Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aliocha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми(2021)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Альоша

Преводач: Виолета Йончева

Година на превод: 2007 (не е указана)

Език, от който е преведено: френски (не е указан)

Издание: първо

Издател: РИВА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Печатница: „Симолини-94“ СД

Редактор: Радост Владимирова

Художник: Яна Карадимова

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-145-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15327

История

  1. —Добавяне

XII

Ваканцията на Алексей отиваше към своя край. Билетът му за влака със запазено място вече беше купен. Щеше да пътува сам за първи път в живота. Тази мисъл смекчаваше отчасти мъката му, че си тръгва. Сутринта на 15 август Гозленови се готвеха да идат на черква. Ходеха само на големи празници.

— Без това не може — каза Тиери на Алексей. — Успение е, свещена дата за семейството. Трябва да дойдеш с нас!

— Разбира се — съгласи се Алексей.

Посещавал бе вече католически черкви, но не и в часа на месата. Когато застана в кораба на черквата рамо до рамо с Тиери и родителите му, стори му се, че прониква още по-дълбоко в същността на Франция. В сравнение с черквата на улица „Дарю“ тук всичко го удивляваше. Вместо да стоят прави, хората бяха насядали удобно като на спектакъл пред олтара, украсен с цветя в чест на Дева Мария. Свещеникът говореше на латински и нямаше брада. От време на време, подчинявайки се на призивите на едно звънче, богомолците коленичеха на молитвените си столове. После отново сядаха, после се изправяха, после скланяха глави. Хорът тук е заместен от хармониум с пещерно звучене. Като слушаше мъдрата и малко механична музика, Алексей тъгуваше за обемната вълна от човешки гласове, която се разливаше под сводовете на православния храм по време на служба. Сред тази буря, хармонична и същевременно могъща, беше невъзможно да не бъдеш разтърсен до дън душа. Тук церемонията беше спокойна и някак си цивилизована. В един момент кюрето се изкачи на амвона и произнесе проповед на френски за опрощаването на оскърбленията, което носи щастие на ония, които могат да забравят. Той имаше силен савоаярски акцент. Алексей се обърна и съгледа далеч зад себе си Жизел и Мартина. Усмихна им се. Те наведоха глави. Между присъстващите имаше много селяни в празнично облекло, с груби и загорели лица. Стояха редом с елегантни туристи, господа в сако и раирани панталони, дами с шапки, богато украсени с панделки. Този толкова разнороден свят се молеше с едно сърце. Направи му впечатление, че при французите кръстният знак завършваше от дясното към лявото рамо, а при руснаците беше обратно. И реши да последва примера на богомолците около себе си, за да не се различава от единното множество.

Литургията продължаваше да разгръща своята пищност. Тиери изглеждаше съсредоточен и в същото време отдалечен. Той твърдеше искрено, че е християнин, обаче без да се подчинява сляпо на обредите. Алексей си каза, че и неговото отношение към Бога е също толкова двусмислено като това на приятеля му. Но, заобиколен от цялата маса на вярващите, беше принуден да се съгласи, че е приятно да вярваш. Да вярваш заедно с един цял народ, с една цяла страна. А не само, както в черквата на улица „Дарю“, с малка група емигранти носталгици. Мисълта, че в същия ден, в същия час милиони хора се молеха почти из цяла Франция в катедралите или в селските черкви, го покоряваше. Излизайки навън на въздух, смесил се с пъстроцветната навалица от селяни и летовници, той имаше мъглявата интуиция, че е извършил предателство към детството си и същевременно е утвърдил своята самоличност.

Жизел и Мартина се присъединиха към Гозленови в преддверието на черквата. Жизел обяви, че кюрето е било „чудесно по своята дебелащина и убедеността си“. Определиха си среща за следобеда. Времето беше несигурно и затова не можеше да става въпрос за далечна разходка. Тиери предложи излет до „Комините на феите“.

— Ела да ни вземеш от хотела — заръча му Жизел. — В три часа, бива ли?

— Ще поискате Албер да ви откара — каза господин Гозлен. — Ние нямаме нужда от колата днес.

Обядваха набързо, защото родителите на Тиери очакваха гости за бридж — но не Бурасонови, за бога! Странно беше увлечението на Гозленови по картите. Навярно беше твърде елитно забавление. У Крапивини не се играеше бридж. Нито нещо друго. Сбирките с приятели се посвещаваха на нескончаемо глаголстване. Руската болест!

Още от сутринта в хижата цареше раздвижване като за абордаж. Прислужницата беше разместила мебелите в салона за предстоящия бридж и бе поставила в средата четири сгъваеми маси, обвити със зелено сукно. Готвачката Мария се бе потрудила да приготви десет вида сандвичи. Алексей и Тиери откриха в кухненския офис редици сребърни подноси, натоварени с хапки с гъши черен дроб, жамбон, сьомга, пастички с ягоди, дребни сладки и крем пита. Въпреки протестите на Мария те опитаха от всичко, като се смееха и облизваха пръстите си, после се стрелнаха за срещата с младите.

Жизел, Мартина, Марсел и Адриен очакваха Тиери и Алексей в хола на хотела. Колата откара всички близо до мястото. После излетниците се запътиха пеша един след друг по стръмна пътека към „Комините“. Алексей се удиви на високите колони от пръст, които се издигаха на склона, под покрив от каменна плоча. Водата беше ерозирала почвата около тях и те се задържаха, изправени като абсурдни остри пирамиди — единствени останки от неимоверен пейзаж. Жизел, както й подобава, сметна, че славата им е „пресилена“.

— Това е клопка за туристите! — каза тя.

Мартина поиска да разбере защо ги наричат „Комини на феите“. Дали някаква легенда не е свързана с това име? Тиери призна, че не знае. В този алпийски декор Жизел направи снимки на братовчед си и на Алексей. Двамата стояха рамо до рамо с туристически бастуни в ръка и примигваха на слънчевата светлина. Всички участници в групата позираха наред пред фотоапарата, който девойката беше поставила на триножник. След това излязоха на пътя. Тиери предвождаше групата. Останалите го следваха разпръснати. Под краката им се търкаляха камъчета. Склонът беше стръмен. Алексей, който вървеше последен, извика на Тиери:

— Вървиш много бързо!

Но Тиери тръсна глава и отговори, без да се обърне:

— Да не те е грижа! Много е хубаво насам!

Поклащайки гръдния кош на дългите си крака, той си помагаше на всяка крачка с бастуна. Неочаквано се подхлъзна, олюля се и падна по гръб. Алексей притича пръв.

— Нарани ли се? — попита той.

— Никак! — отговори Тиери. — Много съм тромав! Как се изтърсих!

Жизел, Мартина и братята Верие дотичаха и те. Тиери ги успокои:

— Всичко е наред. Минете първи. Ще ви настигна.

Те тръгнаха. Останал сам с Алексей, Тиери седна на една скала да си поеме дъх. Беше много бледен. Челото му лъщеше от пот. Задъхваше се:

— Утре ще съм капнал! Но нито дума на майка ми! Тя ще направи цяла трагедия!

Хайде, на път!…

Продължиха неуверено. Двете двойки ги чакаха пред колата. На връщане, притиснати до задушаване в автомобила, коментираха весело инцидента. Тиери настоя, в разрез със здравия разум, да изпратят най-напред до хотела Жизел, Мартина и братята Верие и после да се приберат в хижата. Когато се върнаха, завариха родителите още заети с бриджа. Тиери трудно се изкачи по стълбите до стаята си и се строполи облечен на леглото. Малко след това майка му, предупредена от шофьора, нахлу с разтревожено лице. Тиери я успокои:

— Казвам ви, че е дреболия, мамо! Вече не ме боли толкова. Утре нищо няма да ми има.

Но тя не беше убедена. Принуди го да се съблече, да легне и подпря гръдния му кош с цялата колекция от възглавници, с които той имаше навик да се обгражда нощем. Виждайки я прекомерно разтревожена, Алексей си каза, че сдържаността, която сякаш наблюдаваше у Гозленови, не е нищо друго освен проява на добър тон и че в сериозните моменти и те, както и неговите родители, изпитваха прости и силни чувства. Всичко, което сближаваше двете семейства, му се струваше благотворно. Госпожа Гозлен телефонира на един лекар. Той пристигна след по-малко от половин час. Беше набит, рус, с очила и властен. Алексей напусна стаята, докато трае прегледът. На излизане лекарят потвърди, че падането е без сериозни последствия, но от предпазливост Тиери трябва да остане на легло няколко дни. Поуспокоена отчасти, госпожа Гозлен се върна при картоиграчите. Когато си отидоха, нареди да се отнесе поднос лека храна на сина й в леглото. Алексей вечеря в столовата с родителите на Тиери. В отсъствие на приятеля си той се смущаваше от тях, като че ги посещаваше за първи път. Господин Гозлен изглеждаше спокоен, но жена му непрекъснато се връщаше на инцидента: „Как се случи? Нищо не криете от мен, нали? Той е толкова крехък!“. След десерта Алексей взе позволение да се качи в стаята на Тиери.

— Да, да, идете бързо! — въздъхна госпожа Гозлен. — Сигурно ви чака с нетърпение!

Алексей се почувства облекчен и изкачи стъпалата през четири. Когато го зърна, Тиери се усмихна през болка и пошушна:

— Идваш тъкмо навреме! Помогни ми да се повдигна на възглавниците: тежко дишам…

Алексей подкрепяше гърба му, докато Тиери се поизправи на седалището си с гримаса.

— Така е по-добре! — каза Тиери. — В тази история ме успокоява, че времето май ще се разваля. И значи няма да пропусна кой знае що!

— Тъпо е, че трябва да си тръгна вдругиден! — съжали Алексей и седна край леглото. — Ще ни писне и на двамата да сме разделени на различни страни.

— Ще си пишем.

— Да, на това можеш да разчиташ!

— Ще използваш случая, за да дочетеш „Боговете са жадни“, и ще ми кажеш какво мислиш.

— Дадено, старче. Всъщност не разбирам защо изоставих тази книга. Можех бързо да изгълтам последните страници. А след това, питам се, какво ли ще чета?

— Ще трябва да се захванеш с „Война и мир“. Тя е голяма хапка, но няма да съжаляваш. Особено ако я прочетеш на руски!

— Ти говориш като родителите ми!

— Те са прави: Толстой е страхотен! Ако имах твоя късмет…

Алексей се учуди, че момче с интелигентността, културата и охолството на Тиери говори за неговия „късмет“. Единствената черна точка за неговия приятел беше недъгът му. Но забравяха за него още щом той си отвореше устата. Погледът му пронизваше дълбоко и подтикваше към размисъл. Край него, в стаята, Алексей чувстваше, че собствената му мисъл става по-пъргава, по-будна, отколкото в Ньойи при родителите му.

Дъждовната нощ изпращаше прохладния си полъх през отворения прозорец. Вдишвайки свежия въздух, препълнен с всички аромати на планината, Алексей си представяше „Комините на феите“ в тъмнината под поройния дъжд. Въпреки привидната им трошливост нито бурните ветрове, нито всепроникващата вода смогваха да ги повредят. Като жречески стражи те устояваха на всичко от векове под каменната си шапка. Вероятно същото важеше и за хората, когато голямо чувство им служеше за гръбначен стълб. А от всички големи чувства най-благородното безспорно бе приятелството. Вярата на Алексей в изключителното братско разбирателство беше толкова силна, щото навремени се чувстваше като освободен от земното притегляне. Тиери също се бе замечтал с поглед, вперен в тавана. Мълчанието му бе богато на тайни мисли. Силна вихрушка разтресе крилата на прозореца. Дъждовни капки се поръсиха по паркета. Алексей понечи да затвори прозореца.

— Не, остави, Альоша! Обичам този порив на бурята!

За първи път Тиери го наричаше Альоша. Това го развълнува като подадена топла и здрава ръка и си седна, без да каже дума. Приятелят му имаше право. Стихиите, слънцето, нощта, планината, умората, семейната трапеза, разходките по каменистите пътеки, „Комините на феите“, всичко беше красиво, всичко беше добро в този френски свят, където Тиери го бе поканил да прекара ваканцията.