Джак Уилямсън
Легионът на времето (16)

Глава XVI
Среща със съдбата

Ланинг лежеше под кристалния купол. Бученето на атомните конвертори отекваше глухо през палубата под главата му. Черепът му продължаваше да тежи като наковалня, а тялото бе вдървено и така безжизнено, сякаш кръвта в него се бе съсирила. Но странно, леденостудената болка от прободната рана в рамото му бе изчезнала.

— Дени?

Беше познатият му немощен шепот на Уил Маклан, който този път звучеше почти умолително от тревогата в него. Ланинг се изненада, че старецът бе оцелял след атаката на Сорейня. Изправи се с мъка на крака и видя, че Маклан продължава да лежи в тъмната локва от вече полузасъхналата си кръв.

— Уил! Какво мога да направя за теб?

— Спринцовката в чекмеджето — простена Маклан. — Четири кубически сантиметра… интравенозно…

Залитайки, Ланинг се добра до пулта за управление и наистина намери в чекмеджето на шкафа спринцовка и малка оловна бутилчица, надписана „Динатомна формула L 648. Напълнена в Ню Йорк Сити, август 1935“. Когато изтегли с буталото течността в спринцовката, тя заблестя със зеленикаво сияние. Той нави ръкава на Маклан, заби иглата във вената му и изпразни в нея цялото съдържание на спринцовката.

Едва тогава си позволи да огледа раната на стареца. Вече беше спряла да кърви. И доста странно изглеждаше — сякаш заздравяваше вече дни наред, а не само от няколко минути.

— Благодаря — прошепна Маклан. — Сега сложи и на себе си… но само два кубика — и безсилно се отпусна на пода със затворени очи.

Ланинг си направи инжекцията и веднага почувства в тялото му да се разлива вълна на нов живот. Притъпените му сетива се изостриха. Все още усещаше смъртна умора и тъпа болка в главата, но едновременно с това и възбуждащия прилив на превъзходно здраве, което бе изпитал още първия път, когато бе попаднал на „Хронион“, след като хирурзите на Джонбар го бяха върнали от небитието. Наведе се и вдигна ръждясалия малък магнит, останал да лежи на пода до празната ризница на Сорейня.

— Мислиш ли…? — неуверено попита той. — Ще можем ли да го върнем обратно?

— Ако конверторът издържи — Маклан с видимо усилие се надигна и застана зад кормилото. — Гларат без съмнение ще охранява мястото с кораба и чудовищата. А този път ти ще си сам. Може би ще съумея да те отведа там, но за друго… нали виждаш, просто съм свършен!

Кривите пръсти пробягаха по уредите за управление и конверторът забуча по-напрегнато.

— А Сорейня? Онази тръбичка, която счупих? — Ланинг докосна изкривеното му рамо. — Уил, какво стана със Сорейня?

Старецът се обърна. Подпрян с двете си ръце на кормилото, той вдигна поглед към лицето на Ланинг. Омразата в погледа му беше изчезнала и сега в очите му имаше само скръбна болка.

— В онази сребърна ампула беше нейният живот — прошепна той. — Носих го със себе си през всичките тези години. Но не намерих сили да го излея.

— Животът й ли? — Ланинг усети да го обзема ужас. — Но аз не видях да я застига нищо, когато счупих тръбичката.

— Тя си мислеше, че е безсмъртна — продължи със сухия си глас Уил Маклан. — Помниш ли как разказваше, че не е успяла да открие часа на своята смърт, когато сканирала своето бъдеще? Защото той вече се намираше в миналото й! В годината, когато тя се възкачи на трона, Джайрончи бе пометен от Синята смърт — чума, предизвикана от мутирал вирус, случайно получен от създателите на онези човекомравки. Това уби Сорейня.

— Но…? — запъна се Ланинг и го изгледа недоумяващо. — Нещо не разбирам.

— След като избягах от подземията на Сорейня, аз реших да я погубя — заобяснява старецът. — Прегледах миналото й с темпоралния лъч, търсейки възел на разклонение на вероятността. Намерих го в годината на Синята смърт… Виждаш ли, жреците на джирейн успели да изготвят няколко дози антитоксин. Когато Сорейня се заразила, Гларат изтичал в двореца й с последната ампула от серума, за да я спаси. Но анализаторът разкри, че ако тя бъде счупена, преди да стигне до нея, Сорейня ще умре. Така че заминах с „Хронион“ в храма в годината, предшестваща тази на чумата, и взех ампулата.

— Ясно! — бавно кимна Ланинг силно впечатлен. — Същият ход като вземането на индуктора с цел да бъде унищожен Джонбар.

— Не съвсем — поправи го Маклан. — Магнитът беше отнесен толкова далеч в бъдещето на Джайрончи, че мировите линии, свързани с него, се изтъниха до крайност и накрая се прекъснаха в критичен възел, с което Джонбар бе изваден от въздействието на закона на прогресията в петото измерение… Аз обаче пренесох ампулата обратно в миналото на Сорейня. Мировите линии не бяха подложени на никакво напрежение и все още беше възможно те да се включат във възела. Така че — поне докато ампулата оставаше непокътната — оцеляването й продължаваше да бъде възможно. Едва когато ти разля серума, тази възможност бе окончателно унищожена.

— Но ако… — Ланинг стоеше загледан пред себе си и в съзнанието му се въртеше вихрушка от въпроси без отговори. — Но ако Сорейня умре като момиче, какво ще стане със Сорейня-кралицата? С жената, която те е хвърлила в подземията си, която ме преследваше, която се сражава с Легиона… съществувала ли е в такъв случай тя някога?

Маклан леко се поусмихна на неговото объркване.

— Помни, че става въпрос само за вероятности. Новата физика окончателно изхвърли абсолютната сигурност от света. Джонбар и Джайрончи, двете Сорейни — живата и мъртвата — са само взаимоизключващи се клонове на вероятността, още нефиксирани в петото измерение. Разглеждай счупването на ампулата просто като събитие, променило вероятността, свързана с възможния живот на Сорейня.

В очите му блестяха сълзи. Той погледна купчинката на ризницата, празния шлем и златния меч.

— Но за мен тя беше напълно реална — въздъхна той. — Дори прекалено реална.

— Ами раните? — сепна се Ланинг. — Как е възможно да са направени от жена, която не е съществувала?

— Когато бяха направени, вероятността за нея не е била нулева — рече Уил Маклан. — Необходим бе огромен разход на енергия, пренесена през темпоралното поле, за да стане възможно едновременното съществуване на нашата и нейната вероятности. Сигурно си забелязал, че тези рани изчезват с необикновена бързина. — Той повдигна поглед към Ланинг. — Просто помни, Дени, че логическите закони на причинно-следствените връзки са непоклатими. Тук става дума само за премахването на една стъпка. Абсолютната последователност на събитията в петото измерение не се развива паралелно с времето, макар тримерните ни мозъци да са свикнали да възприемат нещата точно по този начин. Важното е, че онзи непроменим ред на развитие представлява твърдата, фиксирана рамка, в която съществува цялата Вселена. — Маклан барна с кривите си пръсти ръждясалия магнит, който Ланинг все още държеше в ръка. — Изпълнението на закона на прогресията се осъществява на ниво, по-високо от това на времето — приглушеният му шепот звучеше почти тържествено, — и сега вече окончателно бе подмината възможността за съществуването на Сорейня-кралицата. Но още не сме стигнали до точката, в което се решава въпроса за съдбата на Джонбар и Джайрончи. Според мен в настоящия момент вероятността още е в полза на Джайрончи. — Той постави тънката си немощна ръка върху тази на Ланинг: — Този час наближава. Надеждата, вероятността… на Джонбар зависи от теб, Дени. Изходът скоро предстои да бъде фиксиран в петото измерение.

Той се извърна и хвана здраво кормилото.

* * *

„Хронион“ се придвижи по мировата линия до момента, в който на циферблатите застина показанието 5:49 часа следобед на 12 август 1921 година. Маклан повдигна слабата си ръка в предупредителен сигнал и гласът му тихо прозвуча по разговорната тръба:

— Готови, Дени! Те ще ни чакат.

Ланинг стоеше извън купола, вперил поглед в танцуващата мъгла на времето. Като отчаяна мярка, която би могла да му спечели само няколко секунди скъпоценно време, беше облякъл ризницата на Сорейня. Черното й перо се вееше над главата му. Носеше и златния й меч, но устройството, изхвърлящо онзи поразяващ лъч, беше или счупено, или повредено, или зарядът бе изтощен. В другата си ръка държеше ръждясалия магнит, който трябваше да бъде върнат на мястото му в пространството и времето.

Докато чакаше, мозъкът му уморено обмисляше последния парадокс: макар да бяха „надбягали“ кораба на Гларат в дългата надпревара през вековете, никакво бързане не се бе оказало способно да ги доведе първи в желаната точка. Приглушеното бучене на конвертора престана, той прихвана меча по-здраво и разкърши рамене в чуждата ризница.

В същия миг „Хронион“ изскочи от синята мъгла в реалността и изплува в тишината на познатата му, изядена от ерозията долина на платото Озарк. Всичко беше точно както Ланинг го бе видял в кристалния блок на хроноскопа: одърпано момче, вървящо след две изпосталели крави надолу по каменистия склон към порутената постройка на фермата, следвано по петите от мършаво жълто куче.

Всичко… с изключение на грамадния черен кораб на Джайрончи, кацнал непосредствено до пътеката като насилствено изхвърлен на сушата боен ветроход. На високия му мостик се виждаше източената, загърната в черни одежди фигура на Гларат. От бойниците на борда надничаха озъбените грозни дула на излъчвателите на джирейн. Десетки воини-човекомравки вече бяха слезли и бяха заградили с непробиваема стена мястото, където трябваше да бъде оставен магнита.

Подсвирквайки си и без изобщо да бърза, момчето наближи на двайсетина ярда от въпросното място, но по нищо не личеше, че забелязва кораба или чудовищата. Една от кравите лениво мина през застаналото на пътя й чудовище. Докато се приготвяше да скочи от палубата, Ланинг дочу по разговорната тръба обяснението на Маклан:

— Не, момчето на име Джон Бар няма да разбере, че сме тук, освен ако не насочим върху него темпоралното поле. Причината е, че неговият живот вече е почти фиксиран в петото измерение. За него ние не сме нищо повече от забулени в сянка фантоми на вероятността. Пътешествениците във времето, отправящи се към миналото, могат да повлияят върху него само във внимателно избрани възлови точки и то единствено с цената на разхода на огромно количество енергия, необходима, за да се преодолее вероятностната инерция на целия континуум. Гларат и Сорейня изразходваха атомна енергия, достатъчна да се изпарят континенти, само и само да премахнат този магнит от пътя на Джон Бар.

Хванал магнита и стиснал меча, Ланинг скочи на земята. Спъна се в една скала, падна на колене, вдигна се обратно на крака и борейки се с изтощението, се затича към кораба на времето и въоръжената орда пред заникъде небързащото момче.

И докато тичаше, размаха меча на Сорейня по начина, по който го правеше тя. Гларат от мостика му махна в отговор, но в същия миг Ланинг отново се спъна без помен от грациозността на Сорейня и черният жрец застина обезпокоен. Стената от гиганти сякаш стана още по-висока и още по-непристъпна. Дебела черна тръба в една от бойниците се насочи към него.

Първият изстрел, съзнателно или не, улучи голям камък до Ланинг. Гранитният блок направо експлодира. Разтопени капки скала опръскаха червената ризница. Нажежено късче докосна бузата му с пареща болка и го заслепи с облаче дим от собствената му изгоряла плът.

Момчето вече беше навлязло в редицата невидими за него воини и Ланинг усети, че около сърцето му се затваря леденостуденият юмрук на отчаянието. След няколко секунди хлапето на име Джон Бар щеше да вдигне камъчето вместо магнита и да подпечата с това завинаги съдбата на два свята.

Задавен от неприятната миризма, Ланинг пое дълбоко въздух и спринтира. Втори изстрел с ослепителен атомен огън изпари почвата пред краката му и образува малка локвичка кипяща лава. Той я прескочи. Сега вече се намираше в мъртвата зона на излъчвателите на лъчите джирейн, но пък беше в непосредствена близост до стената от чудовища.

Дебелите цеви на оръжията им се наведоха право срещу него и последвалият едновременен залп едва не го ослепи. Куршумите не успяха да проникнат през плетената ризница. Силата на ударите им обаче не бе притъпена от нищо друго и той се олюля. Един куршум го одраска под шлема по брадичката и го жилна през шията. От болката той загуби за миг контрол над мускулите си. Алени петна опръскаха ризницата. Той изплю строшения си зъб и продължи напред.

Членестите ръце на насекомоподобните воини вдигнаха и завъртяха във въздуха жълтите бойни секири. Той също вдигна меча на Сорейня и без да се колебае, се насочи право срещу тях. За миг му се стори, че създанията се колебаят дали да не отстъпят, впечатлени от ризницата на мъртвата си кралица. Но Гларат изръмжа някаква команда отвисоко и те се нахвърлиха срещу него с животинска жестокост.

Златни остриета проблеснаха и се стовариха върху ризницата му. Той заби върха на меча си в нечий гръден кош. Удар с пушка, използвана като тояга, попадна в изпънатата му за миг напред ръка. Костта се счупи с пукот и ръката му увисна безполезна в ръкава на ризницата. Той притисна безценния магнит до тялото си и се хвърли с последни сили напред.

Ударите заваляха върху него. Нещо със сила шибна шлема и го заби в главата му. Една от секирите улучи процепа между шлема и ризницата и преряза шията му до половината. Силна струя кръв бликна под ризата му и крайниците му омекнаха.

И все пак някакъв инстинктивен страх от мъртвата им господарка караше чудовищата да се пазят от пряк контакт с ризницата й. Така че Ланинг, макар тежко ранен и на края на силите си, проби през редиците им и се озова в квадрата, който те охраняваха.

Погледът му попадна върху безгрижното момче, което вече излизаше от редицата на гигантите, следвано от гладното куче. Зърна с периферното си зрение и блестящото камъче, до което се виждаше триъгълният отпечатък в глината, където бе стоял магнита. Момчето се намираше на някакви си два фута от това място. Още една секунда и…

Но това за него бе краят. Съзнанието му за миг се отдели от тялото и той се видя отстрани да полита и да пада. Последните остатъци от силата му излизаха заедно с пулсиращата струя кръв, която сърцето му доизхвърляше през дълбоката рана в шията. Нов безпощаден удар раздроби рамото му, парализира ръката, която стискаше магнита и го досъбори на земята.

Погледът му се замъгли от страданието. Но в същия този миг той съзря до себе си… или може би само му се стори, че вижда… великолепна фигура. Сериозна величествена глава, извисяваща се над силует, скрит под ослепително сияние. Непознатият го погледна и нервните окончания в тялото му зазвъняха, сякаш ги бе погалила някаква невидима сила. Разнесе се — може би само в неговата глава — спокоен глас:

— Кураж, Дени Ланинг!

И мъжът изчезна.

Ланинг се досети, че бе видял един от динон — далечните наследници на Джонбар. Дори само с поглед той бе успял донякъде да облекчи болката на Ланинг, и да възвърне живота в отказалите да му се подчиняват крайници. Но Гларат кресна нова команда. Цяла лавина гиганти се стовари върху Ланинг. Безгрижното момче вече се навеждаше за камъчето.

Ланинг политна напред и изхвърли здравата си ръка с магнита, колкото можа по-далече от себе си. Жълто острие се заби в нея. Немите чудовища го притискаха под себе си. Но подчинявайки се на последния тласък на пръстите му, магнитът прелетя малкото разстояние, което го отделяше от триъгълния отпечатък и се заби право в него.

В погледа на навелото се момче проблесна пламъчето, на откровено любопитство. Пръстите му се отклониха й последния миг от посоката, в която се намираше камъчето, и се затвориха около V-образното парче желязо. И отвратително смърдящата купчина върху тялото на Ланинг изчезна.

Черният кораб примигна като игра на въображението и сякаш се изпари.

Джон Бар вдигна магнита и подсвирна удивено, откривайки прилепналия за него ръждясал пирон. После се затича надолу, подбирайки двете крави и без да съзнава това, мина с тях през корпуса на „Хронион“.

Денис Ланинг остана да лежи сам до планинската пътека. Умираше, но болката вече не го измъчваше толкова силно. Може би защото знаеше, че Джонбар бе победил.

Преди да склопи очи, погледът му попадна върху „Хронион“. Някакъв последен проблясък на надеждата му вдъхваше увереност, че Уил Маклан може да излезе, преди той да е умрял. Вместо това корабът на времето примигна и изчезна. Сега Ланинг вече остана да лежи съвсем сам под лъчите на залязващото слънце.