Джак Уилямсън
Легионът на времето (17)

Глава XVII
Несъществували светове

Знаеше, че сънува, но Летони стоеше изправена до него. Висока и стройна в познатата му отпреди дълга бяла рокля, с големия блестящ кристал на времето в ръце.

— Благодаря ти… благодаря ти, Дени Ланинг! — Ниският й глас издаваше вълнение. — Нося ти признателността на Джонбар за нещо, което никой друг не би могъл да извърши.

Ланинг се пребори за миг с парализиращия студ, обхванал междувременно цялото му тяло, и се насили да изрече макар и една дума. В този момент видя плувналите й в сълзи очи и я чу да го моли, ридаейки:

— Не умирай, Дени! Ела при мен в Джонбар!

Беше се преборил с вкочаняването на тялото си, но не можеше да й отговори. А и тя вече бе изчезнала, като избледняващ спомен за сън. Сега знаеше, че лежи и издъхва на безлюдния склон на платото Озарк.

Изведнъж му се присъни още по-фантастичен сън. Стори му се, че пак лежи в чисто легло между боядисаните в зелено стени на малкия лазарет на борда на „Хронион“. Деловите и немногословни хирурзи на Джонбар се занимаваха с него от доста време насам, ако се съдеше по това, че колкото пъти се събудеше, те винаги бдяха над него. Сънуваше, че чудодейната им наука е възстановила тялото му, каквото си беше.

Сън, разбира се. Какво друго би могло да бъде, след като в отсрещното легло пак лежеше Уили Ренд и му се усмихваше с ясен поглед в очите. Уили Ренд! Същият, който бе ослепял и посечен при абсолютно безнадеждната си самотна атака срещу антропоидните мравки, събрани пред диамантения трон на Сорейня. И който сега си лежеше невъзмутимо в леглото и изпускаше колелца бял дим, наслаждавайки се на формата им.

— Как е, капитан Ланинг? Цигара?

Онемял от изумление, Ланинг автоматично улови подхвърлената му цигара. Нямаше никаква болка в ръката, която пушката на един от гигантите бе раздробила до неузнаваемост. Опита скришом да размърда пръстите си и втренчено изгледа Уили Ренд.

— Какво се е случило? — осведоми се той, неспособен повече да се сдържа. — Мислех, че си… ослепял и мъртъв. А също, че и аз умирам…

— Точно така, капитане — Ренд изпусна поредното колелце и широко му се усмихна през него. — Според мен, всички ние умряхме по два пъти. Но сега ни дават нова купчинка жетони за залагане… с изключение на бедния Уил Маклан.

— Но… — запъна се Ланинг, загледан в дима, сякаш виждаше синята омара на времето. — Как…?

Някой изтрополи по стълбата. От палубата се спуснаха с носилка Бари Халоран и здравия като бик Емил Шорн. Следваха ги двама от хирурзите на Джонбар, а трети тикаше масичка на колелца, отрупана с различни инструменти. Те внимателно поеха бинтованата неподвижна фигура от масата и я положиха в едно от свободните легла. Ланинг зърна за миг блясъка на спринцовка, а после видя излъчващите целебно сияние игли, забодени в тялото.

— Дребният кокни, Дъф Кларк — поясни Уили Ренд. — Едва не го изпуснахме окончателно. Той излетя през борда на връщане и се загуби някъде из морето на вероятностите. Наложи се с дни наред да разплитаме миро… мировите линии. Беше обгорял от лъчите джирейн — същите, които ме ослепиха. Но тези лекари май са в състояние да ни върнат в старата форма.

Ланинг се надигна и седна на края на постелята, макар да се чувстваше малко замаян. Бари Халоран го забеляза. Бари — жив и здрав отново! Грубоватото му луничаво лице се озари от приветлива усмивка.

— Дени, старче! — и той се приближи с една-две огромни крачки, за да му смачка ръката. — Крайно време беше да се върнеш при живите!

— Искам да знам нещо, Бари — Ланинг се вкопчи в могъщата му ръка, прималял от внезапно появилата се надежда.

— Как стана всичко това? И можем ли… в състояние ли сме…? — Той погледна въпросително широкото ведро лице на Бари Халоран. — Можем ли да отидем в Джонбар?

Усмивката на приятеля му се стопи.

— Дължим всичко на Уил — отговори Бари. Той те е оставил там, където си върнал магнита на мястото му и се е пренесъл направо в Джонбар. Когато корабът пристигнал там, намерили го вече мъртъв… мъртъв извън възможностите на нашите приятели да го възкресят. — И едрият мъж отмести за миг поглед. — Уил е знаел, че си отива безвъзвратно — продължи той след малко с прегракнал глас. — Нагласил е нещата така, че „Хронион“ автоматически да изплува обратно във времето, щом стигне Джонбар. На борда се качил нов екипаж с нови лекари и веднага потеглил да ни вземе обратно на борда и да ни върне към живота. Голямо търсене е паднало, казвам ти, при тези прекъснати и оплетени мирови линии…

— А Летони? — посмя най-сетне да зададе най-вълнуващия го въпрос Ланинг. — Можем ли да…?

— Ach! — приветствено изръмжа Емил Шорн и на свой ред смаза пръстите на Ланинг в здравата си десница. — Ja, Дени! Джонбар ис Валхала! Мястото, където истинските мъже се сражафат и умират… унд пак се сражафат унд умират отнофо! Унд Сорейня… — грубият му глас омекна пред изпитваното възхищение. — Дер черфената кралица! Ach, истинска валкирия — ужасна и прекрасна! Няма друга като нея ф Джонбар, nein!

— Джонбар? — Ланинг трябваше да бъде сигурен. — Натам ли отиваме?

— Ach, ja! Ние сме капут ф сфоите фремена. Но дер Herren Doktor ще ни намерят място там. И дори може пак да се бием за Джонбар — лицето му просветна при мисълта за тази перспектива. — Ach, heil, Валхала!

* * *

Ланинг стоеше на палубата, наслаждавайки се на разните усещания в здравото си тяло, когато „Хронион“ изплува от неспокойните мъгли на времето под ясното небе над Джонбар.

Високите сребристи пилони на града блестяха под яркото слънце на спокойна пролетна утрин. Разноцветни тълпи изпълваха необятните зелени паркове, широките виадукти и терасите-градини на кулите, за да приветстват пристигането на „Хронион“.

Малкият, носещ следите от сраженията кораб бавно се спусна над тях. Всички бяха се събрали край релинга и щастливо махаха с ръце. Бяха в цветущо здраве, но както остроумно отбеляза Бари Халоран, представляваха истински екипаж от плашила в раздърпаните си, избелели и различни униформи.

Целият Легион, събран отново! Шорн, Ренд и Дъфи Кларк, мургавият Кресто, вечно сериозният Баринин, усмихващият се Лао Менг Шан. Двамата стройни канадци Айзък и Израел Ендърс стояха един до друг. Кортни-Фар, Ерих фон Арнет и Бари Халоран. Елегантният дребничък Жан Керар, надвесен през борда, вече готов да произнесе реч в пространството.

Единствената разлика бе, че под купола до кормилото седеше един от инженерите на Джонбар.

Величествена врата се отвори високо в стената на една позната на Ланинг кула. „Хронион“ се плъзна натам и се отпусна върху голямата платформа в хангара, където също ги очакваше шумна тълпа. Жан Керар изпъна рамене и изду гърди. Увиснал опасно над перилата, той махна с ръка, искайки тишина.

— C’est bon — разнесе се високият му глас. — C’est très bon…

Ланинг обаче мина нетърпеливо покрай него и се сля с тълпата. Намери асансьора. Кабината се понесе нагоре и след малко той се озова в същата градина, където бе вечерял в компанията на Летони.

Спря сред благоуханните цветя. Погледът му падна върху просторните паркове от двете страни на спокойната река, ширнали се може би на около една миля под него. И тогава видя нещо, което прободе сърцето му като с тънка игла.

Защото сега виждаше, че величествената река пред очите му бе същата река, която помнеше да се извива през земите на Джайрончи. Но на местата на жалките селца вече се издигаха високите пилони на кулите. Най-голямата от всички се извисяваше на върха на онзи хълм, на който в Джайрончи бе построен черния храм на джирейн.

Но къде бе другият хълм — онзи, с червената цитадела на Сорейня?

И тогава се досети, че това е същият хълм, на който се намираше в момента — хълма с кулата на Летони. Той премести поглед към малката масичка, край която бе седял заедно с Летони в нощта, когато бе изчезнал Джонбар. Стори му се, че отново вижда Сорейня, изправена в златната раковина, да му се подиграва, както го бе сторила онази нощ. Погледът му се замрежи.

О, прекрасна Сорейня… защо трябваше да умреш?

Чу зад гърба си леки стъпки да минават през плъзгащата се врата и да прекосяват разстоянието до него през разцъфналите храсти. Звънлив глас произнесе името му. Ланинг бавно вдигна поглед. И ахна от изумление.

— Дени Ланинг!

Летони се затича към него през цветята. Теменужните й очи сияеха, плувнали в сълзи на щастие, а лицето й бе озарено от усмивка с неописуема красота. Ланинг можа само да се обърне към нея, неспособен да произнесе каквото и да било.

Защото нещо в произношението й му бе напомнило за насмешливия глас на кралицата-воин. В погледа й също се мерна нещо от зеленооката Сорейня. Девойката пред него дори беше облечена в прилепнала рокля от блестяща материя в аленочервен цвят с метален оттенък… наподобяваща ризницата на Сорейня.

Тя се хвърли в ръцете му.

— Дени… — рече тя щастливо. — Най-сетне сме… едно.

Новият му свят се завъртя. Спомни си, че се намира на хълма, на който бе разположена цитаделата на Сорейня. Но всъщност нито Джонбар, нито Джайрончи бяха съществували истински. Разходящи пътища на вероятността, тръгнали от едно общо начало, сега те се бяха слели в една и съща реалност. Летони и Сорейня…

— Да, скъпа — той ги притисна и двете до сърцето си, готово да се пръсне, и бавно пое дъх. — Наистина, едно!

 

$orig_lang=en

$series=Легионът на времето

$sernr=1

$orig_title=The Legion of Time

$year=1938

$translator=Иван Златарски

$trans_year=1996

$type=novel

$labels=XX век, Далечно бъдеще, Линеен сюжет, Научна фантастика, Приключенска фантастика, Роман за съзряването, Социална фантастика, Темпорална фантастика