Анри Троая
Альоша (2)

II

Според установения от господин Колинар ред в събота сутрин урокът по френски се посвещаваше на „свободния изказ“, както се изразяваше той. Всеки ученик трябваше да рецитира пред съучениците си стихотворение по свой избор. Алексей беше толкова дълбоко запленен от „Джинове“, че реши да научи стихотворението наизуст. През междучасието сподели намерението си с Тиери Гозлен. Тиери направи презрителна гримаса.

— Познато ми е — каза той. — То е блестящо упражнение по поетическо майсторство. Подвиг, ако щеш. Но откъм съдържание е нищо. Фалшив блясък!

— На мен много ми харесва! — възрази Алексей. — Намирам, че е като оркестър, който свири под сурдинка, после громко, после пак под сурдинка.

— Знаеш ли, че е бил много млад, когато го е писал?

— Заради това е още по-страхотно! А ти какво ще декламираш?

— Нещо от Вини: „Смъртта на вълка“.

— Хубаво ли е?

— Много е философско — каза Тиери Гозлен с трошица самодоволство.

Макар и разочарован, че приятелят му не го е насърчил повече, Алексей се вкопчи в идеята си. Същата вечер след вечеря, след като измиха и прибраха съдовете, се зае да научи стихотворението. С книга в ръка декламираше на висок глас, кръстосвайки столовата от единия до другия край. Баща му и майка му се бяха оттеглили в стаята, за да го оставят на спокойствие. Но междинната врата беше оставена притворена. Вероятно го слушаха и споделяха възторга му от гения на Виктор Юго. Това го крепеше в усилието, което си налагаше, да запомни дългата поредица от стихове с неравномерна стъпка. В един момент упражнението му се стори толкова трудно, че бе на ръба да се откаже. Блъсна вратата и отиде да потърси съвет от родителите си. Завари майка си да чете руска книга, а баща си — погълнат от вестник, също руски. Дали го бяха чупи? За всеки случай запита:

— Какво мислите за това?

— За кое? — попита Елена Фьодоровна.

— За това стихотворение… „Джинове“…

— Извини ме, Альоша, не внимавах. Бях толкова вглъбена в това, което чета: „Смъртта на Иван Илич“ от Толстой. Покъртително е! Непременно трябва някой ден да откриеш големите писатели на твоята страна. И не във френски превод. На руски, разбира се, за да доловиш цялата прелест!

Алексей говореше свободно руски, но четеше трудно и нямаше никакво намерение да се подложи на едно колкото мъчително, толкова и излишно обучение. За да прекъсне внушенията на майка си, той избъбри:

— Да, да, съгласен съм… Но засега съм затънал до гуша във Виктор Юго! Върховно е!

И се върна в столовата, разочарован, раздразнен, с чувството, че родителите му току-що бяха оскърбили Франция.

Повече от час продължи да учи стихотворението упорито, куплет по куплет. Колкото повече го повтаряше, толкова повече се убеждаваше в изключителната му музикална стойност.

В събота сутрин беше напълно готов. Когато дойде неговият ред за рецитация, се изправи до болка неспокоен сред класа, който пазеше тишина. Започна с едва доловим тон:

Ни звук,

ни звън

и тук,

и вън —

в градчето,

в морето,

обзето от сън.

Колкото по-дълги ставаха стиховете, толкова по-силно звучеше гласът му. Когато стигна до александрийските, започна да вика с пълни гърди, за да изрази каква врява вдигат „вечерните демони“, когато нападат къщата:

О, адски вой на драконите стари!

Роякът тука иде, погледни!

Небе! Над моя дом ще се стовари!

Стената се огъва настрани

и къщата се пука разлюляна.

Учениците около него се хилеха. Един от тях на име Дюгазон, известен с гримасите си, се поклащаше на чина със скръстени на гърдите ръце и отнесен поглед, като че е изпаднал в поетичен екстаз. Алексей се уплаши да не е прекалил. Но погледът на господин Колинар го насърчи. Учителят му се усмихваше одобрително. Сега Алексей декламираше по-глухо, не толкова натъртено. Джиновете се отдалечаваха, глъчката им преливаше в тишината на нощта:

Нощта

на път

влетя;

светът

не спира;

в зефира

замира

шумът…

Алексей замълча, а хихиканията се засилиха. Господин Колинар, който имаше кукленско лице и носеше пречупена яка, почука по ръба на катедрата с линия:

— Тихо! Много добре, Крапивин! Потрудихте се да вложите нужното чувство! Седемнайсет върху двайсет.

Алексей, на върха на триумфа, едва сдържаше ударите на сърцето си.

Когато си сядаше на мястото, видя Тиери Гозлен, който се бе обърнал към него от чина си три реда пред неговия и му даваше знак, че го аплодира. Какво повече можеше да си пожелае? Пет минути по-късно приятелят му се изправи, за да рецитира фрагмент от „Смъртта на вълка“.

Тиери Гозлен имаше къс гръден кош, вероятно заради гърбицата, и дълги крака. Седнал изглеждаше нисък, прав имаше нормален ръст. Със скръстени пред гърдите ръце той декламираше:

Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна;

той беше заграден отвред с врагове,

разбрал, че от смъртта не ще се отърве,

подскочи срещу нас…

Гласът му беше равен. На три пъти се запъна и получи оценка четиринайсет. През междучасието поздрави Алексей.

— Не съм силен по декламация — призна той. — Но какво мислиш за стихотворението?

— Много е хубаво — отговори Алексей. — Особено когато се говори как трябва да се напусне животът.

— Да. Благороден пример за смелост. Затова го избрах. Всеки от нас трябва да се вдъхнови от него, когато умира.

— Често ли размишляваш за смъртта?

— Да. А ти?

— Аз също — потвърди Алексей пламенно.

Всъщност не мислеше никак, но му беше нужно да се равни по приятеля си. Те останаха смълчани за момент, вкусвайки удоволствието от метафизическото отчаяние сред заобикалящата ги хлапащина. Малко по-далеч другарите им ритаха футбол. Неочаквано един от големите от първи клас, грубиян на име Нейра, грабна топката и, бягайки, бутна Тиери Гозлен, който загуби равновесие и падна върху ситните камъчета, застилащи двора. Мигом Алексей се втурна да гони Нейра и като го улови за ръката, му кресна право в лицето:

— Не можеш ли да внимаваш, мръсник такъв?

Нейра се отскубна с рязко движение и удари с юмрук Алексей по носа:

— Я си затвори човката, болшевик такъв, ако не искаш да те смажа като дървеница!

— Не съм болшевик! — викна Алексей възмутен. — Аз съм белогвардеец!

— Всички руснаци са предатели! — отвърна Нейра. — Нали ни изоставиха през 17-а!

— Червените ви изоставиха, не белите! Напротив, белите искаха да продължат войната с вас!

— Червени, бели, аз ги слагам всички в един кюп! Вие сте мръсни чужденци, това е всичко! Я си обирай крушите, сополанко! Връщай се в твоите степи!

И блъсна грубо Алексей, а междувременно надзирателят се приближаваше с отмерени стъпки.

— Без ежби! Разпръснете се! — каза боязливият надзирател.

Нейра ритна топката и се отдалечи, като виреше гордо рамене. Тиери Гозлен се беше изправил и изтупваше от прах дрехите си. На лицето му имаше драскотина.

— Много е доблестно, че ме защити! — пошушна той. — Но не си струваше труда. Чух какво говори този тъпак. Никой не мисли като него. Всички разсъдливи хора правят разлика между нашите съюзници от Русия и тези, които ни изоставиха.

— Не съм много сигурен — възрази Алексей.

— Ами да, ами да… Такива като Нейра ще има винаги… Те не важат… Презри ги, те заслужават само това…

— Одраскал си си бузата…

— Дреболия — каза Тиери, като притисна с кърпичка лицето си.

И изведнъж в радостна усмивка блеснаха зъбите му на тясното му лице.

— Ще ми се да дойдеш у дома утре, неделя е — продължи той. — Ще те представя на родителите си.

Неочакваното предложение изуми Алексей. Беше раздвоен между щастието и смущението. Никога досега не беше канен у французи. Дали ще съумее да се държи подобаващо пред тях? Под краката му зейваше пропаст. Но примамливостта беше по-силна от боязънта. Той смънка:

— С удоволствие, старче.

— Тогава разбрано: утре в четири часа. В клас ще ти дам адреса.

В края на часовете излязоха заедно от лицея. Както обикновено, кола чакаше Гозлен срещу портала. Една „Делаж“ в бутилково зелено с дълъг гюрук и две резервни гуми на задния багажник. Шофьор в ливрея крачеше назад-напред. Тиери Гозлен се качи до него и помаха с ръка на Алексей. Автомобилът потегли бавно и мощно и ускори по булевард „Инкерман“. На тротоара се струпваха много ученици. Лавалет бутна с лакът Алексей и изсумтя:

— Какъв ли богаташ ще е тоя! Родителите му навсякъде го разкарват с колата. Шофьорът го кара дори когато отива да си купува книги от книжарницата, която е на две крачки от тях!

— Откъде знаеш?

— Той сам ми го каза. Сигурно защото е сакат, го отглеждат в памук. Във всеки случай таратайката си я бива!

Алексей остана замислен за момент. Всичко у Тиери Гозлен му се струваше загадъчно: недъгът му, интелигентността му, културата му, богатството му, крехкостта му. Ще узнае ли утре нещо повече за своя приятел? Толкова беше погълнат от въпроса, че отдели само бегло внимание на момичетата от втори курс, които излизаха. Сградата им се намираше на отсрещния тротоар и гъмжеше от очарователни девойки, а нерядко се заплиташе и някоя идилия между ученичка и „голям“ ученик от лицея „Пастьор“. Но на момчетата им беше забранено да пресичат платното. Сантименталните срещи можеха да стават само в края на булевард „Инкерман“ пред черквата „Сен Пиер“. Ала понякога се случваше някой смелчага, нарушавайки забраната, да се озове на женския тротоар и да опъне въженце между дърветата с надеждата да събори някоя госпожица. Напразен труд! В повечето случаи момичетата откриваха клопката. Те също носеха тетрадки и учебници в чантите си. Но трудно можеше да се повярва, че учат нещо. Бяха там, както изглежда, за да разпалват въображението на момчетата. Алексей проследи с поглед две, които се държаха за ръка и, вървейки, се смееха много шумно. Те не бяха чак толкова красиви. И бяха много възрастни за него: поне на шестнайсет. Тази вдясно дори имаше големи гърди. Паские, най-слабият, но самонадеян ученик, прекоси улицата и се приближи до тях. Нахокаха го хубаво и той се върна, сподирен от глухо кудкудякане. Все пак се беше осмелил. Алексей си каза, че никога няма да има тази смелост. За него девойките принадлежаха към един недостъпен свят от шушукания, хитрости, слабост, тайни и грация. Паские, който го смяташе за добър другар, му беше показал предишната седмица един „мръсен“ вестник. В него имаше нарисувани голи жени в предизвикателни пози. Тези картини тъй силно смутиха Алексей, че ги сънува няколко нощи наред. Паские казваше, че имал цели купища у дома. Неговият по-голям брат му подмушвал безпътните издания и той се затварял в тоалетната, за да ги чете. За пореден път Паские предложи на Алексей да му продаде няколко.

— Двайсет су парчето — каза той. — Не е скъпо!

Алексей отказа. Нямаше пари, а освен това се смущаваше да сподели с Паские подобно долно любопитство към женската анатомия. Тиери Гозлен сякаш не се занимаваше с проблемите на секса. Поне не говореше по тях. Вероятно недъгът му го държеше настрана от изкушението. Той беше само ум. Когато стигнаха до площадчето на „Инкерман“, Паские зави наляво по авеню „Рул“.

Освободен от неговото присъствие, Алексей си помисли отново за „Джинове“, които му донесоха високата оценка по декламация. След второто място по съчинение на френски това беше още едно признание за по-малко от седмица. Ако не беше слаб по другите предмети и специално по математика и латински, можеше да си съперничи с Тиери Гозлен. Но желаеше ли го истински? Не му беше неприятно да бъде в сянката на приятеля си.

Когато си пристигна вкъщи, завари майка си сама да приготвя обяда. Каза й за новия си успех нарочно с небрежен тон. Тя го похвали, целуна го и го увери, че ако наистина обича поезията, никога няма да се чувства загубен в живота:

— Знаеш ли, аз, когато имам грижи, когато ми е тъжно, прочитам няколко стиха от Пушкин и ми минава!

И сякаш за да го убеди, му издекламира стихотворение, в което се говори за самотата и досадата на Пушкин, когато по време на снежна буря стои затворен в дома си на село. Явно майка му се опитваше за пореден път да пробуди неговия интерес към руската литература. Имаше мелодичен глас, съвършена дикция, но Алексей оставаше безучастен към прелестта на езика, който при това бе люлял неговото детство. Дори на драго сърце би се отказал да го използва. Неочаквано майка му му се стори малко смешна със своята привързаност към всичко, което идва от Русия: думите, музиката, навиците, кухнята, спомените… Слушайки я да лее стиховете, Алексей почувства по странен начин, че независимостта му е застрашена. Като че ли тя искаше да го насили да яде десерт, какъвто не обича, под претекст, че всички от обкръжението му го харесват. За какво му е Пушкин, Лермонтов, Толстой, когато има на свое разположение цялата литература на Франция? Нямаше да даде френската за руската литература. Да остави питомното, за да гони дивото. А пък да обяви, че се вдъхновява и храни от две отечества едновременно, е заблуда. Беше човек само на една земя, на едно-единствено наследство. За него това наследство се наричаше Молиер, Расин, Лафонтен, Балзак. Не ги е чел всички, разбира се — далеч не — но техните имена звучаха от сутрин до вечер в ушите му. Беше част от въздуха, който дишаше в лицея. Родителите му бяха не само от друга страна, но също и от друго време. Те нямаха нито корени, нито бъдеще. Техният син — това беше нормално — отказваше да бъде удавник като тях. Обръщайки гръб на руския мираж, щеше да върви напред по твърдата френска земя. За него — тъй си мислеше — беше въпрос на живот и на смърт. Най-сетне майка му замълча. Той я погледна, руса, дебеличка, лъчезарна, цялата огряна от своето минало, и я съжали.

— Хареса ли ти? — запита го весело тя.

— Много е хубаво — смънка Алексей с милостива гримаса.

— Пушкин го е написал, спомняйки си за своето изгнание в село Михайловское, където е живеел в самота със своята стара няня.

— А!

— Такъв поет е той! Дори повече от поет, приятел на всички руснаци! Умрял е преди осемдесет и седем години, а ми се струва, че е тук, че иззад вратата ще се появи и ще ми заговори… Странно е!…

— Да, да — въздъхна Алексей раздразнен.

И добави, като че ставаше дума за някаква новина без значение:

— Всъщност аз съм поканен утре у Тиери Гозлен.

Майка му за миг се изненада. В погледа й премина тревожна светлинка. После се усмихна и каза:

— Тиери Гозлен не е ли гърбавият ти приятел?

— Да.

— Добре, Альоша! Но нямаш нищо подходящо да облечеш. Ще удължа ръкавите на синия ти костюм.