Джак Уилямсън
Легионът на времето (13)

Глава XIII
Началото на бъдещето

Ланинг се събуди с бинтована глава, легнал отново в малкия лазарет със зелените стени. Бари Халоран му се усмихваше от отсрещното легло. В същия момент с покрит поднос в ръка се появи и дребничкият кокни Дъфи Кларк.

— Капитан Маклан ли? — провлече той по невъзможен за повторение начин. — Ами той гледа в онези джаджи и се опитва да установи откъде жената-дявол е отмъкнала магнита.

— И? — осведоми се нетърпеливо Ланинг.

— Без успех засега — той поклати чорлавата си глава.

— Ами трябва да претърси цялото пространство и време, за да открие точното място. А жената и проклетият й жрец са по петите ни с черния си кораб, натъпкан с проклетите мравки.

— Но ние можем да ги изпреварим! — не издържа и се намеси Бари Халоран. — Има да се влачат след нас!

— Не знам, не знам — продължи да клати глава Кларк.

— Май по-бързо не можем да се движим. А те не ни изпускат.

Ланинг още не се бе отърсил от летаргичната си апатия. Хапна малко и отново заспа. Трябва да бяха минали много часове корабно време, когато неочаквано се събуди, доловил с подсъзнанието си нов звук, примесен към равномерното напрегнато бучене на водородния конвертор — тракането на максима.

Скочи от леглото си и следван от Бари се втурна към палубата. Откосите секнаха. „Хронион“ отново се носеше сам в синевата на безвремието. Но до замлъкналата картечница лежеше малкият Дъфи Кларк, а тялото му бе наполовина унищожено от лъча на силата джирейн.

Неспособен да сдържи треперенето на тялото си, Ланинг се качи в купола.

— Настигнаха ни — вайкаше се там вътре Уил Маклан.

— И отново ще го сторят. Конверторът е претоварен. Решетките с гориво губят ефективността си с времето. Кларк загина. Останахме четирима.

— Намери ли нещо?

Старецът кимна и Ланинг го изслуша със затаен дъх.

— Моментът от времето е един августовски следобед на 1921 година — прошепна Маклан. — Прекъснатите мирови линии на Джонбар вече ни бяха дали тази информация. Сега обаче успях с помощта на сканиращия лъч да намеря и самото място.

— Къде? — осведоми се Ланинг.

— Малка долина в платото Озарк, Арканзас. Ще ти покажа ключовата сцена.

Маклан изкуцука до металния шкаф с анализатора на мировите линии. Кривите му пръсти ловко нагласиха множеството циферблати. Вътрешността на кристалния блок се изпълни със зеленикаво сияние, което бързо се изчисти. Ланинг се наклони напред, вглеждайки се в този странен прозорец на вероятностите.

Показа се имение, скътано сред ерозирали от времето древни хълмове. После се появи полуразрушена и небоядисана колиба, със зейнал в стената й счупен прозорец и покрив, нескопосано закърпен с лист ламарина. Каменисто пасбище на склон, осеян с неизползваеми за нищо храсти. Дребничко луничаво момче в избелели работни дрехи и голяма смачкана сламена шапка, насочваше в компанията на мършаво жълто куче две изпосталели крави на червени петна към мястото за доене.

— Наблюдавай го внимателно — предупреди Маклан.

И докато Ланинг гледаше, момчето спря да окуражи кучето си, захванало се да рови с лапи дупката, където се бе скрил заек. Самото то клекна да разгледа заниманията на мравките в близкия мравуняк. После скочи и се хвърли да хване ярко оцветена пеперуда и внимателно я разряза с джобното си ножче. След това неохотно се надигна в отговор на виковете на раздърпано облечена жена, излязла от къщата долу — явно неговата майка — и пак подкара кравите. Уил Маклан стисна силно ръката на Ланинг.

— Сега!

Момчето мина покрай нещо до един храст смрадлика и спря, за да го вдигне. Неясно защо предметът не се виждаше добре, така че Ланинг не можа да разбере какво представлява. Сцената примигна и угасна, а Маклан изключи уреда.

— Е? — обърна се към него Ланинг, който не знаеше какво да мисли. — Какво общо има всичко това с Джонбар?

— Това беше Джон Бар — поясни с безгласния си шепот старецът. — За твое сведение, онзи възможен бъдещ метрополис ще бъде — или по-правилно казано „би могъл да бъде“ — наречен на негово име. През 1921 година той е бил дванайсетгодишен. Най-обикновен босоног син на земеделец-изполичар. Видяхме го в повратния момент на живота му… и на съдбата на света.

— Абсолютно нищо не разбирам!

— Мировите линии се разклоняват от нещото, което той се наведе да вземе — продължи Маклан. — В едното разклонение това е индукторът, който отнехме от Сорейня, в другото — необичайно оцветено камъче, лежащо до него. Точно този привидно невинен избор — който Сорейня се опитва да предреши, вземайки оттам индуктора — определя кой от двата възможни Джон Бара ще се материализира в реалността.

— Някакво парче непотребен метал? — удивено произнесе Ланинг.

— Това е семето на Джонбар — отговори му Маклан. — Ако той вдигне захвърления индуктор, ще открие загадъчната му притегателна сила спрямо острието на неговия нож и не по-малко странната способност на един от полюсите му да се ориентира в северна посока. Това ще го накара да си задава въпроси, ще го подтикне да експериментира и теоретизира. С други думи, ще събуди любопитството му и ще помогне на учения в него да се роди… Той ще се захване да учи, ще взема назаем книги от учителя си. Ще мине време и ще напусне фермата, ще избяга от бащата-тиранин, който се надсмива над „зубкането“, и ще вложи всичките си усилия да завърши колеж. После ще стане учител по естествена история в общинските училища и постепенно ще се превърне в аматьор-експериментатор… Понякога пламъкът на познанието ще примигва и вдъхновението ще отстъпва пред житейските несгоди. Ще се ожени и ще му се родят две деца. Но старата му жажда за знания никога няма да бъде задоволена. Накрая, на петдесет и пет годишна възраст, ще избяга повторно — този път от деспотичната си съпруга и непоносимия си зет — за да може да се отдаде на своите изследвания… Плешив, възпълен и дребен, учтив, склонен към мечтателство, напълно непрактичен, той ще се затвори с години наред, отдаден само на работата си в малкия си котидж на платото Озарк. Всеки цент ще отива за самоделната му апаратура. Често ще гладува. Веднъж ще бъде спасен от негов съсед, който ще го намери полумъртъв от простуда, премръзнал и умиращ от глад… Но накрая, през 1980 година — вече изморен от живота, но ликуващ дребен човечец на седемдесет и една годишна възраст — той ще публикува великото си откритие — динатомните тензори. Скоро те ще станат известни под съкратеното си наименование динат. Напълно нов природен закон, свързващ живота и съзнанието със света на субатомните вероятности. Аз случайно се бях натъкнал на едно негово конкретно приложение, работейки над водородния конвертор. Но неговите тензори скоро ще открият пътя за една съвършено нова технология за пряко освобождаване на атомната енергия с помощта на човешката воля… Предадена безкористно на целия свят, новата наука за динат ще постави началото и на цяла нова цивилизация, макар че самият Джон Бар — винаги прекалено зает с друго, за да чака материалния успех — тихо ще бъде погребан същата година в двора на малка черква пак там горе, на платото Озарк. Но опитомената, макар и неограничена мощ на атомите, ще се превърне в основен източник на енергия за Джонбар… И това не е всичко. Човечеството ще полети на крилете на този всесилен и едновременно с това покорен роб. Динат ще донесе нов контакт между душа и материя, нови сетива, нови способности. С течение на времето човечеството постепенно напълно ще се адаптира към целия спектър от приложения на динат. — Шепотът на Маклан бе нарисувал величава картина на бъдещето. — И най-сетне ще се появи нова раса, която ще нарече себе си динон. Прекрасни чеда на старото откритие на Джон Бар, те ще притежават мощ и умения, за които сега дори не бихме могли да мечтаем…

— Почакай! — прекъсна го Ланинг. — Аз видях динон! Когато преди много години Летони се появи за пръв път в стаята ми в Кеймбридж, тя ми показа Новия Джонбар в своя кристал на времето. Град с величествени блестящи пилони. — А над тях летяха прекрасни хора, облечени — така ми се стори тогава — в чист огън!

С блеснали в глъбините на орбитите си очи, Уил Маклан тържествено кимна.

— И аз имах възможност да зърна Нов Джонбар — прошепна той. — Видях славното му развитие — триумфалния полет на динон от една звезда към друга… неудържим и вечен. В тази посока историята на човечеството не знае край. Но в другата…

Бялата му глава бавно се поклати. Под купола цареше пълна тишина. Ланинг долавяше забързаното бучене на конвертора, който го пренасяше през замайващото синьо блещукане на вероятностите към спокойната сцена на Озарк, която бяха наблюдавали в кристалния блок. Долу на палубата Лао Менг Шан почистваше максима, а Бари Халоран с карабина в ръцете зорко се взираше в бездната зад борда.

— Ако не успеем да върнем индуктора на мястото му — подхвана отново Маклан, — момчето на име Джон Бар ще вземе вместо него камъчето и ще насочи потока на вероятностите — всъщност това вече е сторено — към Джайрончи. Момчето ще подхвърли няколко пъти камъчето в ръката си и ще го сложи в прашката си, за да убие една пойна птица. И животът му нататък ще се развие при отсъствието на вдъхновяващата искра. Ще бъде странно сходен на другия възможен, но значително ще се различава… И в този вариант Джон Бар ще избяга от дома, но ще се превърне в обикновен работник, който не го свърта на едно място. Ще се ожени за същата жена, ще отгледа същите две дечица и пак ще ги напусне след години. Същата съобразителност, насочена към същите основни проблеми на вероятностите, ще го доведе до изобретяването на нова машина за хазартна игра, благодарение на която ще направи състояние и ще го пропилее цялото. Ще умре в същото безпаричие и в същата година и ще бъде погребан на същото място… Тайната на освобождаваната със силата на волята атомна енергия ще бъде открита девет години по-късно, но контролът върху нея няма дори да се доближава до този, който Джон Бар би направил възможен. Откривателят ще се казва Айвър Джайръс — инженер, изгнаник от Съветска Евразия, работещ в сътрудничество с будистки монах-ренегат, отхвърлен от своите. Двамата ще нарекат своята полупокорена енергия джирейн, ще запазят егоистично за себе си тайната й и ще я използват, за да унищожат враговете си и да смаят суеверните. Ще породят нова фанатична религия и ще създадат нова деспотична империя. Това ще сложи началото на култа към джирейн и ще положи основите на тъмната династия на Сорейня. Ти видя края.

— Да, видях го!

И Ланинг неволно потръпна, припомняйки си сцената на опустошението: човечество, загинало при използването на джирейн в последната война между жреци и крале, и станало жертва на чудовищните същества, създадени с нейна помощ; джунгла, превзела цялата обезлюдена планета и скрила под себе си дори ръждясващите останки от цитаделата на Сорейня и руините на нейния храм на невежеството и страха. Той хвана V-образния индуктор.

— И така… — въздъхна той. — Значи всичко, което трябва да се направи, е да се остави индуктора на мястото му, така че Джон Бар отново да го намери?

— Да, това е всичко — потвърди Маклан. — И е напълно достатъчно.

Максимът отново затрака и дъхът на Ланинг спря. Вдървен от изненада и ужас, Уил Маклан му сочеше нещо. Ланинг се обърна. Корабът на времето на Джайрончи се носеше в непосредствена близост до купола.

— Спипаха ни! — възкликна Маклан. — Конверторът се претовари!

И се хвърли с всичката енергия на слабото си тяло към пулта за управление. Но Ланинг видя, че двете палуби вече почти се докосват. Без да обръща внимание на смъртоносния огън на максима, през релинга се прехвърляше цяла орда човекомравки. Предвождаше ги Сорейня, извадила пламтящото острие на златния си меч, великолепна в аленочервената си ризница!