на челото си. Физически усещах как през него в тялото ми нахлува мощна пулсираща сила. Колкото и необичайна да бе ситуацията, не изпитвах страх. Може би защото ме обгръщаше пелена на спокойна увереност. Някакво тържествено доверие в мощта на това създание. Почувствах команда да заспя. Не й се противопоставих и мощната вълна на целебната енергия ме понесе в бездната на съня.

Сигурно бяха минали часове, когато ми се стори, че някакъв настойчив глас се опитва да ме събуди.

Тялото ми бе изпълнено с жизненост. Още преди да отворя очи, усетих, че просто преливам от енергия, бодрост и идеално здраве. Буквално кипях. Знаех, без още да съм се погледнал, чувствах с абсолютна увереност, че всичките ми рани са заздравели.

Отворих клепачи и видях пред себе си създанието, което се наричаше Майката. Гладкото му златно тяло бе навито до мен на пясъка. Чистите му големи очи ме наблюдаваха внимателно и със съчувствие.

Рязко се изправих в седнало положение. Крайниците ми вече не бяха вдървени. Тялото ми все още беше покрито със засъхнала кръв, полуприкрито от разкъсаните ми дрехи и омотано с лепкавите примки на паяжината, но кървящите рани по него се бяха затворили. Само белезите издаваха местата им.

— О, сега съм добре! — съобщих аз на Майката, без да крия благодарността си. — Как го направи?

Странното същество мелодично изписука и този път аз веднага схванах мисълта му.

— Моята жизнена енергия е по-силна от твоята. Просто ти дадох от нея.

Захванах се да разкъсам паяжината, в която бях впримчен. Изглежда, беше поизсъхнала, иначе сигурно никога нямаше да се освободя от нея. След малко Майката се плъзна по-наблизо и започна да ми помага.

Използваше белите си ципести израстъци като ръце. Макар да изглеждаха крехки, те бяха напълно способни да стиснат въжетата достатъчно силно, за да вършат работа.

След няколко минути вече можех да се изправя на крака.

Майката пак изписука. Не я разбрах, макар съзнанието ми да долови някакви смътни образи. Коленичих отново на пясъка, съществото се плъзна близо до мен и сложи бялото си, покрито с червена мрежа крило на челото ми. Започвах да разбирам, че този орган е нещо удивително. Крехък и деликатен на външен вид, силен като ръка и полезен, както ми предстоеше да установя, по един съвсем необикновен начин.

Сега вече смисълът стигаше до съзнанието ми пределно ясно.

— Търсачо на приключения, разкажи ми повече за своя свят. Моят народ е древен и аз притежавам сила, която те превъзхожда с много. Но ние така и не успяхме да напуснем атмосферата на нашата планета. Дори Вечните, с всичките си машини, не съумяха да прекосят бездната на космоса. Освен това винаги се е смятало, че главната планета, от която твърдиш, че си дошъл, е прекалено гореща, за да се развие на нея живот.

* * *

Говорихме в продължение на часове — аз на глас, а Майката с мелодичното си писукане. В началото телепатичният обмен, станал възможен благодарение на докосването на вълшебното крило, беше бавен и неудобен. Аз поне имах проблеми с „приемането“ и често ми се налагаше да моля Майката да повтори някоя по-сложна мисъл. Но общуването ставаше все по-лесно и накрая вече можех да я разбирам с лекота, дори без да ме докосва.

Когато се бях събудил, слънцето се бе спуснало ниско. След малко залезе и телата ни се покриха с роса. Земята изгря на хоризонта и освети джунглата със сребристото си сияние. Ние продължавахме да говорим, докато отново се съмна. Утринният въздух беше студен. Мокър от хладната роса, аз треперех.

Майката обаче пак ме докосна с бялото си крило. Топла вълна нахлу през него и аз престанах да усещам студа.

Разказах й много за света, който бях напуснал, и за собствения си незначителен живот в него. Разказах й за машината. За пътуването през космическото пространство и връщането във времето, които ме бяха довели на тази млада луна.

А после Майката ми разказа за своя живот и за изчезналия си народ. Оказа се, че е била водач на група разумни същества, населяващи платата близко до изворите на великата река, която бях видял. Общност, която в някои отношения наподобяваше мравуняците или пчелните кошери на Земята. Състояла се от хиляди обикновени същества, недоразвити женски и работници. И от нея самата — единствената способна на възпроизводство. А в момента и единствената оцеляла от това общество.

Изглежда нейната раса наистина беше древна и бе развила цивилизация на високо ниво. Майката призна, че нейният народ не притежавал машини или сгради. Тя заяви, че подобни неща са белег на варварство и че културата на нейния народ превъзхожда тази на моя.

— Едно време сме имали машини — каза ми тя. — Моите майки са живели в черупки от метал и дърво, подобни на тези, които ти ми описа. И са конструирали машини, за да защитят и помогнат на хилавите си, неспособни на нищо тела… Но машините ги правели все по-слаби и по-слаби. Крайниците им атрофирали и закърнели, защото не им били необходими. Дори мозъците им пострадали, защото животът, който водели, бил лек, зависел изцяло от машините и не поставял пред тях нови проблеми… В един момент част от моя народ осъзнала опасността. Предците ми напуснали градовете, върнали се в горите и край морето, заживели по друг начин, който налагал да зависят от телата и мозъците си, да останат живи същества, а не да се изродят в студени машини… Майките се разделили. Аз произхождам от тези, които дошли в гората.

— А какво станало — попитах аз — с онези, които останали в града под грижите на машините.

— Те се превърнали във Вечните — моите смъртни врагове… След известно време престанали да бъдат обикновени живи същества. Превърнали се в мозъци с очи и прикрепени към тях немощни крайници. Вместо тела, използвали машини. Живи мозъци с метална плът… Станали прекалено слаби, за да се възпроизвеждат. Оставало им едно — да постигнат безсмъртие с помощта на механичната си наука. И продължавали да населяват грозните си метални градове. Но вече били забравили деня, когато между тях се разхождали младежи. Вечните… Само че умирали, защото това е неумолимият закон на живота. Дори всичките им познания не били достатъчни, за да живеят наистина вечно. Един по един те издъхвали. Странните им машини застивали с мозъци, изгнили в кутиите си… Няколкото хиляди останали нападнаха моя народ. Планът, им беше да пленят Майките. Да променят потомството им с отвратителната си наука и да получат от тях нови мозъци за своите машини. Когато започна войната, Майките бяха много. Народът ми беше хилядократно по-многочислен. А ето че сега останах само аз. Но Вечните не постигнаха победата си лесно. Народът ми се би смело. Много древни мозъци намериха гибелта си. Но Вечните притежаваха големи бойни машини, от които не можахме да избягаме и които не успяхме да унищожим с жизнената си енергия… Всички Майки, без мен, бяха заловени. И всички до една предпочетоха да се самоунищожат пред заплахата децата им да бъдат превърнати в живи машини… Само аз избягах. Защото моят народ се пожертва заради мен. В моето тяло нося кълновете на една нова раса. Търся дом за бъдещите си деца. Напуснах старите земи покрай езерото и поех към морето. Там ще бъдем достатъчно далеч от земите на Вечните. И може би враговете ни никога няма да ни намерят… Но Вечните знаят, че съм жива. Затова ме преследват. Тръгнали са по следите ми с необикновените си машини.

Когато дойде денят, аз се почувствах много гладен. Но какво ли можех да намеря за храна в тази непозната джунгла? Дори да се натъкнех на плодове или ядки, как щях да знам дали не са отровни за мен? Споменах й за глада си.

— Ела — изписука Майката.

После се плъзна по белия пясък, извивайки гъвкавото си тяло. Беше наистина много красива. Прекрасно тяло, гладко и грациозно. Тънко, но някак компактно. Златистият пух блестеше под лъчите на утринното слънце, които си играеха със синия перчем на главата й. Удивителните й крила блестяха.

Загледан в необичайната й красота, аз останах неподвижен за момент, после бавно и несигурно тръгнах след нея.

Тя неочаквано се обърна и в тъмновиолетовите й очи проблесна нещо като насмешка:

— Нима голямото ти тяло е толкова тромаво, че не може да се придвижва редом с мен? — попита ме тя с лека насмешка. — Трябва ли да те нося? — погледът й ме стрелна подигравателно.

* * *

Вместо отговор приклекнах и отскочих във въздуха. Непремереният ми скок ме издигна на двайсетина фута над повърхността и ме пренесе пред нея. Имах нещастието да падна на глава върху пясъка, но не пострадах.

Видях в очите й смях, а после тя ловко изпълзя при мен и с едно от крилата си ми помогна да се изправя на крака.

— С този начин на придвижване би могъл да пътешестваш великолепно, ако бяхте двама, за да се изваждате взаимно от тръните — каза тя с нотка на сарказъм.

Засегнат от подмятането й, аз я последвах, без да отвърна нищо.

Скоро стигнахме зелената маса на лианите. Без никакво колебание тя се запровира през гъстата плетеница. Последвах я не така изящно. Забелязах, че се насочва към един от големите бели цветове и наистина, след малко стигнахме при него. Тогава тя наведе стеблото му към себе си и се вмъкна в него като пчела.

Излезе след няколко секунди, носейки в свитите си на купичка крила бял, кристален на външен вид прах, който явно бе изстъргала от вътрешността на огромния чашковиден цвят.

Накара ме да подложа шепи и изсипа в тях част от прашеца. Задържа останалото на едно от крилцата си и започна да го ближе с устни.

Опитах го. Беше сладък, с особен, но не неприятен вкус. Слюнката ми го превърна в нещо подобно на дъвка, но после масата омекна и се разтвори допълнително, така че можеше да се яде. Следващия път се реших на по-голяма доза и не след дълго излапах всичкия прашец, даден ми от Майката. Преместихме се на друг цвят. Този път аз се пресегнах да го събера. Смъкнах го от стените с една ръка (кристалите, изглежда, се образуваха със същата цел, с която се образува нектара при земните растения — за да привлече онези, които ще разнесат полените).

Разделих „плячката си“ с Майката. Тя прие малко и онова, което ми остана от сладкия прашец, беше предостатъчно да задоволи глада ми.

— Сега аз трябва да продължа към морето — изписука тя. — Задържах се при теб доста дълго. Защото аз нося в себе си семето на моя народ и трябва да мисля само за великото дело, което съм длъжна да доведа докрай… И все пак ми бе интересно да науча за твоята планета. Освен това от толкова време съм съвсем сама, че ми беше приятно да пообщувам с разумно същество. За нещастие не ми е позволено да угаждам на желанията си.

Странно, но мисълта да се разделим по необясним начин ме обезпокои. Чувствах към нея благодарност, че бе спасила живота ми. Но имаше и още нещо… другарство? Дължеше се може би на това, че двамата с нея бяхме спътници в едно вълнуващо приключение из тази неземна и лишена от признаци на всякакъв цивилизован живот джунгла. Самотата и чисто човешкото ми желание да общувам с някого ме тласкаха към нея.

— Може ли да пътувам с теб — попитах я аз, — поне докато достигнем планината, на която оставих машината, с която долетях дотук?

Майката ме погледна с прекрасните си и спокойни тъмни очи. И неочаквано се приближи до мен. Положи тънкото си бяло крило върху ръката ми. Усетих топлината на нежен натиск.

— Радвам се, че искаш да пътуваш с мен — изписука тя. — Но не трябва да забравяш за опасността. Спомни си, че съм преследвана от Вечните. Те няма да се поколебаят да те убият, ако ни заловят заедно.

— Аз съм въоръжен — казах й аз. — Ако ни хванат натясно, поне ще мога да се опитам да те защитя. Освен това, ако пътувам сам, най-вероятно така или иначе ще намеря смъртта си по някакъв начин.

— Да вървим тогава, търсачо на приключения.

С това въпросът беше решен.

Когато балонът рязко ме бе издигнал във въздуха, аз бях изпуснал и фотоапарата, и бинокъла, и термоса с вода. Бяха безвъзвратно изгубени някъде из джунглата. Но все още притежавах пистолета. Беше останал в ръката ми — залепнал за нея, ако трябва да бъда честен, — когато паднах на пясъка.

Майката възрази срещу оръжието. За нея то беше машина, а машините отслабвали всички, които ги използват. Но аз настоях да го задържа с аргумента, че ако Вечните ни настигнат, ще ни се наложи да се бием срещу други машини, а на огъня трябва да се отговори с огън. Тя помисли и се примири.

— И все пак моята жизнена сила ще се окаже по-могъща от грубата ти машина за убиване, чуждоземецо — осведоми ме тя.

Потеглихме без забавяне. Тя се плъзна по границата между чистия бял пясък и стената от жълти трънаци. И започна да ме обучава в тънкостите да се оцелява на Луната. Като начало ми разкри, че винаги имало проход през трънливите храсти, защото корените им изпускали в почвата отрова, която не допускала растежа около тях на други растения.

Така изминахме три-четири мили и стигнахме до кристалночисто езеро, на чието скалисто дъно се бе събрала роса. Утолихме жаждата си там. После Майката с наслаждение се потопи. С плътно притиснати криле, тя се носеше из водата с грациозността на змиорка. И аз бях доволен най-сетне да смъкна от гърба си изцапаните дрехи и да измия мръсотията и засъхналата кръв от тялото си.

Излязох и с неудоволствие започнах да обличам парцалите, а Майката лежеше до мен на самия край на езерцето и със затворени очи излагаше тялото си на слънчевите лъчи, сушейки златистия си пух, и в този момент видях… някаква призрачна решетка.

Седем тънки светлинни колони, които ни заграждаха. Вертикални стълбове, излъчващи млечнобяло сияние. Издигаха се като призраци около нас, затваряйки кръг с диаметър десетина ярда. Бяха полупрозрачни, така че без затруднение различавах зелената джунгла и жълтата стена на шубраците от другата им страна.

Не бях особено обезпокоен. Всъщност в първия момент си помислих, че става нещо със зрението ми. Потърках очи и доста безгрижно се обърнах към Майката:

— Имам чувството, че някакви духове издигат ограда около нас. Или така ми се струва…

Тя бързо надигна златистата си глава. Теменужните й очи се разтвориха широко. Видях в тях тревога. После ужас. В следващия миг тя се задвижи с невероятна скорост. Нави тялото си на пръстен. Скочи и едновременно ме хвана за рамото. Блъсна ме между две от странните колони безжизнена светлина и ме изтласка извън кръга, който те образуваха.

Паднах на пясъка, но бързо рипнах на крака.

— Какво…? — опитах се да попитам аз.

— Вечните! — последва кратък отговор. — Намерили са ме. Успели са да ме открият чак тук с помощта на зловещата си сила. Сега трябва да бягаме.

И тя бързо се плъзна. Довърших закопчаването на дрехите си, следвайки я с лекота, благодарение на грамадните си скокове. Но недоумявах каква опасност могат да крият тези безобидни стълбове призрачна светлина.