Семьон Каратов
Бързоногият Джар (41) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 41
Песента на стария вожд

Джар се събуди призори и излезе на площадката, когато всички андори още спяха. Дишаше се леко, откъм реката лъхаше утринна прохлада. Първите предвестници на пробуждащия се ден — птиците — вече подеха веселите си песни: от храстите се чуваше звънко, многогласо чуруликане. Като чу характерното „киак-киак“, Джар дигна глава, за да търси реещото се във висините орле.

Хубаво е! Юношата се чувстваше щастлив, обичаше живота, обичаше природата като никога досега. Свежестта на ранното утро наливаше със сила и без това твърдите му мускули.

Джар стоеше на същото място, където миналата година Гурху го повали на земята. Юношата се усмихна: сега това не би могло да се случи с него! Би издържал и по-страшен удар на силния ловец! Джар се приближи до склона и като се протягаше, разкърши силното си стройно тяло. Изведнъж погледна към степта и трепна. Какво е това?! В прозрачната далечина тънка струйка дим се виеше като змийче нагоре.

Димът е признак на огън, а огън можеха да разпалят само хора. Кои са те? Булу със съплеменниците или други, врагове?

Джар хукна назад да буди андорите. Станът изпадна в паника и забръмча като разбунен кошер. Всички се струпаха на ръба на терасата, взирайки се в лилавата нишка дим, застинала неподвижно във въздуха.

Гурху излезе напред. Той предложи да тръгне с дружината на ловците на разузнаване и да разбере какви са тези хора. Всички загълчаха одобрително; на андорите допадна смелата мисъл на ловеца. Маюм тропна с крак в знак на съгласие и връчи на Гурху най-тежкия боздуган, какъвто имаше в стана.

След като тръгнаха ловците, обитателите на пещерите се поуспокоиха: огънят е един, а това означаваше, че по саваната странства малък отряд от хора.

Джар и Лус се отправиха както обикновено да обикалят участъците си. Ру поведе събирачите на корени към най-близката гора, за да окуражи оклюмалите се съплеменници. В пещерите останаха старият Маюм, няколко жени и децата; вождът искаше да поприбере скромното имущество на стана, за в случай че враговете принудят андорите да се махнат.

Днес Джар прегледа особено внимателно местността, която граничеше с пещерите. Денят вече клонеше към залез, когато той се канеше да се върне в стана. По небето се носеха червеникави облаци, наподобяващи подплашено стадо антилопи. На самия хоризонт блесна мълния, като черно чудовище изпълзя буреносен облак, готов да глътне другите облаци.

Джар не се изплаши от приближаващата буря. Реши да огледа още веднъж края на гората и едва тогава да се върне в пещерите.

Юношата се спря, погледна към стана. На площадката се виждаха хора; изглежда, бяха се върнали събирачите на корени. Мъже сред тях нямаше. Значи, Гурху още не се бе върнал с дружината от степта.

Когато Джар се приближаваше до края на гората, стори му се, че чува сподавени човешки гласове. Юношата се спотаи, не се решаваше да продължи по-нататък. Внезапно от храстите изскочи на поляната висок мъж с дълго копие в ръка. С леки бързи скокове той почна да се приближава към Джар. По това, че острието на копието му беше насочено нагоре, юношата разбра, че непознатият няма лоши намерения.

Джар се бе изправил на невисок хълм, около който растяха дребни храсти. За всеки случай се приготви за бой. Но когато непознатият се приближи, Джар позна в него Лан, кръглоликия юноша от племето лархи.

— Остави оръжието, Бързоноги елене! — извика Кръглоликия. — Лан ти е приятел. Виж тука! — Той протегна ръка към храстите, от които излезе.

През поклащащите се клони Джар различи човешки фигури — стори му се дори, че сред тях имаше жена.

— Това са мои събратя — продължаваше Лан, — те ще защитят сина на Лар!

Очите на младия ларх блестяха гордо. Като видя как се намръщи лицето на андора и какво неблагоприятно впечатление направиха думите му, кръглоликият юноша побърза да добави:

— Лархите не враждуват с племето андори и скоро ще напуснат тези места!

Преди още Джар да отвърне, Лан дойде съвсем близо до него и потърка носа си в рамото му в знак на дружба. Сетне отскочи, засмя се високо и хукна към храстите, където се намираха съплеменниците му.

Със свито сърце гледаше младият андор подир заминаващия отряд. Ето вече втори път нарушаваше той обичаите на племето: безнаказано допускаше пришълец близо до родния стан!

Гръмотевиците трещяха все по-силно. Джар се озърна към пещерите и му стана неприятно: по пътя към стана, на широкия хълм, имаше група хора. Това биха могли да бъдат само връщащите се от степта ловци с Гурху.

„Те са ме видели с Лан!“ — мина му през ума тревожна мисъл.

Той се втурна презглава към пещерите, стараейки се да изпревари ловците. Когато, запъхтян, се изкачваше по склона, изпревари само с няколко минути дружината.

Едри капки дъжд затрополяха по земята. Джар видя съплеменниците си събрани на площадката и сърцето му изстина: в краката им лежеше мъртва жена. По тъжно приведената фигура на Лус, който стоеше до нея, Джар разбра, че това е Ру.

Смелата жена бе погребана в една от пещерите. Всички се събраха отново на площадката. Ловците се споглеждаха мрачно — искаха да научат как е загинала съплеменницата им, която често бе ходила с тях на опасни походи.

Маюм влезе в кръга на хората.

— Пришълците нападнаха събирачите на корени, както хиена напада лека плячка — гневно започна вождът. — Докато ловците са обикаляли из степта, враговете са отвлекли Кри и в схватката са убили Ру.

Маюм замълча, оглеждайки мрачно присъстващите.

— Какво ще кажат андорите? — обърна се той към съплеменниците си.

Неочаквано Гурху разбута тълпата и излезе напред. Той беше страшен, мощното му тяло се разтърсваше от тръпки, сякаш го беше ухапал отровен паяк. Отваряше конвулсивно уста като риба, изхвърлена на брега.

Горящите му от дива ярост очи сякаш искаха да превърнат на пепел всичко, върху което се спираха.

Хората уплашено се отдръпнаха встрани от него. Гурху почна да говори и гласът му напомняше грачене на орел, който се кани да разкъса жертвата си.

— Какво ще каже жалкото сукалче на безрогия елен?! Какво ще каже за дружбата си с похитителя на Кри?!

Джар усети слабост в краката си от тези думи, към гърлото му се надигна буца и му прилоша. Но юношата се овладя: знаеше, че всеки признак на слабост само ще влоши положението му, което и без това беше тежко. Сред съплеменниците му се чуха роптаене и гневни викове, настояващи да се накаже изменникът. До съзнанието на юношата стигна сякаш отдалеч дрезгавият глас на вожда. Този път Маюм говореше бързо и развълнувано.

— Почакай — увещаваше той Гурху, — не бързай като врана, подушила мърша! А ти, Бързоноги елене, излез напред и разкажи всичко. Защо не започна бой с врага на племето?!

И Джар разказа подробно всичко, което се отнасяше за него, Лан и Кри. Юношата не скри нищо, макар да знаеше, че това влошава положението му.

Когато свърши, на площадката се възцари мълчание. Хората размишляваха. Но Гурху не искаше да се протака. С яростно ръмжене той изтръгна боздугана от най-близкия ловец и почна да го върти над главата си.

По гневните викове: „Смърт на Бързоногия елен!“ — Джар разбра, че краят му е близък. Той вдигна глава, реши мъжествено да посрещне смъртта. Неочаквано всичко наоколо стихна.

Във вечерната тишина се чу дрезгавият глас на Маюм. Старецът пееше. Това беше толкова необичайно за андорите, че те се вцепениха от почуда и не можеха да произнесат ни дума. Вождът завладя напълно вниманието на съплеменниците си.

Хората слушаха напрегнато, като се мъчеха да вникнат в думите на песента на Маюм. А смисълът й беше прост: човек, който е нарушил обичаите на племето и с това се е оказал виновник за смъртта на свой събрат, трябва да бъде изгонен.

Вдигнал ръце, старецът почна да подскача. Той постепенно се приближаваше към Джар, без да се обърне нито веднъж с лице към него. И андорите си спомниха: така се изпълняваше танцът на изгонването.

Постепенно всички присъстващи почнаха да подражават на движенията на Маюм, присъединявайки се към танца, и по този начин изразяваха съгласието си със суровата присъда на вожда. И Гурху тромаво изтрополя край Джар, без да гледа към него.

В първия момент, когато Джар разбра, че животът му е запазен, в гърдите му лумна радост, той вдигна още по-високо глава и жадно вдъхна аромата на нощта. Но при мисълта, че занапред го очаква самота и може би още по-страшната смърт от глад или в ноктите на свиреп хищник, той вътрешно потрепери. Сега ударът от боздугана на Гурху му се стори дори желан. Той въздъхна и смутен отпусна глава. Знаеше, че според обичаите на племето на изгнаника не се даваха нито оръжие, нито храна. А ако той се осмели да приближи до стана, тогава може да го убие всеки съплеменник.

Сякаш като завършек на всичките му беди се развилня буря с проливен дъжд. Площадката почна бързо да опустява, хората се спасяваха от дъжда. Андорите си отиваха, без да гледат осъдения на изгнание. Джар нямаше какво повече да прави тук. И свил глава между раменете си, препъвайки се като насън, той се помъкна бавно към края на площадката. Изведнъж чу зад себе си шляпане на боси крака и някой се опита да пъхне в ръката му дръжката на дротик. Това бе Хуог.

— Вземи, Бързоноги елене! — прошепна момчето.

Джар машинално стисна в ръка дротика и без да се обръща, закрачи по-нататък. Не видя как към разплакания Хуог се приближи Маюм, залепи му плесница, дръпна огърлицата от врата му и се прибра в нишата, мърморейки сърдито и потръпвайки от дъжда, който плющеше.