Семьон Каратов
Бързоногият Джар (30) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 30
Тунг остава с хората

Минаха три дни. Всичко беше спокойно, страхът на ордата се оказа напразен. Хората от чуждото племе изчезнаха в безкрайните простори на пожълтялата савана.

Животът на андорите си течеше както обикновено. При изгрев-слънце Гурху и ловците му тръгваха за степта на лов, а Джар, Лус и Рам обикаляха околностите, за да охраняват стана.

Цялото си свободно време Джар прекарваше с Тунг. Кученцето порасна. Сега вече познаваше всеки обитател на стана, но особена обич изпитваше към главния си покровител Джар. То дружеше и с къдрокосия Хуог, на чиито грижи оставаше денем, когато Джар тръгваше. С хората кученцето се чувстваше съвсем спокойно — острите зъби и смелият нрав му бяха спечелили уважение на обитателите на пещерите.

Най-голямо удоволствие за Тунг беше да се занимава с кожата на пещерния лъв, която Джар понякога измъкваше от пещерата. В такива минути то заприличваше на свиреп хищник, който безжалостно се разправя с плячката си.

„Какво ли ще прави Тунг, когато срещне жив звяр?“ — неведнъж си мислеше юношата, като издърпваше кучето от кожата.

Джар много обичаше да наблюдава как си играят Хуог и Тунг. Какви ли не лудории измисляха! Неуморно се гонеха, при това разлудувалото се кученце често навираше хлапето в нишата, като му хапеше петите. Хуог грабваше дротика и тогава Тунг трябваше да изфирясва. Но колкото и бурни да ставаха игрите им, винаги завършваха кротко.

Ето и днес, седнал на могилката до края на площадката, Джар следеше как се развиват събитията.

Застанал на четири крака, Хуог представяше някакъв звяр. Той глухо ръмжеше и разтърсваше острите си къдри. Необичайното поведение на приятеля явно смущаваше кученцето. То високо и негодуващо лаеше, подскачайки на едно място, сякаш искаше да накара приятеля си да заеме обикновеното за него положение. Хуог започна да настъпва и Тунг се отдръпна назад.

Увлечено в играта, кученцето не забеляза, че се озова на края на площадката. В следващия миг то вече се търкаляше презглава по стръмнината. Хуог със смях го последва. Скоро до слуха на Джар достигнаха веселите викове и възбуденият лай на кучето — явно там, долу, играта продължаваше.

Юношата с удоволствие вдъхна влажния мирис на реката, донесен от лекия ветрец. По плитчините се виждаха фигурите на риболовците, сред тях имаше няколко жени. Потъмнелите във вечерния здрач води на реката се сливаха с брега. Бледният сърп на луната увисна неподвижно на небосклона.

Настъпилата тишина приспиваше. Заврял брадичка в коленете, юношата притвори очи. Но изведнъж накичилият се на площадката Хуог докосна рамото му. Момчето изплашено гледаше към склона.

Лошо предчувствие накара Джар да скочи на крака. Долу, на няколко крачки от него, стоеше на стръмнината Тунг. Сега той почти не приличаше на палаво кученце: настръхналата му козина, пламналите очи, щръкналите уши — всичко в него говореше за крайна възбуда. Главата и опашката на Тунг сякаш се бяха слели в една права линия и той изглеждаше значително по-едър. Джар беше виждал такава стойка у степни кучета, когато се готвят да преследват жертва.

До изострения слух на юношата стигна едва доловим звънтящ звук — отдалеч се чуваше задавеният лай на степни кучета.

Джар нямаше време за губене. Скочи долу и се просна на земята редом с Тунг. По тялото на кучето мина лека тръпка, но то не обърна никакво внимание на човека, сякаш звуците, които се чуваха от степта, го бяха омагьосали.

В момента, когато Тунг понечи да се втурне към долината, Джар го хвана здраво през тялото. В очите на Тунг пламна ярост, той с настървение заби острите си зъби в ръката на човека. Джар дръпна силно ръката си, дигна кучето и се затича към пещерите.

От ухапаната ръка се стичаха едри капки кръв. Внезапно юношата почувства как се отпусна тялото на Тунг. Той не се опитваше вече да се изтръгне, в очите му се появи виновен израз и лизна юношата по брадата, сякаш молеше прошка за постъпката си.

Но Джар дори не се сърдеше на Тунг, разбираше внезапно пламналата у него тъга по събратята му. И дружбата между човека и кучето не се наруши.

Джар занесе кученцето в пещерата и известно време остана край него. После, като видя, че то съвсем се успокои и няма намерение да избяга, излезе на площадката.

Хиляди звезди трепкаха по вечерното небе. Станът заспиваше…

Ранената ръка на Джар го болеше, но той не обръщаше внимание на това. Беше доволен, че Сивия брат остана с хората…

Неочаквано от тъмнината изскочи фигурката на Кри.

Тази девойка все така се харесваше на Джар, но той веднага забравяше за нея, щом не я виждаше. Чувството му към Кри приличаше повече на дружба, отколкото на любов.

Девойката бързаше за някъде. В ръцете си държеше малко кокалено шилце и снопче сухожилия, които се употребяваха обикновено за съшиване на кожи. Като забеляза Джар, Кри се спря.

— Старата Глах се тресе като върбова клонка при буря! — каза загрижено тя.

Думите й разтревожиха Джар. Той все така се отнасяше към добрата Глах като към родна майка. Юношата знаеше, че днес Глах е ходила заедно с няколко жени на реката да търсят по плитчините миди и охлюви. Не се отказваха и от рибата, изхвърлена на брега. Понякога рибата навлизаше в тесните ръкави на реката, където я ловяха. Есенно време рибата ставаше отпусната, мързелива. Това беше добре дошло за ловците. Но трябваше дълго време да се стои в студената вода.

„Глах се е простудила много“ — помисли си Джар и забърза след Кри към нишата, където живееше старицата.

Върху еленова кожа под каменните сводове лежеше болната жена. По отслабналото й лице падаха косми от разрошените й коси. Глах дишаше като подплашен елен и слабото й тяло се тресеше от силни тръпки. До главата на болната бе клекнала Ру и от време на време й даваше да пие вода от бизонски рог.

Джар мълчаливо седна до Ру.

В пещерата влезе Маюм: в ръцете си държеше меча кожа. Той я сложи при възглавето на Глах и си отиде, без да каже нито дума.

При слабата светлина на горящите навън огньове Кри се залови да съшива мечата кожа. Сгъна я на две с козината отвътре и почна да я съединява с жили от трите страни. Получаваше се нещо като кожен чувал. Джар с възхищение гледаше колко ловко си служи девойката с кокаленото шило, пробождайки с него кожата. Скоро тя свърши работата си и с помощта на Ру и Джар навлече чувала на старицата. Топлата кожа подейства благотворно и Глах заспа.

Болестите често навестяваха стана; ако някой се разболееше, другите не го оставяха, носеха му храна, даваха му вода.

Ето и сега грижата на съплеменниците като могъщо лекарство вдъхна сили на Глах. Когато се събуди, тя видя младите андори и на лицето й засия слаба усмивка.

Край нишата се чуха тежки стъпки и в пещерата влезе Гурху. Джар преди това си помисли защо ли край болната старица не се вижда внукът й. Всички знаеха колко е привързан Гурху към Глах. Но като видя вожда на ловците, юношата разбра защо се бе забавил: в ръцете си Гурху държеше току-що уловена яребица.

Силните пръсти на ловеца лесно разкъсаха гръдния кош на мъртвата птица и извадиха черния дроб, сърцето и белите дробове. Всичко това той подаде на Глах.

Старата жена отметна кичура коса, който бе паднал на лицето й, устните й едва чуто прошепнаха нещо. Тя въздъхна и поклати глава — даваше да се разбере, че не може да яде сега. Ласкавият й поглед се спря върху силния ловец, сетне се отмести върху Джар. На старата жена й беше приятно, че любимите й хора не са я оставили.

Като видя Джар, Гурху този път не прояви недоброжелателство; глухо измърмори нещо, а свирепото му лице изрази бегла усмивка.

Глах затвори очи: беше уморена. Край болната полегна Ру. Другите безшумно напуснаха нишата.

Огньовете на площадката угаснаха. Над стана се просна нощта. От степта лъхна студ, дъх на увехнала трева и Джар изпита силно желание по-скоро да си легне на топлата еленова кожа.

Като влезе в пещерата, той изгони от леглото си Тунг, който безцеремонно се бе настанил там.

Напоследък кучето спеше до Джар и сега, като лизна виновно и предано юношата, пак си легна. След миг, стоплени, двамата — човекът и кучето — вече спяха така дълбоко, както може да се спи само на младини.