Анри Троая
Альоша (3)

III

Скован от продължителното стоене в неподвижност, погнусен от сладникавия мирис на тамян, ослепен от хилядите малки пламъчета на свещите и византийската позлата на иконостаса, Алексей се бе предал на приятно мечтание. Мощният и благ глас на хора го издигаше над земята, без да го приближава до Бога. Беше много разсеян, за да се моли. Погледът му тичаше от мастития брадат свещеник с бляскав епитрахил към богомолците, които стояха прави в гъсти редици и от време на време бавно се кръстеха. Само руснаци. Най-сетне те си бяха у дома. Франция я нямаше тук. Макар да не съблюдаваха религиозните обреди, Крапивини отиваха често в неделя в православната черква на улица „Дарю“ и изискваха от сина си да ги придружава. Алексей ги подозираше, че присъстват на литургията не толкова за да изпълнят религиозния си дълг, колкото да се потопят сред множеството свои съотечественици. Бяха само между изгнаници, притискаха се лакът до лакът, бяха общност на една и съща вяра, на една и съща нищета, на една и съща надежда.

Когато последните думи на свещеника отекнаха над склонените глави, богомолците се насочиха послушно към изхода. В градината се обособиха групи. Поздравяваха се. Разменяха си последните новини от емигрантския живот. Алексей наблюдаваше безредното раздвижване на публиката и си мислеше за лицея. Тук, както и там, беше междучасие. Но тихо междучасие, без викове, без лудо бягане, без футбол. Междучасие на големи хора. Междучасие, по време на което се говореше само на руски.

Неколцина познати на Крапивини се събраха близо до портата. Алексей бързаше да се прибере вкъщи, за да се наобядва. Точно този следобед имаше среща с Тиери Гозлен. Останалото беше маловажно. Тъпчеше от нетърпение, докато слушаше родителите си да разискват още и още смъртта на Ленин. Всички около него се възмущаваха, че на „антихриста“ се отрежда величествено погребение. Този мавзолей на Червения площад, това обожествяване на един балсамиран труп и като завършек — върховно оскърбление: решението на Съветите да прекръстят Петроград в Ленинград!

— Петър Велики построи този град със своя гений — говореше Жорж Павлович, — а какво направи от него Ленин? Донесе му глад, обезобрази го, смаза го под полицейски терор! Той няма никакво право над него!

— Според мен Петроград да се преименува на Ленинград е все едно да се плюе право в лицето на Светая Русь! — притури господин Болотов.

— Не разбирам как населението на Петроград приема това! — пискаше една едра дама с пера на шапката.

— Какво искате да правят нещастниците? — въздишаше Елена Фьодоровна. — Те са под ботуш. Протестира ли някой, предават го на Че-Ка!

Новодошли се прилепваха към групата. От разговора лицата пламваха. Някои твърдяха, че според сигурен източник скоро Англия щяла да признае СССР.

— Англичаните никога не са ни били приятели — отсече Жорж Павлович. — Но аз съм спокоен: Франция няма да последва техния пример!

— Почакайте левицата да дойде на власт и пак ще си поговорим! — се провикна господин Болотов.

Минаваше един и половина, когато се разотидоха. Алексей беше на нокти. Наобядва се набързо, без да го интересува какво яде, защото искаше час по-скоро да се приготви за голямата среща. Навличайки синия си костюм, на който майка му беше удължила ръкавите, той се погледна в огледалото. Лицето му не му се хареса. Твърде нежни черти, мека брадичка, зеленикави очи и руси коси, вчесани назад. Мечтата му беше да прилича на американския артист Дъглас Феърбанкс. Прецени, че е далеч от подобна прилика. Но пък можеше да си навакса откъмто ум. Доказателството? Тиери Гозлен! Не беше хубав, а имаше надмощие над целия клас. Срещата беше насрочена за четири часа. В три и половина Алексей се появи пред майка си, за да й каже довиждане. С очила на носа тя кърпеше чорапите на своите „двама мъже“ според израза й. Огледа сина си от глава до пети и го одобри. Не бяха в ред само малко разкривените му обувки, а и напуканите места трябваше да се позаличат с туш. Това беше направено толкова майсторски, че само едно опитно око можеше да забележи нещо.

Тиери Гозлен живееше в Ньойи на булевард „Д’Аржансон“. През целия път сякаш някаква празнична музика носеше Алексей. Пристигайки на посочения адрес, се намери пред луксозен дом, заобиколен от градина с окастрени като топки чимшири. Позвъни на пътната врата. Отвори му мъж със синя престилка и го отведе до площадката пред къщата, където друг мъж с жилетка на червени и жълти райета го попита за целта на посещението му. С тревожно предусещане Алексей съобщи името си и каза, че има среща с Тиери Гозлен.

Мъжът с раираната жилетка, несмутим, го въведе във вестибюл, украсен с мрачни картини, и го поведе по широко стълбище с вехта гобленена облицовка по стените. Изкачвайки стъпалата, Алексей имаше чувството, че влиза в музей, където богатството и красотата са убили живота. Мигом се сети, че разкошният декор, прислужникът в ливрея му напомнят нещо далечно и близко едновременно: жилището на родителите му в Русия. Спомняше си за него като в разпокъсан сън. Толкова малък беше тогава! Живял ли бе другаде, освен във Франция? Колкото повече неща откриваше по стъпките на стриктния и мълчалив лакей, толкова повече растеше смущението му. За щастие Тиери Гозлен го чакаше на площадката на първия етаж.

— Здравей, старче! Доволен съм, че успя да дойдеш!

Тази единствена фраза помири Алексей с тържествения декор, сред който живееше приятелят му. Тиери го поведе към стаята си. Претъпкана с книги библиотека обграждаше неговото легло диван. Масата му беше натоварена с книжа, брошури, а по малките масички важно стояха тук-там фотографии на прочути личности. Алексей позна Виктор Юго, Бодлер, Анатол Франс… Другите лица не му говореха нищо.

— Моят Пантеон! — обяви Тиери Гозлен.

Двамата седнаха на дивана. Разглеждайки обстановката около себе си, Алексей се замисли, че ако не беше революцията в Русия, и той също щеше да си има своя стая, много книги и многобройна прислуга на разположение. Трябваше ли да съжалява? Отчуждението беше толкова силно, че дори не можеше да си представи друг живот освен този, който водеше скромно, дискретно, с баща си и майка си в най-затънтения край на Ньойи.

Тиери Гозлен забеляза, че приятелят му е потънал в мислите си, и за да го предразположи, заговори за последните събития в класа. Обсъждаха и сравняваха заслугите на своите учители. Тиери Гозлен, разбира се, ценеше часовете на господин Колинар, но не харесваше, че се придържа много строго към програмата и пренебрегва значимите съвременни писатели. Тиери твърдеше, че е голям почитател на Анатол Франс. И наскоро беше открил някой си Лотреамон. Взе една книжка от масата и прочете на глас откъс от „Песните на Малдорор“. Засипан от словесната лавина, Алексей пошепна:

— Не е ли малко мръднал твоят Лотреамон?

— Да! Но, повярвай ми, няма поезия без лудост!

— Обичаш обаче и Анатол Франс, а той е стъпил здраво на земята!

— Анатол Франс не е поет. Той е великолепен писател прозаик с трезва глава.

— Лотреамон също пише проза!

— Не е задължително да пишеш в мерена реч, за да бъдеш поет.

— А! Мислех…

— Останал си при системата на ритмите и римите… Това е отминало, старче… Забележи, че има мерена реч, която обожавам…

— „Смъртта на вълка“?

— Например… Но нещо по-близко до нас — прочетох стихове от един млад поет: Кокто, познаваш ли го?

— Не.

— Чудесен е! Бъди спокоен, Колинар никога няма да ни говори за Лотреамон, нито за Кокто. Открих една книжка от Кокто в книжарницата: „Черковно песнопение“. Току-що е излязла. Чуй.

Той взе едно книжле от библиотеката и продължи да чете. Алексей го слушаше запленен. Всичко му изглеждаше хубаво от устата на Тиери Гозлен. На вратата се почука. Камериерката внесе табла с кана с топъл шоколад, сандвичи, купички с масло и мед и я сложи на масата сред книжата.

— Оставете това, Емили — каза й Тиери Гозлен. — Ние ще си сервираме.

Шоколадът беше като кадифе, ухаеше, филийките с мед бяха чудесни. Двете момчета, ядейки, продължиха да разговарят за литература. Познанията на Тиери Гозлен изглеждаха неограничени. Кога бе намерил време да погълне толкова книги? Беше пръв и по латински, мъртъв език, с който си служеха само в клас! В сравнение с него Алексей се чувстваше бавномислещ и неук. Изведнъж му хрумна, че е по-добре да е гърбав, но да има интелигентността и културата на приятеля си.

— Родителите ти позволяват ли ти да четеш всичко? — запита го той.

— Абсолютно всичко. В този момент съм се потопил в един роман на Колет: „Зелено жито“. Не е лош. Разказва за момче на наша възраст, което си пада по една девойка, а спи с истинска жена. Описанията са много смели на места. Но много точни.

— Какво знаеш за любовта?

— Не е нужно да си опитал, за да си дадеш сметка. Ти бил ли си вече влюбен, Крапивин?

— Не. А ти?

— И аз не. За мен е нормално с тоя недъг. Гледам момичетата, казвам си, че никоя няма да ме иска, и съм спокоен. Аз съм като Бодлер, като Мопасан: в жените не виждам друго освен средство за удоволствие. По-късно ще плащам на любовници. Без никакво чувство. Това е мъдростта. Ти, напротив, си хубаво момче и ще изпиташ всичко: измамни страсти, безумни надежди, илюзии, разочарования… Жаля те, старче!

Тиери Гозлен се смееше, но с някаква болка. Алексей взе да възразява, поласкан, че го смятат за „хубаво момче“:

— Заблуждаваш се, Гозлен! Ще видиш, и ти също някой ден ще бъдеш влюбен и даже може би женен!

— Оженен и рогоносец! — възкликна Тиери Гозлен. — Не, благодаря! Имам други амбиции!

— Какви?

— Искам да стана писател. А ти, Крапивин, ще станеш актьор.

— Какво те кара да мислиш така?

— Чух те в клас. Имаш всичко, което е нужно, за да се появиш на сцената. Ще играеш в мои пиеси.

— Не вярвам — каза Алексей. — И аз също искам да пиша, да публикувам…

— На руски или на френски?

— Що за въпрос! На френски, разбира се! Едва пиша на руски. Но дори да знам отлично да пиша, не ми се иска! Кой чете руски писатели сега? Никой! Или само старци като моите родители…

— Ами тогава ще бъдем писатели и двамата. И между най-добрите във Франция! Ще се подкрепяме. Взаимно ще си четем ръкописите! Ще бъдем безмилостни един към друг! Безмилостни и неразделни!

Тиери Гозлен ликуваше, скулите му пламтяха, зениците искряха. Думите му бяха толкова убедителни, че и Алексей на свой ред се предаде на еуфорията пред мисълта за един сигурен успех. Изведнъж бъдещето грейна пред него под слънцето на дружбата и славата.

— От днес нататък аз ще те наричам Алексей, а ти ще ме наричаш Тиери — реши домакинът.

И подаде ръка на Алексей, който здраво я стисна.

След това силно вълнение те замълчаха за миг, гледаха се право в очите и със затаен дъх. После Тиери въздъхна:

— И като си помисля, че утре пак ще трябва да отида на школо! Не ти ли се струва, че ние повече учим сами, отколкото при всички тези досадни учители?

Алексей не успя да отговори. Приближаваха стъпки. Родителите на Тиери влязоха в стаята. Баща му беше дребен, сух и с посивели коси, приличаше на щурче; майка му брюнетка и крехка, с бледолилави сенки под очите. Тиери приличаше и на единия, и на другия по слабост, по болезнения си вид и трескавия си поглед. Той им представи Алексей с широк замах на ръката:

— Алексей Крапивин, моят най-добър приятел!

Алексей се поизперчи. Господин и госпожа Гозлен го разпитаха добронамерено за учението му. Бяха разбрали от сина си, че Крапивини са напуснали Русия по време на болшевишката революция.

— Сигурно е било много страшно за родителите ви! — каза госпожа Гозлен.

— Те загубиха всичко — отговори Алексей леко патетично.

Усети и гордост, и смут едновременно заради своето изключително положение на емигрант. Вкусът му към оригиналност се бореше с кроткото му желание да прилича на съучениците си. До вчера още страдаше, че е руснак, а сега неочаквано взе да се двоуми — след като у Гозленови проявиха интерес към него — дали в крайна сметка съдбата му не е за завиждане.

— Какво работи баща ви? — запита господин Гозлен.

Алексей се изчерви. Можеше ли да признае пред този господин, за когото всички в лицея говореха, че е много голям архитект, че баща му, неговият баща, е търговски доставчик?

— Той има фирма за канцеларски стоки — измънка Алексей, отмествайки погледа си.

И внезапно, вдигайки глава, добави самохвално:

— Фирмата е много малка. Но в Русия имаше предачески и тъкачески заводи. Бяхме много богати!

— Какво ужасно време! — каза госпожа Гозлен.

Изглеждаше блага, почти измъчена; черен дантелен шал покриваше раменете й; ръцете й бяха бледи като восък. Тя прегърна машинално сина си през врата. Тиери се сгуши в нея. Значи обичаше майка си. Алексей му беше благодарен. Откри още една прилика между двамата. Чувстваше се добре в този дом, който в началото неприятно го впечатли.

— Знаете ли, мамо, че Алексей е много талантлив? — каза Тиери. — Той удиви господин Колинар вчера сутринта по „свободен изказ“.

Алексей се учуди, като чу, че Тиери говори на майка си на вие. Навярно такъв беше обичаят в уважаваните френски семейства. Той щеше да отвърне, че този училищен успех е без значение, когато Тиери го изпревари:

— Искам да издекламираш на родителите ми „Джинове“, както го издекламира в клас.

Смъртно вцепенение скова Алексей. Схванат от свенливост си казваше, че никога няма да посмее да прави зрелище пред такива видни личности като господин и госпожа Гозлен. С пресъхнало гърло той измънка:

— Не, не е възможно!

— Но защо? — недоумяваше госпожа Гозлен. — Много ще ни е приятно!

Алексей, загубил ума и дума, търсеше извинение.

— Аз… аз вече не си спомням стихотворението — смънка той.

— Имам книжката — изрече бързо Тиери. — Ще четеш.

— Не.

— Моля те като приятел!

Настоятелността на Тиери ядоса Алексей. Обзе го яростен гняв срещу момчето, което само миг преди това той поставяше на първото място сред приятелите. Неспособен бе да се въздържи и изкрещя:

— А аз ти казвам „не“ веднъж завинаги!

— Жалко — каза господин Гозлен с лека усмивка. — Но ние няма да настояваме. Ще ви оставим…

И се оттегли със съпругата си.

„Ето, помисли си Алексей, оскърбих ги с моя отказ, тях, родителите на най-добрия ми приятел. Аз съм негодник! Но не можех да отстъпя; не можех…“ Срамът, мъката, угризението го смазваха. Той хвърли поглед към Тиери, който, смълчан и саркастичен, си играеше с нож за разрязване на книги.

— Сърдиш ли ми се? — запита шепнешком накрая.

— За какво? — попита Тиери. — Всеки е свободен да решава. Съжалявам, това е всичко. Да говорим за друго.

Но Алексей нямаше желание да разговаря. Очарованието беше прекършено. Нямаше какво повече да прави в това семейство, където се държа крайно зле.

— Късно е — въздъхна той. — Ще си вървя…

— Остани още малко — предложи Тиери неубедено.

— Не.

— Тогава до утре.

— До утре, да.

Тиери го придружи до приземния етаж. Слизайки по официалното стълбище със зеленикавата гобленена облицовка, Алексей си каза, че къщата го гони. По негова вина една благородна дружба току-що бе разбита. Джиновете му изиграха лош номер. Това беше в дяволската им природа. Никога няма да се съвземе. На площадката пред дома пак му се прииска да изкрещи: „Държах се като идиот! Прости ми! Кажи ми, че нищо не се е променило!“. Но гордостта му попречи. Усмихна се тъпо и измънка:

— Довиждане, старче.

— Довиждане.

Щом излезе на улицата, се затича, за да не мисли. Наказваше се за глупостта си с умора до задъхване. Макар че беше студено, по врата му се стичаше пот.

Вкъщи завари майка си сама; баща му не се беше прибрал от някакво посещение в града. Тя вдигна очи от илюстрования вестник и попита:

— Е, добре ли мина всичко при Тиери Гозлен?

— Много добре.

— Какво правихте?

— Нищо особено.

— Как е у тях?

— Великолепно.

— Разкажи!

— Няма нищо за разказване — каза сухо той.

И се просна на дивана с цялата си дължина, гневен срещу майка си, която задаваше абсурдни въпроси, срещу себе си, защото не беше проявил внимание към родителите на Тиери, и срещу целия свят, който не го разбираше. В отчаянието му една очевидност се наложи с ослепителна простота: „Никога няма да стана писател. Ще чета книгите на други, но самият аз книги няма да пиша. Ще се задоволявам да аплодирам успехите на Тиери. Цял живот ще бъда две стъпки след него. Но ще ме иска ли той за приятел след това, което се случи?“. След минута, когато видя, че майка му се готви да слага масата, стана и отиде да й помогне.