Метаданни
Данни
- Серия
- Земя на мамути (1)
- Включено в книгата
-
Бързоногият Джар
Повест от епохата на каменния век - Оригинално заглавие
- Быстроногий Джар, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Милка Минева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2021)
- Разпознаване и корекция
- proffessore(2021)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Стаси 5(2021)
Издание:
Автор: Семьон Каратов
Заглавие: Бързоногият Джар
Преводач: Милка Минева
Година на превод: 1967
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1967
Тип: повест
Националност: руска (не е указано)
Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Редактор: Зорка Иванова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Иван Кьосев
Коректор: Мария Ждракова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15236
История
- —Добавяне
Глава 43
Търсене на Булу
След като се нахрани, Джар ожадня. Промъквайки се през храстите, той стигна бързо до реката и щом утоли жаждата си, полегна в гъстата трева.
Реката носеше водите си и ромолеше приспивно. Джар затвори очи, но не му се спеше. А трябваше вече да си върви: опасно беше да остава тук повече. Можеха да го видят съплеменниците му.
След дъжда степта благоухаеше и изглеждаше особено нагиздена, радваше очите с ярките си багри.
„Ако Гурху с дружината си е тръгнал да гони похитителите на Кри — помисли си Джар, — не му е провървяло. Проливният дъжд е измил следите от отряда на Лан.“
Като си спомни само за кръглоликия юноша, гърдите на Джар пак заклокочиха от гняв.
— О-о-о! — можа само да простене той.
Заради коварния ларх го изгониха от племето, обрекоха го на самотно съществуване. Само да го срещне! Лукавият враг ще почувства върху себе си колко е твърда ръката на Бързоногия елен! Юношата дори изпита желание да се присъедини към Гурху, за да вземе участие в гонитбата. Но като си спомни, че това е невъзможно, въздъхна тежко.
Жален писък, който се чу наблизо в храсталака, го отвлече от тъжните мисли. Мъничко птиченце с жълта човчица лежеше на земята и безпомощно трепкаше с крилца. Джар внимателно го взе в ръце, за да го сгрее с топлината на дланите си. Пухкавото птиченце престана да трепери и като разтвори жълтата си човка, поиска да яде. Юношата се озърна наоколо и видя откъде е паднало. В храстите край празното гнездо тревожно цвъртяха две малки пъстри птички. За радост на пернатите родители човекът остави птичето в гнездото.
Джар неволно се сравни с безпомощното птиченце, което бе спасил. Но тръсна глава и отпъди горчивите мисли.
Бързоногия елен е силен, въоръжен с копие с каменен връх, никак не прилича на птиченцето! Андорът няма да загине, пърхайки с крилца! Той ще намери Булу и ще се върне в ордата! По-скоро на път, да търси съплеменниците си!
С лека бърза крачка Джар потегли напред. Вървеше по течението на реката надолу по брега. Тук идваха на водопой животните, тук му се струваше по-вероятно да срещне и хора.
Много часове бе вървял вече юношата, без да почива, когато забеляза, че зад него по реката се движи полуизсъхнало дърво, повалено от бурята. По него бяха запазени още много зелени клони и дървото създаваше впечатление на малко островче. Когато бавно проплува край Джар, той видя, че в разперените клони се щурат червеникави изплашени катерички. Види се, не бяха успели да скочат на брега от внезапно падналото във водата дърво! Изведнъж една от катеричките скочи върху голямо парче кора, което се люлееше на вълните, и несигурното корабче се понесе от течението към брега. Останалите на дървото зверчета възбудено зацвъртяха и пухкавите им опашки в още по-голяма паника се замяркаха сред зелените листа.
И Джар си помисли: защо да не се възползва за своето пътешествие от този своеобразен плаващ остров?
Без да изпуска от ръцете си копието и дротика, Джар достигна с плаване дървото. Дънерът му беше достатъчно широк, за да може да се разположи удобно на него. Изтегна се и зелените клони го скриха съвсем. Това много го зарадва: далеч по-безопасно беше да плува на дървото, отколкото да се придвижва по суша — по водата не оставаха никакви следи.
Когато „плаващият остров“ пристигна до брега, Джар слезе на земята и отчупи едно тънко борче. Очисти стъблото от клоните и направи от него прът. Сега юношата отблъсваше с пръта дървото, когато то идваше към брега, и насочваше „островчето“ си накъдето му е необходимо. Катеричките скоро свикнаха с присъствието на човека и без всякакви признаци на страх прескачаха от клонче на клонче.
Свечеряваше се.
„Огнената костенурка бърза към дупката си“ — помисли си Джар, като гледаше малиновочервеното кълбо, което се спускаше отвъд хоризонта.
Навяващо тъга чувство почна пак както сутринта да обзема юношата. Той си спомни, че по това време в родния му стан се събираха край веселите огньове. Сетне се нахранваха и лягаха да спят на меките кожи.
Но Джар не се отдаваше дълго на тъжните спомени: приспиван от песента на реката, той не усети как заспа. Събуди се от лек тласък: дървото бе дошло до брега на малък речен залив, обкръжен от нисък върбалак. Зелените клони лениво се плакнеха в плитката вода.
Тъмно беше още, над реката като бяла пелена се стелеше мъгла. Студът проникваше през дрехите на юношата, той недоволно настръхна, промени позата, легна по-удобно, за да поспи още малко. Но инстинктивното чувство за близка опасност изведнъж прогони съня му и го накара да грабне копието, сложено наблизо.
Реката и брегът бяха безмълвни, само храсталакът едва се поклащаше. Юношата пое с ноздри въздух, стараейки се по миризмата да различи кой се е спотаил в храстите. Но миризмата на тиня и речна вода убиваше всички други.
Без да губи време, Джар пусна в ход пръта си, действайки енергично с него. Скоро успя да насочи дървото пак по течението на реката. Резките движения на човека разбудиха катеричките, те уплашено зацвъртяха из клоните.
Показалата се иззад облаците луна хвърли оскъдна светлина върху брега. В същия миг в храстите блеснаха като зелени точки нечии очи. Сега вече Джар знаеше, че това не е човек, а звяр.
Юношата не затвори очи до зори, за да следи да не отиде дървото до брега. И едва когато предутринната сива мъгла се пръсна и денят просветля, Джар въздъхна по-свободно, нощните страхове изчезнаха. Но скоро забеляза, че някой на брега продължава да съпровожда неговия „плаващ остров“. Клоните на храсталака леко се поклащаха, сякаш някой скришно се промъкваше подир тях по брега на реката.
Но ето че храсталакът свърши. Джар просто впи очи в пясъчния бряг. Храстите се разтвориха и от тях изскочи кльощав сив звяр.
— Ярх! — учудено извика юношата; той никак не очакваше да види вълк.
Значи, ето кой го е преследвал! Джар не се страхуваше от вълк — дългото копие с каменния връх беше сигурна защита от хищника.
Вълкът навярно реши, че нещо се е случило с човека, който се криеше на дървото. Той разчиташе на лека плячка. Отначало Джар искаше да скочи и със силен вик да подплаши сивия разбойник, но веднага размисли: като следва човека по брега, вълкът неволно ще го пази. Ако се появи опасност, хищникът непременно ще я открие. Напълно може да разчита на усета на сивия разбойник. Джар се изтегна на дънера на дървото и задряма.
Към пладне лъчите на огнената костенурка почнаха да припичат силно; юношата надигна натежала глава и се озърна. Наближаваше часът, когато всяка жива твар гледаше да си почине малко.
В саваната се спря като сиво петно пасящо стадо елени. Над реката се рееше морски орел, като поклащаше лениво крила — насочваше се към плячката. Вълкът все така съпровождаше човека. Сивият хищник бавно потичваше по брега и непрекъснато поглеждаше към плаващото дърво. На Джар дори се харесваше такова упорство.
Той почна с любопитство да разглежда вълка. Изплезил език, звярът дишаше тежко. Види се, беше му горещо; сегиз-тогиз дигаше глава и внимателно се озърташе. По сивата козина, която покриваше муцуната му, Джар заключи, че вълкът е стар. Юношата не можеше да гледа, без да се засмее, разкъсаното поклащащо се ухо на звяра, което му придаваше смешен вид. Навярно бе пострадало при сбиване. „Скъсаното ухо“ — така нарече Джар вълка — правеше впечатление на много видял и патил звяр.
Внезапно вниманието на вълка бе привлечено от пасящите в степта елени. Плахите животни също го забелязаха. Стадото веднага хукна в галоп. Една от женските се защура в степта с жален писък. Но вълкът не й обръщаше внимание. Навел муцуна, той тичаше нагоре-надолу, търсеше нещо.
Джар се досещаше каква е работата. С държането си неопитната млада майка издаде на хищника, че някъде наблизо се е скрило неукрепналото й еленче.
Без да губи време, Джар насочи дървото към брега. Стиснал копието в ръка, юношата хукна към мястото, откъдето се чуваше яростното ръмжене на хищника, настигнал жертвата. Обзета от страх, женската се втурна да догони избягалото стадо.
Като видя човека, вълкът приклекна на задните си лапи от страх. Озъбената му муцуна напомняше злобна човешка гримаса. Джар замахна с копието, готов да прониже звяра. Но хищникът отскочи настрани и с пронизителен вой се спусна да бяга.
Юношата измъкна забилото се дълбоко в земята копие, прибра мъртвото еленче и бегом се върна при реката, където дървото равномерно се поклащаше до брега.
Гладът се обаждаше. Младият андор направи почивка на брега, разпали огън и се подкрепи с попрепечени парчета месо.
Когато „зеленият остров“ потегли пак надолу по течението на реката, настроението на Джар се подобри. Той беше доволен, че толкова хитро измами сивия хищник.
Неочаквано юношата пак видя сивия си познайник на хълма близо до реката. Този път Джар не можа да се откаже от удоволствието да се подиграе със Скъсаното ухо. Трябваше да покаже превъзходството на андора над алчния звяр, който не успя да отнесе плячката си! Юношата скочи на крака и високо се разсмя, опрял ръце на бедрата си. Вълкът злобно се озъби, а сетне заситни към степта, разбрал, че няма работа тук.
Сега катеричките привлякоха вниманието на Джар. Те възбудено пищяха и като куршум прелитаха от клонче на клонче. Неочаквано пухкавите зверчета почнаха едно след друго да скачат във водата. Гребейки с всички сили с лапичките си, те плуваха към отсрещния бряг, където като тъмна стена се издигаше борова гора.
На Джар му беше жал, че се разделя с пъргавите си спътници, които толкова време го развличаха. Той им помаха с ръка за сбогом и извика неизменното „ярх!“.