Семьон Каратов
Бързоногият Джар (45) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 45
В гората

Минаха няколко дни. Младият андор вървеше неуморно към страната на езерата. Юношата изминаваше леко обширните пространства на саваната. По-сложно беше да се промъква през гъстата девствена гора. Гората сякаш се криеше в огромните дерета, за да се защити от суровия дъх на ледника, който постепенно я изтласкваше навътре в материка. В гората преобладаваха приспособили се към студа растения, но се срещаха и южни породи, които упорито се бореха за съществуване.

Сякаш всички дървета и храсти в гората се стремяха на всяка цена да защитят правото си на живот. Корените им бяха чудновато разклонени; като жилави ръце загребваха всичко, което можеше да даде влага и храна. Всяко листенце, всеки клон на горските гиганти жадно се насочваше към слънцето, към топлината.

При своите странствания племето на андорите избягваше гъстите девствени гори, гледаше да се придвижва по степта. Но Джар не можеше да стори това. Горската стена му преграждаше пътя към страната на езерата. Юношата се ориентираше добре и не се страхуваше, че ще се заблуди. Щитът на огнената костенурка му сочеше правилния път. За щастие дните бяха безоблачни и огнената костенурка не изчезваше от небосклона от сутрин до вечер.

Въпреки че слънцето светеше силно, навътре в гората беше мрачно, задушно и влажно. Въздухът беше наситен с дъх на гниещи листа. Чудноватите криволици на виещите се растения напомняха на Джар гигантски змии.

Като всички хора от онова време, Джар бе наследил от още по-древните си прадеди страха от влечугите. Срещнеше ли змия, юношата бързаше колкото се може по-скоро да се махне от пътя й, а ако това беше невъзможно, с все сила стоварваше върху нея тоягата.

Колкото по-нататък се придвижваше Джар, толкова по-често срещаше невиждани досега дървета-исполини. Юношата се спираше и ги разглеждаше с любопитство. Обаче не оставаше дълго. В тайнствения здрач на гъстата гора зад всяко дърво му се привиждаха врагове.

Джар и по-рано имаше случай да скита из гората, но винаги заедно със съплеменниците си. А сега трябваше да разчита само на своите очи, нос и уши. Но дните минаваха и той се убеждаваше, че в гората опасностите не са повече, отколкото в саваната. Постепенно ставаше по-спокоен и все по-уверено се придвижваше напред. Той не оставаше гладен — имаше в изобилие дребни зверове, птици и различни плодове. Често си спомняше за Лус: благодарение на него той знаеше как да открие в гората извор, да се сдобие с мед от диви пчели или да намери място с гъби. И все пак имаше дни, когато трябваше да се задоволява само с недоузрели плодове и ягоди и с роса, която ловко облизваше от повърхността на листата.

Нощно време Джар се настаняваше на някое високо дърво, като си правеше гнездо на здраво разклонение, както го бяха учили ловците на племето. Понякога се покатерваше на дървото много преди огнената костенурка да изчезне зад хоризонта: искаше му се да глътне въздух, който напомняше въздуха на саваната — тук, на върха, се дишаше много по-леко, отколкото долу, в гъстата гора.

Веднъж — това беше в знойно пладне — неподвижният въздух, наситен с изпарения и дъх на растения, стана особено тежък за Джар. Той остави оръжието в подножието на гигантски дъб и се покатери почти до върха на исполина. От гърдите на юношата се изтръгна радостен вик: в далечината се зеленееше обширно пространство, което блестеше под слънчевите лъчи. Но като се вгледа, Джар разбра, че се е излъгал. Онова, което бе помислил за езеро, беше само някакво блато. Ала мисълта, че царството на гората е свършило, върна на юношата доброто настроение.

Два дни загуби той, за да заобиколи тресавището. Сега вместо гъстата гора имаше редки горички и цъфнали ливади. И най-сетне, когато юношата се изкачи на един нисък хълм, пред очите му се разкри дългоочакваната картина: през клоните на дърветата сияеше обширна водна повърхност, съперничейки на небесната синева. Джар разбра, че е стигнал до страната на езерата.