Семьон Каратов
Бързоногият Джар (47) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 47
Докато се криеше от харосите

Бързоногия елен препускаше към избраното от по-рано място, където можеше най-лесно да се скрие от враговете. Помнеше добре думите на стария Маюм: „Само водата не оставя следи и миризма“.

Наблизо, в низината, част от гората беше наводнена. Шляпайки във водата, Джар избираше по-дълбоки места, за да не могат да се различат следите по дъното. Сегиз-тогиз му се налагаше да плува.

Джар избра стар дъб с разперени клони и се покатери на него. Излегна се на един здрав клон, притегли към себе си друг, който се намираше над него и с листата си го прикриваше. От това безопасно убежище Джар можеше да вижда всичко наоколо и спокойно да очаква появяването на харосите. Не се съмняваше, че девойките принадлежат към това племе.

Не се наложи да чака дълго. Скоро видя хора, които явно го търсеха. Те бяха не повече от десетина. Движеха се бавно и напрегнато се озъртаха. Яките им тела изглеждаха несъразмерни, движенията — тромави.

Джар прихна да се смее, като видя как двама от тях паднаха един връз друг, когато онзи, който вървеше напред, неочаквано спря. Юношата с известна гордост си спомни колко бързо тичат неговите съплеменници и колко ловки са, когато преследват врага.

Но ето че харосите стигнаха до наводнената гора, докъдето ги доведоха следите на беглеца, и заспориха на своя език, приличащ на звуци, издавани от гигантски жаби. Един от харосите, със счупен нос, види се, настояваше да продължават търсенето, като сочеше към гората, а друг, напротив, обърнат с лице към езерото, предлагаше да се върнат.

Изуменият юноша разбра, че повечето от харосите, които го преследваха, бяха девойки. Единият от спорещите се оказа девойката с венеца от бели цветя. Възразяваше й юношата със счупения крив нос. Неокосменото му лице приличаше на моминско — Джар позна, че е мъж само защото беше по-висок от другите.

Види се, спорещите се разбраха. Харосите се пръснаха из гората и бавно се придвижваха напред. Джар се приготви да скочи от дървото, ако бъде открит.

След известно време двама хароси — девойка и юноша, завиха високо, като размахваха копия. Те стояха до кръста във вода близо до дървото, на което се бе спотаил младият андор, и не откъсваха очи от клоните.

Джар едва се сдържаше да не скочи долу, преди да бяха пристигнали тук и другите хароси. Но случайно погледна в друга посока и видя и там съвсем същата картина. Разделени на двойки, преследвачите се приближаваха до няколко дървета и почваха да викат, преструвайки се, че са намерили беглеца. Но Джар разбра хитростта им: с тази уловка искаха да го подмамят от засадата.

Харосите естествено разбираха, че беглецът се крие някъде наблизо: не е могъл да избяга далеч.

Минаха няколко часа, преди те да напуснат наводнената гора. Джар въздъхна свободно едва когато последният от тях изчезна в храсталака, обграждащ езерото. Легнал на клона на дървото, юношата неведнъж си спомняше със съжаление за своя здрав боздуган, скрит в храстите. Ако се стигнеше до ръкопашен бой, щеше да му потрябва. Той с гордост си помисли, че юношата със счупения нос в никакъв случай не би могъл да замахне с него както трябва. Боздуганът на Джар беше премного голям и тежък за харосите.

Джар лежа на дървото почти до залез-слънце, наблюдавайки внимателно дали харосите няма да дойдат пак. Дояде му се. Спомни си за храстите с плодове, които девойките събираха; напусна наводнената гора и намери тези храсти.

Плодовете имаха приятен възсладък вкус. Джар с удоволствие ги ядеше. Но чувството за бдителност не го напущаше; той непрекъснато се ослушваше дали няма да се чуе шумолене от прокрадващите се врагове.

Наоколо беше тихо. Две пъстри птички, каквито Джар не беше виждал по-рано, с весело чуруликане сновяха из храстите. Като се наяде до насита с плодове, той се замисли. Дали да остане на това място, или да продължи по-нататък да търси Булу?

Станове на хора рядко се срещаха и на Джар не му се искаше да си отиде, без да е направил още веднъж опит да бъде приет в чуждата орда. Лошата слава за харосите, за тяхната жестокост, за непримиримостта им към други племена, дори за страшния им обичай да ходят на лов за врагове не разколеба желанието на юношата да се сприятели с тях. Дали жителите на тръстиковите езера са толкова жестоки, защото са ниски и по-слаби от другите?

„Как би постъпил Маюм? — размишляваше Джар. — Навярно би дочакал да се стъмни и би се постарал да се промъкне по-близо до стана на непознатите хора, за да ги опознае по-добре.“

И Джар реши да постъпи така.

Незабелязано падна здрач. И когато върху черното кадифено небе заблестяха първите звезди, младият андор се насочи към езерото, стараейки се да стъпва безшумно. Скоро видя върху водата червеникави отблясъци от огньове. И тогава му хрумна щастлива мисъл: да използва пак водата, за да се промъкне чак до стана на харосите, без да се издава.

Джар тръгна встрани, защото реши да заобиколи лагера на значително разстояние. И чак когато пламъкът заприлича на едри светулки, той пак излезе на брега.

Беше тиха, спокойна нощ. Езерото, притиснало се до брега, бе застинало като неподвижна тъмна маса. Когато влизаше във водата, юношата с удоволствие усети приятната й свежест. Той се потопи в нея така, че само главата му да се подава навън.

Без да изпуска копието от ръце, Джар почна тихичко да се придвижва покрай брега, насочвайки се към стана на харосите. Не се страхуваше, че ще го открият: крайбрежната тръстика го скриваше много добре от погледите на онези, които се намираха на брега.

Някакви хлъзгави същества се удряха в тялото му и веднага изчезваха. Може би бяха риби. По тихото плискане, по фосфорно светещите точки, които сегиз-тогиз пламваха във водата, Джар усещаше тайнствения живот на езерото. Понякога му се струваше, че от дълбочината изплува незнайно чудовище, готово да го сграбчи. В такива мигове забравяше целта на пътешествието си, забравяше харосите и имаше само едно желание: по-скоро да изскочи на брега. По-рано той дори и не подозираше колко страшна е нощем водата!

Но като преодоляваше страха, Джар се придвижваше крачка по крачка напред към лагера. Колкото повече се приближаваше, толкова по-бедна ставаше крайбрежната растителност. Огньовете пламтяха на брега, покрит със ситни камъчета, и се отразяваха в езерото като ярка светеща ивица. Само няколко върби бяха свели клоните си над водата.

„Харосите се страхуват от нападение — избрали са си открит бряг за лагер“ — помисли си юношата.

Като се промъкна толкова близо до лагера, че можеше да различава лицата на хората, Джар се спотаи в камъша, който растеше наблизо, и почна да наблюдава.

Това не беше станът на цялото племе, а само лагер на малък отряд. Край огньовете се бяха разположили петнадесетина души. Джар искаше да се промъкне още по-близо. На водата, точно срещу лагера, се поклащаше една греда — лесно можеше да се скрие зад нея. Джар се накани вече да се гмурне, за да преплува под водата до гредата, но в този миг откъм езерото се чу плисък и в ивицата светлина се открои някакво чудовище. Сърцето на Джар изстина от страх, но като се взря, той разбра, че се е излъгал — взел е за живо същество един малък сал от стеблата на две дървета.

Харосът, изправен на сала, го отблъскваше с къс прът. Дори в прохладната вода на Джар му стана горещо, като си помисли каква голяма опасност бе избягнал току-що! Той почна внимателно да наблюдава не само брега, но и езерото.

Андорите не си служеха със салове — техният начин на живот не ги принуждаваше. Друго нещо са харосите! Животът им беше свързан с езерото. Гредата, към която искаше да плува Джар, се оказа също сал.

Харосът слезе на брега и почна да разтоварва сала си, на който бе донесъл малко дребна риба. Заедно с рибата рибарят хвърли на брега изплетена от растителни влакна мрежа. Джар наблюдаваше с интерес какво става в лагера. Хората лакомо ядяха току-що донесената риба. От тъмните храсти изскочиха още няколко хароси. И те приседнаха край огньовете. Види се, това бяха патрулните на лагера.

След известно време сред харосите започна непонятно за Джар оживление. Те разпалиха един огромен огън в средата на лагера и угасиха другите.

„Готвят се да скачат през огън!“ — реши Джар. Погледна към езерото: черно небе, черна вода.

„Никой няма да дойде откъм езерото“ — помисли си той.

Без да изпуска копието от ръце, Джар се гмурна и плува под водата, докато стигна до саловете. Отначало се криеше зад тях, за да си поеме дъх. Но когато най-сетне погледна предпазливо, неволно извика едва чуто „ярх“ — толкова го порази зрелището, което видя.