Джак Уилямсън
Легионът на времето (15)

Глава XV
Сребърната тръбичка

Ланинг все още едва виждаше от агонизиращата болка в главата. Но отчаяната нужда да предприеме нещо проряза като светкавица съзнанието му и без сам да разбере как, го изправи на крака. Вибриращата палуба се изплъзваше изпод него, а синевата зад борда бе скрита от заслепяващата мъгла пред очите му. Той видя мъртвите тела на Лао Менг Шан и Бари Халоран до тези на избитите гиганти. Сорейня не се виждаше на палубата, но той добре чуваше злъчния й глас.

— … дълга гонитба, Уил Маклан. Благодаря ти за удоволствието, което ми достави с това преследване. Помниш ли, че навремето ти обещах меча си…

Откъм купола се разнесе сърцераздирателен, макар и малко приглушен писък, след който Ланинг чу безжалостния смях на Сорейня.

— Не знам, може би винаги си можел да ме унищожиш, Уил Маклан. Но никога не си притежавал волята да го сториш. Не мисли, че не знам защо дойде първия път в Джайрончи — и други са се опитвали да ме убият… подобно на молци, опитващи се да изгасят пламъка с крилете си!

— Сега ще проверим това, Сорейня — промърмори на себе си Ланинг. — В името на Бари!

Тялото му се движеше вдървено като ръждясала машина. Залиташе и се накланяше. Болката течеше като река през мозъка му. Някаква тъмнина се спускаше пред погледа му. Крайниците му бяха като мъртви, безполезни сечива. Дори собствените му дрехи му пречеха, втвърдени от засъхналата по тях кръв.

Той намери карабината маузер, вдигна я и влезе в кулата, която бе отбранявал и където имаше стълба, водеща нагоре към мостика. Отново дочу гласа на Сорейня, този път още по-ясно. Тя се хвалеше:

— Какъв тъпак си бил, Уил Маклан, за да изправиш глупавите си малки човечета срещу мен. Сигурно не знаеш, затова ще ти го кажа: откакто ни донесе тайната на времето, ние се научихме да побеждаваме дори смъртта с джирейн. Аз изследвах бъдещето с помощта на раковината на времето — търсех часа на моята смърт. И нито веднъж не се натъкнах на опасност, която да не мога да предотвратя. Може и да съм последната потомка на моя род… но ще царувам вечно!

След безкрайно дълго залитане по стълбичката Ланинг най-сетне се озова под купола. Уил Маклан лежеше на пода, непосредствено под кормилото. Опрял беше зарасналите си накриво ръце в локви от собствената си кръв, сякаш искаше да се изправи. Беше повдигнал изтерзаното си лице към Сорейня и то изглеждаше ужасно от изписаното на него изражение на откровена и безсилна ненавист. Увиснала на тънката бяла верижка на врата му, малката сребърна тръбичка почти докосваше локвата кръв.

Стройна и гъвкава във великолепната червена ризница, с черно перо, развяло се на шлема й, Сорейня стоеше усмихната над Маклан и от меча й още се стичаха алени капки кръв. Тя обаче чу нестабилното пристъпване на приближаващия се Ланинг и бързо се извърна към него, за да го пресрещне на горната площадка на стълбата. Лицето й се озари от радостно очакване. Но когато го видя, присвитите й зелени очи припламнаха с опасен блясък, издаващ нетърпението й.

— А, ти ли си бил, Дени! — приветства го тя. — Значи решил си да опиташ онова, което не се отдаде на нито един досега?

И звънтящото острие на меча й извади искри от щика му.

Беше висока колкото него и тялото й притежаваше коравата жизненост на вълчица. Плетената червена ризница се извиваше, следвайки извивките на мускулите й. Ноздрите й се бяха разтворили, а съвършените й гърди се повдигаха в такт с учестеното й дишане. Тя го атакува с пъргавината на пантера.

Ланинг парира с щика и сам опита атака, но без да забравя за предпазливостта. Тя с лекота отби настрани удара му. Щикът безобидно се плъзна покрай защитените й гърди. Но острата й жълта игла го докосна по рамото и го разтърси като удар с бич.

Собственото му оръжие беше по-дълго и по-тежко. Опитваше се да забрави, че тя е жена, при това толкова красива, казваше си, че този факт е без значение. Смъртта на Бари трябваше да бъде отмъстена, а и виждаше проснатия зад гърба й Уил Маклан, който следеше развоя на схватката със замъглен поглед.

Много по-опасно от меча й беше обзелото го изтощение. Всичките му сили се бяха изцедили в битката с гигантите. А тя бе запазила свежестта си и действително беше светкавично бърза. Устните й все още бяха извити в усмивка на жестоко върховно наслаждение, може би защото виждаше, че ръцете му вече отмаляват от тежката карабина. Дори зрението му изневеряваше — картината пред очите му бе станала черно-бяла, а Сорейня бе само изплъзваща се сянка в тази картина, която не би могла да загине.

И все пак бе благодарен на размития образ, защото така поне не виждаше прелъстителната й красота. Мъчеше се да си представи на нейно място една от собствените й човекомравки. Опита да влезе в стария и добре познат ритъм: напад, мушване, завъртане, разрез.

Но щикът му отново се плъзна по ризницата й, а проблясването на острието завърши с разкъсваща болка в ръката му. Тя мигновено отскочи назад, грациозна като пантера, а после се изправи и за да го унижи максимално, отпусна оръжието си надолу.

— Хайде, Дани Ланинг! — звънко се изсмя тя. — Нанеси свободно удара си… защото аз знам, че никога няма да умра. Нали ти казах: сканирах цялото си бъдеще за часа на моята смърт и не видях опасност. Просто не мога да бъда убита!

— Ще видим това! — Ланинг дълбоко пое въздух и разтърси ранената си ръка. — За Бари…!

Събрал остатъците на изчезващата си сила, той прихвана карабината по-здраво и се хвърли през малката стаичка под купола. В последния миг насочи блестящия щик под гърдата й, право в сърцето.

— Дени!

Беше отчаяният предупредителен вик на Уил Маклан. Златната игла с непостижима бързина скочи нагоре и само докосна карабината. Синя искра прескочи с изпращяване в точката на съприкосновение. Карабината падна от ръцете на Ланинг. Той залитна назад, полупарализиран и ослепен от шока и по-скоро подуши, отколкото видя, изгорелите си ръце.

Гърбът му се блъсна в извивката на купола и само благодарение на това той успя да се задържи прав. Нужно му бе върховно усилие на волята, за да забрани на коленете си да се подгънат. Едва сега видя Сорейня, приближаваща се към него с лекотата на танцьор. Ослепителната усмивка още не бе напуснала прелестното й лице. Чу се спокойният й глас:

— Е, Дени Ланинг, ще ми кажеш ли кой е безсмъртният?

Не беше завършила въпроса си, когато ръката й рязко се вдигна нагоре, тънка и червена в ръкава на ризницата. В очите й проблесна ужасяваща с жестокостта си тигрова радост. Мечът й, сякаш придобил свой собствен живот, скочи към сърцето на Ланинг.

Той отклони острието с гола ръка. То разряза китката му, после се заби в рамото му — студена игла, способна да причини сковаваща болка — и се удари в твърдата кристална стена зад него.

Сорейня изтегли меча си от него и го избърса по цялата му дължина с пръсти. После му прати алена въздушна целувка и го зачака да падне.

— Е? — въпросът й прозвуча като нежна милувка. — Още?

В този миг Ланинг погледна зад гърба й. Струваше му се, че куполът се върти. С неимоверно усилие на волята си наложи да потърси с поглед Уил Маклан и го откри. Видя го да разкъсва с единствено дръпване тънката бяла верижка и да хвърля сребърната тръбичка към него. Чу безжизнения шепот на Маклан:

— Счупи я, Дени! Аз… не мога!

Някакъв инстинкт подсказа на Сорейня да се обърне или може би бе доловила движението с периферното си зрение. Тя остро пое дъх. Жълтата игла отново се стрелна, бърза като светкавица, към сърцето на Ланинг. Какво изящество е скрито в тигровата бързина на това последно движение, което ми е съдено да видя, помисли се Ланинг.

Тогава сребърният цилиндър се изтърколи и спря в краката му. Отчаян, обзет от неочаквано дошлото осъзнаване, че с това си действие може да унищожи красотата на Сорейня, той стъпи с пета върху тръбичката.

Тя изхрущя под крака му. Но Ланинг не погледна надолу. Затаил дъх, той не можеше да отмести очите си от Сорейня. Знаеше, че нищо не я бе достигнало. И въпреки това, когато подметката му счупи тръбичката, нещо сякаш я порази.

Искрящото острие падна от ръката й, издрънча на пода и се опря в краката му. Триумфалната усмивка замръзна на лицето й, сякаш забравена там. Чертите й се размиха по най-отвратителен начин в подобие на течна синя маска. За миг, само за един кратък миг, на Ланинг му се стори, че зърва очертанията на гол череп, зловещо ухилен над червената ризница.

Не можеше да бъде сигурен какво бе видял, защото веднага след това Сорейня изчезна.

Плетената ризница задържа за нищожна част от секундата очертанията на тялото й. После се сгърчи и падна на пода с леко изшумоляване. Украсеният с перо шлем издрънча до купчинката, завъртя се и погледна Ланинг с празен, загадъчен поглед.

Ланинг се обърна към Уил Маклан, защото изпитваше нужда от обяснение за тази внезапна победа. Но не успя да узнае нищо, тъй като пред очите му падна черна пелена, а в главата му изкънтя оглушителния звук на огромен гонг. От раната в рамото му плъзна светкавична парализа и коленете му най-сетне се подгънаха.