Джак Уилямсън
Легионът на времето (18)

Глава I
Предложението

Вечеряхме седнали край дългата маса в имението на чичо ми в Лонг Айлънд^[2]. Пред мен имаше грамадна сребърна чиния, а ястията се сервираха с официалност, на каквато не бях свикнал. Чувствах се притеснен, макар че бяхме само двамата с чичо ми. Налагаше се да съсредоточа цялото си внимание, за да не допусна някоя непростима грешка пред погледите на няколкото сервитьори.

Виждах чичо си Анфийлд Конуей за пръв път. Беше висок мъж, с вдървена стойка, облечен в строг черен костюм. Лицето му, макар и слабо, не беше изпито, както би могло да се очаква за седемдесетте му години. Косата му — чисто бяла и сресана на път — не показваше никакви признаци на оредяване. Очите му бяха сини, а зрението му — добро, ако се съдеше по липсата на очила.

Бях пристигнал в ранния следобед. На гарата ме посрещна униформен шофьор. Икономът абсолютно ненужно бе изпратил камериер в стаята ми. А с чичо ми се запознах едва когато той слезе в трапезарията.

— Предполагам, Стивън, че се чудиш защо те повиках да дойдеш — каза той, изричайки думите с необичайна прецизност, когато сервитьорите прибраха масата след последното ястие, донасяйки кутия с пури и бутилка минерална вода за него.

Кимнах. Бях учител по история в една малка гимназия в Тексас, където ме намери телеграмата му. Текстът й не предлагаше никакви обяснения — обикновено повикване в Лонг Айлънд.

— Предполагам ти е известно, че някои от патентите ми се оказаха изключително доходоносни?

Отново кимнах.

— Трудно бих могъл да не забележа доказателствата за това.

— Стивън, състоянието ми надвишава три и половина милиона. Какво мислиш за това да станеш мой наследник?

— Ами… сър, просто не виждам как бих могъл да ви откажа. Всъщност страшно бих желал.

— Можеш, ако пожелаеш, да спечелиш това състояние. Плюс петдесет хиляди годишно, докато съм жив.

Дръпнах стола си назад и се изправих, прекалено възбуден, за да остана седнал. Никога не си бях позволявал да мечтая за подобно богатство! Установих, че краката ми треперят.

— Готов съм на всичко… — заекнах аз. — Ще направя каквото пожелаете, за да заслужа доверието ви! Искам да кажа…

— Спри — прекъсна ме той, разглеждайки ме спокойно от другия край на масата. — Още не знаеш какво смятам да поискам. Не вземай прибързано решение.

— За какво става дума? — попитах аз с развълнуван глас.

— Стивън, от единайсет години работя в собствената си лаборатория тук. Конструирах… една машина. Вложих в нея всичко най-добро, на което съм способен. Инвестирах стотици хиляди долари. Използвах труда на способни инженери и уменията на опитни механици… Машината най-сетне е завършена окончателно. Трябва да мине изпитания. Инженерите, които взеха участие редом с мен в разработването й, отказват да ги проведат. Според тях била прекалено опасна… Самият аз съм твърде възрастен, за да ги направя сам. Необходим ми е млад мъж — силен, издръжлив, смел. Ти, Стивън, си млад човек. Изглеждаш ми достатъчно жизнен. Надявам се, че здравето ти е добро? Нямаш проблеми със сърцето, нали? Това е най-важното.

— Мисля, че съм напълно здрав — уверих го аз. — От няколко години съм треньор на футболния отбор „Мидланд“. Всъщност доскоро сам играех в отбора на колежа.

— Жена, деца…?

— Засега не. Но какво представлява тази машина?

— Ще ти покажа. Последвай ме.

Той се надигна — доста енергично за човек на седемдесет години — и двамата напуснахме просторната трапезария. Минахме през няколко величествени стаи, преди да излезем от огромния дом. Когато се озовахме навън, обширното му имение беше обляно от лунна светлина.

Следвах го мълчаливо. Мислите ми бяха объркани. Всъщност в главата ми цареше вихрушка от предположения. Цялото това богатство можеше да стане мое един ден! Не че луксът особено ме вълнуваше или че мислех само за пари. Не, но богатството би сложило край на учителските ми несгоди. Би означавало възможност за купуване на много книги. За пътуване. Боже Господи, та аз щях да видя с очите си местата, където са се разиграли най-драматичните събития в историята на човечеството! Щях да мога да финансирам изследователски експедиции! Да пресявам през пръстите си пясъците на Египет в търсене на тайните на пустинята, да разкривам загадките на древните руини на великите градове из Далечния изток!

Междувременно се приближавахме към необичайна постройка — тя доста напомняше на самолетен хангар — от желязо, защитено с галванично покритие, което блестеше като сребро под лъчите на пълната луна.

Без да проговори, чичо Анфийлд отключи тежкия катинар на вратата. Влезе вътре и щракна ключа на осветлението.

— Ела — подкани ме той. — Ето я. Сега ще ти обясня всичко, доколкото мога.

* * *

Минах през тясната врата и неволно възкликнах от изненада при вида на огромната машина, лежаща върху чистия циментов под.

Пред погледа ми се издигаха два грамадни диска от мед, свързани с къс цилиндър от хромиран метал. Формата й смътно ми напомняше ролка лейкопласт, от която е било използвано съвсем малко, защото блестящият цилиндър имаше малко по-тесен диаметър от този на дисковете.

Машината лежеше върху единия си диск. Той беше по-масивен и с диаметър към двайсет фута. Цилиндърът върху него се издигаше на осем фута височина и имаше по-малък диаметър — към шестнайсетина фута. Горният меден диск бе същият като долния.

В заварените една за друга метални плочи, които образуваха тялото на цилиндъра, се виждаха малки кръгли прозорци. Изведнъж ме осени мисълта, че цялата конструкция много напомня на сграда… или по-точно на кръгла стая с блестящи метални стени… с меден под и меден таван, защитаващи стаята от околната среда.

Чичо ми заобиколи от другата страна на изумителния апарат. Завъртя някаква дръжка и в стената се отвори навътре овална врата, не по-висока от четири фута. Дебела цели четири инча! Врата от стомана. Затваряща се върху гумени уплътнения по рамката в стената.

Чичо ми се качи през вратата и се скри в царящия вътре мрак. Последвах го с чувство на удивление и възбуда. Разперих ръце, за да се придвижа опипом след него в тъмнината. После нещо щракна и камерата се освети.

Огледах се смаян.

Стени, под и таван бяха покрити с меко, бяло влакно. Малката стая беше задръстена с апаратура. До една от белите стени имаше редица високи стоманени бутилки — от онези, в които се продава сгъстен кислород. До противоположната стена бяха складирани акумулаторни батерии. Останалите стени бяха покрити с разнообразни инструменти — всички внимателно подредени така, че да заемат минимално място. Секстанти. Компаси. Манометри. Многочислени индикатори с неясни функции. Съдове за готвене. Пистолет. Фотокамери. Телескопи. Бинокли.

В центъра на камерата бе разположена маса или по-скоро нещо подобно на шкаф, върху чийто плот имаше превключватели, потенциометри и лостчета за управление. Дебел кабел — изглежда алуминиев — се спускаше от тавана до този пулт за управление.

Гледах и не вярвах на очите си.

— Не мога да разбера цялата тази… — започнах аз.

— Естествено — прекъсна ме чичо. — Все пак това изобретение няма аналог. И инженерите, които взеха участие в изработването на тази машина, не можаха да разберат заложения в нея принцип. Признавам, че дори и аз не съм съвсем наясно с теорията, върху която почива всичко това. Но наблюдаваният ефект е повече от ясен… Преди единайсет години, Стивън, аз открих едно ново явление. Донякъде случайно пуснах силен електрически ток с определена честота през две медни плочи, раздалечени една от друга на дистанция, която е функция на общата им маса… Оказа се, Стивън, че тези плочи са… не знам как да го кажа… като изрязани в земното гравитационно поле. Изолирани от гравитацията. Този ефект се разпростира върху всички предмети, намиращи се между тях. Открих впоследствие, че с лека промяна на протичащия електрически ток постигам отблъскване, така че плочите биват изтласквани нагоре със сила, приблизително равна на собственото им тегло… Усилията ми да открия закона зад това явление — в моите записки го наричам „Ефект на Конуей“ — засега остават неуспешни. Но построих тази машина, имайки предвид съвсем конкретно приложение. В края на проекта четиримата инженери, които взеха участие в него, ме напуснаха. Категорично ми отказаха да участват в изпитанията.

— Защо? — не сдържах любопитството си аз.

— Мюлер, който бе главен конструктор, не знам как стигна до извода, че нулирането и обръщането на посоката на гравитационната сила се дължи на движение в четвъртото измерение. Заяви, че експериментално доказателство на правилността на неговата теория е фактът на изчезването на построените от него малки модели на тази машина с фиксирана настройка. Не се съгласих с него… имам свои съображения. Но другите инженери изглежда възприемаха идеите му. Както и да е, когато приключихме, никой не пожела да вземе участие в изпитанията. Те смятаха, че ще изчезнат подобно на моделите на Мюлер, и никога повече няма да се върнат.

— Значи това нещо може да се издига над земята, така ли? — поисках да се уверя, че го разбирам правилно.

— Меко казано — усмихна ми се в отговор той. — В режим на нулиране на гравитацията, машината би трябвало да напусне земната повърхност по допирателната под въздействие на центробежната сила от въртенето на Земята. Тази начална скорост, която за нашите географски ширини е значително под хиляда мили в час, може да бъде увеличена при желание чрез обръщане посоката на гравитацията, което ще доведе до отдалечаване от Земята.

— До „отдалечаване от Земята“? — повторих аз, не разбирайки. — И накъде по-точно?

— Тази машина е проектирана за пътешествие до Луната. В началото на пътуването гравитацията трябва да бъде само нулирана, в резултат на което машината ще отлети по допирателната, поемайки курс на пресичане с лунната орбита. След напускане пределите на атмосферата се включва силата на отблъскването, за да се ускори полета. А след попадане в гравитационното поле на Луната може да се използва нейното привличане за постигане на допълнително ускорение. В крайната фаза на пътешествието отново трябва да се използва отрицателна гравитация, за да се намали скоростта и да се кацне безопасно. Връщането става по същия начин.

Гледах го с невярващ поглед. Мисълта за пътешествие до Луната ми се струваше безумна и лишена от всякакъв смисъл. Особено за преподавател по история с минимални технически познания. Да не говорим за опасностите, щом онези инженери… Но от друга страна… три милиона… заради такава сума бях готов да се изправя и пред по-големи опасности.

— Взети са всички необходими мерки за обезпечаване на определен комфорт и пълна безопасност. Стените са изолирани със специална материя, създадена, за да се осигури защита от студа на пространството и радиацията на слънцето. Стоманената броня е достатъчно солидна не само за да издържи на въздушното налягане, но и да спре обикновените метеорни частици… Видях, че забеляза бутилките с кислород, но искам да поясня, че тук има пречиствателна апаратура за издишвания въздух, който се прекарва през сода каустик за освобождаване от въглеродния двуокис и през хладилна установка за кондензиране на излишната влага… Акумулаторите, освен че захранват плочите, обезпечават и предостатъчно енергия за светлина и топлина… Така-а, това според мен е достатъчно като обяснение на предназначението на машината и полета, който й предстои да осъществи. Сега въпросът опира до теб. Искам добре да обмислиш. Имаш правото, разбира се, да ме разпиташ за всичко, което те интересува.

* * *

Той седна в удобното кресло до централната маса, което очевидно беше предназначено за оператора. После вдигна към мен погледа на будните си, но спокойни сини очи.

Бях невероятно развълнуван. Коленете ми се подгъваха, искаше ми се и аз да седна, но бях толкова възбуден, че вместо това крачех напред-назад по еластичната материя на специалната бяла облицовка.

Три милиона, които щяха да променят живота ми! Книги, списания, карти… край на вечните икономии. Години — целият оставащ ми живот — зад граница. Египетските гробници. Скритите под пясъците градове на Гоби. Проверка на собствената ми теория, че човекът се е появил В Южна Африка. Всички загадки на историята, с които съм мечтал да се занимавам. Стоунхендж! Ангкор! Великденския остров!

Но предлаганото ми приключение изглеждаше като истинска лудост. Пътешествие до Луната! В апарат, осъден от самите инженери, които го бяха построили. Запратен в пространството със скорост, с която никой преди не е летял. Изправен пред неизвестните опасности на открития космос. Опасности, за които не могат да се направят дори предположения. Носещи се с бясна скорост метеори. Всепроникващи космически лъчи. Изпепеляващата горещина на Слънцето. Смразяващият студ на абсолютната нула. Какво в действителност знаят хората за космоса — нищо, с изключение на някакви си предположения и теории. Не бях астроном — как тогава щях да се справя с кризисните ситуации, които можеха да възникнат?

— Колко време ще продължи? — неочаквано за себе си попитах аз.

Чичо ми се поусмихна.

— Доволен съм, че приемаш нещата толкова сериозно — каза той. — Продължителността на полета естествено зависи от скоростта, която ще достигнеш. По една седмица в двете посоки най-вероятно. Плюс два-три дни на Луната. Ще направиш някои бележки. Ще снимаш каквото можеш. Ще пообиколиш, ако е възможно — мисля, че ще успееш да излетиш и кацнеш отново на друго място поне няколко пъти. Запасите от кислород и концентрирана храна са разчетени за шест месеца. Но според мен става дума за около две седмици. Разбира се, аз ще ти обясня всички изчисления и графици.

— Ще мога ли да излизам навън на Луната?

— Не. Там няма атмосфера. Освен това през деня ще бъде изключително горещо, а нощем — страшно студено. Разбира се, би могло да се направи скафандър с необходимата изолация и автономно подаване на кислород. Нещо подобно на водолазен костюм. По този въпрос обаче не съм работил. От теб се иска само да направиш снимки и да опишеш всичко, което си видял.

Продължих неспокойно да крача напред-назад, спирайки от време на време, за да разгледам нещо от апаратурата край нас. Как ли щях да се чувствам, питах се аз, затворен тук? Далеч от света, в който съм роден. Сам. В абсолютна тишина. Погребан… Нямаше ли това да ме доведе до лудост?

Чичо ми неочаквано стана от креслото.

— Обмисли нещата тази нощ, Стивън — посъветва ме той. — Изчакай да видиш как ще се чувстваш сутринта. Аз не бързам — дай ми отговора си, ако искаш дори и след по-дълго.

Той се пресегна и изключи вътрешното осветление. Тръгна пред мен по обратния път. Отново излязохме под ярката лунна светлина, обляла обширните поляни на имението… което можеше да се превърне в една от наградите за това безумно изживяване.

Докато той заключваше катинара, аз гледах нагоре към Луната.

Голям, светъл диск. Сребрист, осеян с петна. Затъмняващ околните звезди с великолепието си. И изведнъж почувствах в себе си нещо необичайно — страстно желание да проникна в загадъчните тайни на този близък свят, върху който човек бе спирал своя поглед още от появата си на Земята.

Какво страхотно приключение! Да стана първият човек стъпил на тази сребърна планета. Първи да разгадая древните й загадки. Какво са Ангкор, Стоунхендж, Луксор и Карнак, когато мога да проникна в тайните на Луната?

Пред примамливия зов на това приключение, дори мисълта за евентуалната смърт изглеждаше незначителна. Колко много мъже охотно биха заложили живота си, за да получат подобен шанс!

Изведнъж се почувствах силен. От обзелата ме допреди съвсем малко слабост не беше останало и следа. Изчезнали бяха страх и съмнения. Допреди миг само се бях чувствал изморен и изгарях от желание да седна, та макар и на пода. Сега в тялото ми бликаше невероятна енергия. В съзнанието ми се разля вълна на наслаждение и спокойствие. Аз рязко се обърнах към чичо си:

— Да се върнем. Искам да ми покажеш всичко още тази нощ. Съгласен съм!

Той силно ме стисна за ръката и без да говорим повече, двамата тръгнахме обратно към хангара.