Семьон Каратов
Бързоногият Джар (18) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 18
Нощна схватка

Андорите прекараха и следващия ден по тези места. Два пъти ходиха на реката, за да утолят жаждата си след изобилното ядене, но нито веднъж не срещнаха хората на Голямата пета.

Привечер, когато върховете на скалите пламнаха от полегатите лъчи на залязващото слънце, Маюм събра ловците навътре в пещерата и заповяда на юношите да запалят огън от суровите млади фиданки, донесени предния ден от гората.

Гъста вълна лютив дим запълзя по тавана на пещерата към изхода. Под сводовете на каменното убежище уплашено зашумоляха прилепи. Те дълго обикаляха, докато най-сетне излетяха и се скриха между скалите.

Маюм излезе от пещерата и се спря да наблюдава как струйките дим изскачат навън и изчезват безследно, стопяват се във въздуха. Старейшината се убеди, че димът не се вижда на далечно разстояние.

Сега Джар разбра защо бяха нужни на вожда сурови дърва: като се просмучат с дим, телата на ловците няма да привличат врага със своята миризма, тъй като миризмата на дим беше обичайна за човешките селища.

— Андорите ще могат да се приближат повече до лагера на чуждото племе — каза Маюм.

Но Кабу беше на друго мнение.

— Всеки ловец ще се натърка с парче меча кожа и ще мирише на звяр — каза Кабу.

— Кабу има глупава глава! Мечата миризма ще привлече неприятеля! — разсърди се Маюм.

Джар и Рам се заловиха да се опушват. Димът лютеше на очите им, трудно се дишаше. Но тъй като упоритите юноши вечно си съперничеха, нито единият, нито другият искаше да напусне пръв пещерата, докато Маюм не ги изтика на чист въздух. Видът им беше жалък: те кихаха, от зачервените им очи течаха сълзи. Погледнаха се и весело се разсмяха.

Изгря луната. Маюм поведе отряда си по степта, обрасла с храсти. Сегиз-тогиз Джар душеше каква миризма издават ловците, но не усещаше нищо друго освен дразнещата носа миризма на дим. Отредът трябваше дълго да се промъква през гъстите храсти на бодливите тръни, преди да заблещукат в далечината огньове. Маюм спря. Доста голямо пусто пространство отделяше андорите от края на гората, където се бе разположил на лагер Голямата пета с ловците си — трябваше да го минат пълзешком. Нощната роса студенееше неприятно на тялото, но ловците не обръщаха внимание на това. Когато огньовете бяха вече близо, андорите залегнаха в храстите и почнаха да наблюдават с интерес всичко, което ставаше в чуждия лагер.

Хората бяха много — бяха наклякали на големи групи около огньовете, дрезгавите им гласове долитаха ясно до андорите. Сегиз-тогиз край огньовете се появяваше гигантската фигура на Голямата пета, оглушителният ек на смеха му нарушаваше нощната тишина и плашеше обитателите на степта. Великанът се придружаваше от Кръглоликия.

„Голямата пета ходи със сина си“ — помисли си Джар.

Когато луната се издигна високо, край огъня в чуждия лагер останаха само двама души; другите ловци се бяха изтегнали на земята и спяха дълбоко. Освен тях още двама патрулни се разхождаха между огньовете, внимателно се ослушваха в най-малкия шум, взираха се в околната тъма и често хвърляха дърва в огъня, за да не угасне. Седналите при огъня — това бяха Голямата пета и Кръглоликия — станаха, приближиха се до дъба на края на гората и като клекнаха, почнаха да разглеждат и да прехвърлят някакви тежки предмети.

Сетне те се върнаха при огъня и легнаха край него. Пурпурни отблясъци от огъня падаха върху неподвижните фигури на спящите хора.

Кабу докосна Маюм по рамото.

— Кабу може да се покатери незабелязано на дървото — тихо рече той. — Храстите стигат до самия дъб. Кабу ще види какво има под него!

Предложението на червенокосия ловец допадна на Маюм, той одобрително кимна.

В същия миг патрулните на чуждото племе се приближиха до храстите и се заослушваха — може би до тях бе стигнал някакъв звук откъм храстите. Няколко минути андорите лежаха със затаен дъх. Но ето че патрулните пак се върнаха при огньовете и Кабу безшумно и бързо запълзя по посока на дъба.

Джар се тревожеше, защото разбираше каква опасност застрашава Кабу. Ето тялото на Бобровия зъб като бледа сянка се мярна сред тъмната зеленина, а после изчезна от погледа. На поляната бе все така тихо, само съчките в огньовете попукваха и се чуваха стъпките на патрулните.

Сетне юношата видя Кабу на един клон на дървото. Притиснал цялото си тяло към клона, той бавно пълзеше по него. Ето, провесил малко глава, водачът на ловците внимателно разглежда какво има под дървото. И изведнъж се чува шумно изпращяване и Кабу пада на поляната заедно със счупения клон.

Патрулните тревожно закрещяха. Бобровия зъб скочи от земята и искаше да изтича при своите, но един от патрулните му прегради пътя и замахна, за да стовари боздугана върху врага. Невъоръженият Кабу ловко се извърна и кривакът удари в земята. Патрулният отново вдигна боздугана, но силен удар с юмрук в челюстта го принуди да изтърве оръжието от ръцете си. Кабу извика от радост и грабна боздугана.

В това време всички ловци на Голямата пета бяха вече на крак. Огньовете осветяваха обзетите от страх хора, които се щураха насам-натам.

Маюм побърза да използва това тяхно объркване. Начело на отряда си, той се спусна да спасява Кабу. В нощната суматоха прозвуча страшно войнственият вик на андорите „ярх, ярх!“, който засили и без това обхваналата лагера на врага паника. Със зоркото си око на ловец Маюм успя да забележи, че под дъба са струпани камъни с различна големина.

Кабу се отбраняваше от патрулните и крачка по крачка отстъпваше към края на поляната, където вече се бяха появили съплеменниците му. Изглеждаше, че още малко усилия, и той ще се съедини със своите хора. Но изведнъж до него израсна огромната фигура на Голямата пета. Водачът на отряда държеше в ръце тежък боздуган. С един удар той изби боздугана от ръцете на Кабу, хвърли своя и се спусна срещу врага. С цялото си тяло се стовари върху него като пещерна мечка, в миг го смаза под себе си и с оглушителен тържествуващ рев извести, че противникът е победен.