Джак Уилямсън
Легионът на времето (10)

Глава X
В цитаделата на Сорейня

Денят бе облачен и мрачен. Под тях се виждаха правоъгълниците на обработени нивя, широката сребърна ивица на реката, изглеждаща като застинала от тази височина, пръснатите наоколо селца и черното петно на онова място, където Ланинг бе видял опожаряването на едно селище. Пред тях се издигаха двата хълма-близнаци, чиито била бяха увенчани от цитаделата на Сорейня и храма на джирейн.

Изправен на палубата, Ланинг внимателно разглеждаше крепостта през мощен бинокъл. Знаеше от наблюденията с хроноскопа, че извисяващата се сграда, построена от познатата му червена сплав, е опора на династията на Сорейня вече от половин хилядолетие. Десетки облечени в черни брони стражи с проблясващи в златно и червено оръжия неспирно обикаляха по високите стени. Ланинг видя заплашителните дула на подобните на оръдия съоръжения, които изстрелваха мощните лъчи на джирейн.

— Gott im Himmel! — изръмжа Емил Шорн до него. — Онофа нещо, което трябфа да си фърнем, е ф замъка, nein? Който ми се струфа доста костелиф орех, а?

— Така е — отговори му Ланинг. — Една погрешна стъпка и сме загубени — той подаде бинокъла на прусака. — Спряхме само за малко тук, колкото да огледаме местността на дневна светлина — обясни той набързо. — В полунощ ще се приземим на онзи перваз над северната пропаст — ето там, виждаш ли?

— Ja!

— По това време Сорейня ще е отишла на посещение при Гларат в неговия храм — видяхме го в хроноскопа. И може би стражите й няма да бъдат особено бдителни. Отрядът ни ще трябва да се изкатери до малкото балконче, където виси онзи скелет…

— Ach, Gott! Да ти се зафие сфят!

— През малката врата на балкончето може да се стигне до подземията. Уил Маклан още пази ключовете, които му се е наложило да изработи, за да избяга навремето. Ще проникнем през подземията и ще се опитаме да излезем в големия салон горе. Ясно ли е дотук?

— Ja! Напълно.

— Ланинг махна с ръка на Уил Маклан, който се намираше в кристалния купол и „Хронион“ отново се скри в мъглата на времето. Отрядът се бе събрал на палубата. Всички бяха мрачни и мълчаливи, с изключение на Бари Халоран, който се опита да ги накара да нададат дружно боен възглас в чест на Джонбар. Айзък Ендърс и фон Арнет трябваше да носят двата максима. Кресто и Кортни-Фар сгъваха тежките по петдесет фунта триножници. Останалите бяха натоварени с въжета за катерене, карабини, гранати и амуниции.

Борис Баринин се занимаваше с последната картечница, която решиха да оставят за охраната на кораба. Ослепелият Уили Ренд седеше до него, изпускаше дим от цигарата си и продължаваше да заточва щика на повредената си пушка.

* * *

„Хронион“ изскочи във влажния мрак на нощта. Потискащата с размерите си цитадела на Сорейня бе като неясна сянка в ниско спусналите се облаци. Корабът леко се плъзна към високия скален перваз. По палубата чукаше студен дъжд, а между кулите над главите им свистеше пронизващ вятър.

Безшумен като сянка, „Хронион“ се скри сред ниските храсти на перваза. Маклан се появи накуцвайки и връчи на Ланинг трите ключа от човешка кост.

— За вратата на балкона — обясни той за пореден път, — за вратата към подземията и за вътрешната врата. Нямам ключ за хранилището — там ще трябва да се оправяте сами — и той стисна като в клещи ръката на Ланинг. — Казах ти всичко, което знам, Дени. Ще минете през затвора, в който лежах десет години. Ако се провалите, сигурно всички ще изгнием там. Така че… не се проваляйте!

Приведен под тежестта на карабината си „Маузер“, навитото въже и връзката гранати, Ланинг прескочи релинга на кораба и тръгна нагоре по стръмната скала. От влагата покритата с мъх повърхност на камъка беше станала хлъзгава. Студът проникваше до мозъка на костите му. Вятърът се опитваше да го разкъса с ледените си ръце. Тъмнината не му позволяваше да вижда нищо друго освен неясните очертания на някакви сенки, затова се налагаше да се движи протегнал ръка напред слепешката и да опитва с крак всяка следваща стъпка.

Острите скални ръбове режеха пръстите му, но вкочаняващият студ притъпяваше болката. Веднъж се подхлъзна и в последния миг се вкопчи в скалата, спасявайки се с цената на жестоко одраскване. Остана да виси на пръстите си, както му се стори, цяла вечност.

Успя да се изтегли и продължи да се катери нагоре. Накрая се добра до малкия дъб, закрепил се неясно как в една скална пукнатина, който си бе набелязал още при наблюдението с бинокъла. Преметна въжето през него, дръпна го няколко пъти, за да опита колко е здраво, и хвърли свободния му край на другарите си долу.

Отново запълзя сам нагоре. Брулещият вятър се опитваше да го откъсне от скалната повърхност. Тежките ледени капки на дъжда го удряха с неподозирана сила. Веднъж над главата му проблесна бледа светкавица и той трепна от уплаха, че може да са го забелязали.

Следващото въже завърза за една издатина в скалата, пак го хвърли надолу и продължи нагоре. Тялото му започваше да трепери от продължителното върховно усилие, когато най-сетне се добра до перваза, където скалата се съединяваше с аления метален ръб на стената на крепостта. Заклещи щика си в една пукнатина, заби го колкото можа по-навътре и завърза за него трето въже. След това започна да пристъпва странично по ръба. В този миг чу отдолу нечий вик.

Застина. Настана продължителна тишина. След доста време някъде далече под него се чу удар на разбиващ се предмет. Той потръпна и зачака. Бурята стенеше сред кулите, които се издигаха на стотина стъпки над него. Никой не вдигна тревога. Ланинг запълзя отново по ръба.

— Ach, Gott! — разнесе се приглушена ругатня. — Тази verdammt тъмнина… може да ослепи и самия дяфол!

След няколко секунди Емил Шорн се изтегли по въжето до него и го последва по ръба. Стигнаха до малкото ръждясало балконче. Над него стърчеше рамото на бесилка. През капак в пода излизаше въже и вятърът клатеше белите кости на все още окован неизвестен нещастник.

Ланинг предпазливо вкара тънкия костен ключ в ключалката на металната врата. Другите мълчаливо се присъединяваха към тях задъхани, мокри и треперещи от студ. Всички с едно изключение — австриеца фон Арнет.

— Madre del Dios! — измърмори испанският пилот Кресто. — Падна покрай мен, крещейки. Сигурно е станал на пихтия на дъното на тази пропаст. Cabron! На всичко отгоре сега разполагаме само с една картечница.

Дебелата метална врата неочаквано се плъзна встрани и от подземията на Сорейня полъхна зловонен въздух. Вонята на човешка трагедия, на изпражнения и смърт, се смесваше със задушаващата смрад на антропоидните мравки. Стискайки челюсти срещу напъна да повърне, Ланинг поведе хората си напред.

Първоначално не се виждаше никаква светлина. Вървеше напред, докосвайки с пръсти стените на тесните, изсечени в каменната твърд коридори, броеше крачките си, пресмяташе изминатото разстояние и проверяваше разклоненията, които се бе постарал да запомни. След известно време започна да различава по пода и стените слабата, едва доловима фосфоресценция на разлагаща се органична тъкан.

Зад дебелите решетки се мяркаха силуетите на окаяни човешки същества, обезобразени, ослепени, полуживи, проснати сред костите на отдавна умрели, които лежаха все още оковани до тях и даваха своя принос към синкавото сияние, дължащо се на всеобщото разлагане тук долу.

По-голямата част от затвора тънеше в потискаща тишина. Само в една от килиите се чуваше слабо цвъркане и някакво движение. Ланинг зърна силуетите на отвратително големи плъхове да се блъскат над неподвижно тяло в окови.

Малко по-нататък, в друга килия, измъчена от глад човешка развалина бе разкървавила със зъби китките на ръцете си и клечеше заслушана в звуците, издавани от примамените, но инстинктивно предпазливи плъхове, опитвайки се от време на време с резки движения да сграбчи някой от приближилите се до него.

— Давам думата си! — въздъхна британският пилот Кортни-Фар. — Когато се срещнем най-сетне с тази жена-дявол, тя ще плати за всичко това.

На поредния завой Ланинг спря, надникна и прошепна на останалите:

— Сега бъдете готови!

С леко подрънкване на оръжията си по коридора се задаваха четирима от стражите на Сорейня. Черните гиганти вървяха с изправени гърбове и бяха високи над осем фута. Огромните им, съставени от отделни елементи очи, горяха в тъмнината със зъл огън. Бяха чудовищно големи насекоми с грамадни мандибули. И по някакъв необясним начин приличаха на хора.

— Щиковете — прошепна отново Ланинг. — Не искам шум.

Но собственият му щик беше останал, забит в скалата, със завързано на него въже. Той прихвана карабината си като сопа и замахна с все сила, стоварвайки я върху скрития под шлема череп. Напълно изненадани, чудовищата се отдръпнаха назад и посегнаха с клещите на крайниците си към оръжията си.

Бяха неми, като че ли създателите им съзнателно ги бяха лишили от дар слово в името на смъртоносната им ефективност. Но малките червени кутийки, пристегнати върху главите им, можеха да бъдат средства за комуникация, съобрази веднага Ланинг. Черният крайник на неговия макар и вече повален противник, докосваше кутийката. Той бързо нанесе втори, още по-силен удар, за да предотврати опасността.

Страховитите мандибули сграбчиха приклада и смачкаха твърдото му дърво. Един от крайниците замахна със златната секира. Ланинг парира удара с цевта на повредената си карабина, но плоската й част се плъзна по метала и го удари по главата. В съзнанието му се спусна черна пелена, разсичана от огнени пламъци.

Когато дойде на себе си, лежеше на пода, замаян и полупарализиран. Остра болка го прорязваше през слепоочието. Въпреки нея бе съхранил способността да наблюдава аналитично и някак отстрани. Виждаше масивните черни крака да тъпчат в непосредствена близост до лицето му по едва светещата разлагаща се слуз. В ноздрите му нахлуваше гадната миризма на мравчена киселина, която като че ли изгаряше клетките на обонятелните му рецептори. Чудовищата безмълвно се биеха, а твърдите им тела странно поскърцваха.

Другарите на Ланинг го бяха последвали с поставени щикове, но те бяха като джуджета пред четириръките човекомравки. Освен това бяха загубили предимството на изненадата.

— Vive Джонбар! — изпъшка Кресто. Ловък замах с острието на щика обезглави противника му. Но организмът на насекомото не беше готов да се предаде толкова лесно. Тялото остана право за миг и грамадната златна секира се спусна, потъвайки дълбоко в черепа на испанеца.

— Por Dios…!

Сухото му тяло залитна напред и рухна върху тварта, забивайки докрай щика в твърдия гръден кош. Междувременно Емил Шорн бе посякъл другото чудовище със сила, която го бе повалила назад. Бари Халоран го довърши с удар, съпроводен от звук на разкъсвана плът. Това сложи край на схватката.

Бари помогна на Ланинг да стане на крака и за миг той се олюля, борейки се за контрол над изтерзаното си тяло. Кортни-Фар извади плоска сребърна манерка с бренди, сипа няколко капки от благоуханната течност на слепоочията му и му даде да отпие глътка. Главата му започна да се прочиства. Той вдигна изпуснатата карабина на Кресто и все още не съвсем уверено последва вече тръгналия напред Емил Шорн.

Буквално след миг се натъкна на протегната назад ръка. Чу се къс остър предупредителен шепот всички да спрат. През масивните пръти на решетката отпред се долавяше зеленикава светлина. Той се прокрадна до Шорн и хвърли поглед в стаята на стражите пред тях.

Там имаше към дузина воини. Във въздуха се носеха тежки вълни на неприятната им миризма. Няколко стояха до ниска масичка и смучеха гъби, натопени в плоски съдове, пълни с червеникава течност. Две двойки почистваха взаимно блестящите си черни тела. Няколко други лъскаха бойните си секири и дебелите цеви на оръжията си. Един бе коленичил в ъгъла в молитвена поза, сякаш умоляваше да му бъде върната загубената човечност.

— Сега вече няма никаква надежда да се справим без вдигане на шум — прошепна Ланинг на Шорн. — Добре, да ги започваме! С всичко, с което разполагаме!

Той се наведе над ключалката с втория от костените ключове. Айзък Ендърс и Кортни-Фар зад гърба му монтираха картечницата „Максим“ на триножника, провирайки цевта й през решетките. Ключалката тихо щракна. Той кимна на Шорн и бавно започна да отваря вратата.

Съставното око на молещия се гигант зловещо проблесна и той скочи на долния чифт от крайниците си. В стаята за миг се спусна тишина, но тя беше като заредена с електричество.

— Сега! — извика Ланинг. — Към тях!

— Allons! — отекна в отговор призива на Жан Керар. — С теб, mon capitaine!

Максимът тежко забоботи и изпълни стаята със син дим и писъка на рикоширащи куршуми. Ланинг доотвори вратата и се хвърли през стаята заедно с Шорн, Керар и Бари Халоран, за да блокират отсрещната врата.

Организмите на чудовищата притежаваха нечовешка издръжливост. Макар и надупчени от куршуми, те не умираха веднага. Без да обръщат внимание на откосите на максима, те изоставиха заниманията си, сграбчиха оръжията и се хвърлиха срещу двете групи при вратите. Кортни-Фар затръшна вратата на затвора, за да защити по този начин Ендърс и картечницата, а сам се залови да брани достъпа до ключалката с щика си. Мина доста време преди струпалите се пред картечницата същества да започнат да падат едно връз друго.

Отбраната на другата врата обаче не бе така успешна, Ланинг и другарите му пресрещнаха атаката на човекомравките с гранати и огън от карабините. Две от седемте същества бяха разкъсани на парчета, трето беше обезобразено до неузнаваемост, но остана на крака. Другите четири обаче продължиха атаката и отбиха щиковете, замахвайки със секирите си. Инвалидът поизостана, за да зареди и стреля със странното си оръжие. Малко по-късно поредният откос на картечницата окончателно го повали.

Дребничкият Жан Керар залитна напред. От гърдите му шуртеше кръв. Коленете му се подгънаха, но той с мъка се задържа на крака и дори успя да вдигне навреме карабината си, така че противникът му се наниза на щика. Във въздуха отекна високият му и ясен глас:

— Allons! Джонбар! — и той се свлече до умиращото в краката му същество.

Ланинг пресрещна своя нападател с три бързи изстрела в главата, после разпра гръдния му кош с мощен удар с щик, който го довърши. Шорн спря третата човекомравка. Но противникът на Халоран нанесе мощен удар със секирата си по карабината му, повали го на пода с ноктите си и се стрелна покрай Ланинг. Той сложи нов пълнител в маузера и стреля след него, но тварта се скри от погледа му, носейки се като вихрушка и на шестте си крайника.

Бари Халоран се изправи на крака, залитайки. Ризата му бе разкъсана, от червените бразди по гърдите му се стичаше кръв.

— Съжалявам, Дени! — продума задъхано той. — Опитах се да удържа отбраната.

— Добре се справи, приятелю — успокои го Ланинг и изтича назад да отвори вратата и да пусне Фар и Ендърс с картечницата.

Някъде в недрата на крепостта се разнесе тревожният плътен звън на огромен бронзов гонг, отеквайки из всички помещения на цитаделата на Сорейня.