Семьон Каратов
Бързоногият Джар (17) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 17
Хората от чуждото племе

Маюм не беше сгрешил: склонът към реката наистина завършваше със стръмнина, по която бяха изтичали гонените от огъня бизони — по брега се чернееха скелетите им. На един от тях бе останало още много месо. При появяването на хората няколко натежали лешояда се вдигнаха във въздуха. Макар че бизонското месо беше вече потъмняло и поизсъхнало, Кабу определи, че бизоните са били одрани едва тази заран — чуждите ловци са били тук съвсем наскоро.

Андорите лакомо се заловиха да утолят глада си. Те взеха със себе си малко месо и побързаха да се махнат: това място можеше да привлече нощни хищници. И наистина, като се отдалечаваха, ловците чуха подире си ръмжене и вой на борещи се за плячка вълци и хиени.

Нощта се случи тъмна. Плътна завеса от облаци скри луната.

Ловците избраха подходящо дърво на края на гората и почнаха да се готвят за нощуване. На широките клони на един голям дъб те си направиха гнезда от накършени вейки. Цяла нощ някой обикаляше край дъба и нечии силни нокти дращеха кората му. Хищникът си отиде едва призори. Когато слязоха от дървото, Маюм и Кабу по следите познаха, че е било мечка.

Отредът се отправи към реката. Ръмеше топъл дъжд.

Хората доядоха останалото бизонско месо, което бяха взели със себе си, утолиха жаждата си и тръгнаха по брега надолу по течението.

Ала скоро на пътя им се изпречи преграда. Реката, която бе заляла вдлъбнатини и ями, бе образувала цяла верига от плитки езера, обрасли със зелена тръстика — истинско царство за плаващите птици. Ловците трябваше често да плуват, да се промъкват през гъстите храсти на папура. Най-сетне успяха да излязат на малко късче земя, покрито с ниски храсти. Отвъд протока шумеше зеленият листак на дъбравата. Преди да навлязат в нея, Маюм реши да направят почивка. Джар веднага се изтегна на влажната прохладна земя. Рам се сви до другаря си и се канеше да заспи, когато познатото „уех“ изведнъж накара юношите в миг да забравят за съня. Кабу бе надал много тихо тревожния сигнал.

Той лежеше на земята, понадигнал глава, ноздрите му тръпнещо поемаха въздух. Опитният ловец бе подушил човешка миризма — лекият ветрец я бе довял откъм дъбравата.

Скоро и другите доловиха миризма на човек.

Маюм заповяда с жест на всички да се спотаят в храстите и отрядът замря в мъчително очакване. Освен миризмата засега нищо друго не показваше, че има чужди хора.

И изведнъж от храсталака на отвъдния бряг на протока излетя подплашено ято птици. Храстите се раздвижиха, отместени от огромни ръчища, покрити с гъсти косми. Андорите никога не бяха виждали такива едри човешки ръце. След ръцете от храстите се показа широко лице. Изпод рунтави вежди гледаха будни очи. Човекът се озърна, подуши — за щастие на Маюм и спътниците му вятърът духаше откъм дъбравата.

Като не откри нищо подозрително, непознатият издаде гърлен вик и откъм храстите веднага му отвърнаха дрезгави гласове. Оттам изскочиха хората от чуждото племе; бяха десет-дванадесет души. Те коленичиха и почнаха да утоляват жаждата си. Широколикият непознат беше с огромен ръст, квадратното му космато туловище поразяваше с размерите си. Андорите веднага разбраха, че голямата следа е тъкмо негова.

Пришълците бяха много предпазливи — явно местността им бе непозната. Но постепенно свикнаха, влязоха във водата на протока и вдигнаха врява. Легнал на плитчината, Голямата пета се обръщаше от една страна на друга. А един висок юноша с кръгло лице, който много приличаше на легналия великан, подскачаше около него, смееше се високо и вдигаше облаци пръски.

Неочаквано Голямата пета скочи на крака, сграбчи юношата, вдигна го леко и го хвърли далеч във водата.

Юношата излезе от водата, пръхтейки, заплува към отсрещния бряг и скоро почна да наближава островчето, на което се бяха прикрили андорите.

Джар за пръв път имаше случай да види толкова отблизо човек от друго племе. Кръглоликият юноша се приближаваше към островчето, без да подозира нищо.

Джар не изпитваше омраза към него — напротив, непознатият му напомняше връстниците от родния стан.

Над протока отекна резкият глас на Голямата пета — водачът викаше Кръглоликия. Джар се учуди, като чу, че призивният вик на това племе е почти същият като на андорите.

Кръглоликия се намираше много близо до острова. На първия зов той не обърна внимание — не му се искаше да се връща. Но повторното, по-настойчиво повикване на Голямата пета накара юношата да завие към брега.

Когато Кръглоликия със съплеменниците си изчезна в гората, андорите въздъхнаха свободно, изчакаха известно време и преминаха на другия бряг на протока.

Старият вожд разбра, че ловците на Голямата пета са се разделили на малки отреди и обикалят нейде наблизо. Значи, трябва да се разбере с каква цел са дошли тук тези хора и дали някаква опасност не застрашава андорите. Щом в далечината отново се чуха гласове на хората от чуждото племе, отрядът на андорите се спотаи в малинажа.

Неочаквано Лус се обади:

— Ловците от чуждата орда са много — андорите трябва да си отидат в стана!

В очите на Маюм блесна злоба.

— Лус не е ловец, а пале, отделило се от майка си! — каза той.

И Лус се сви, уплашено се озърна наоколо, приближи се до юношите.

— Племето на Голямата пета обикаля тук не за лов — каза Кабу.

— Кабу е прав. Но Маюм трябва да знае защо са дошли тук — отвърна вождът.

Джар и Рам, които си хапваха малини, слушаха мълчаливо разговора на старейшините. Гъстите храсти скриваха сигурно андорите. Скоро гласовете на чуждите ловци затихнаха и отрядът на Маюм отново потегли на път. Пресните следи доведоха андорите до края на гората, където близо до един стар дъб пламтяха няколко огъня. Прикрити в храстите на ниския хълм, Маюм и спътниците му наблюдаваха известно време как край огньовете сновяха хора, носеха дърва, хвърляха ги в огъня. Кабу се мъчеше да определи числеността на отряда и най-сетне, разперил пръсти, пет пъти отпусна ръце към земята.

Тогава Маюм даде знак и безшумно отведе малкия си отряд по посока на реката. Когато се отдалечиха доста от дъба, вождът поръча на юношите да накършат издънки от дърветата. Джар не разбра защо са нужни младите фиданки, но заедно с Рам се залови за работа. Накършените фиданки вързаха с тънки клончета — така беше по-удобно за носене.

Смрачаваше се. Маюм свърна към каменистата верига. Дълго вървяха ловците между скалите, докато най-сетне откриха една дълбока пещера. Както винаги те много я оглеждаха и душиха, преди да влязат в нея.

— Пещерна мечка — едва чуто рече Кабу, след като различи миризмата на звяра.

Очите на андорите пламнаха от ловна страст. Те често бяха ходили на лов за пещерни мечки, особено есенно време, когато зверовете ставаха тлъсти, а козината им лъскава.

Вождът веднага разбра, че мястото е много удобно за схватка със звяра. Над входа на пещерата имаше скалист навес, върху който бяха паднали твърде много едри каменни късове. Ловците се покатериха на него и се спотаиха в очакване да се появи звярът. Мечката не излизаше. Тогава Маюм заповяда на Лус да я изгони от пещерата.

Този път Лус не се показа страхлив; бързо се спусна от скалата и почна да хвърля в пещерата камъни. Чу се глухо ръмжене. Лус пъргаво се покатери на скалата.

От пещерата се показа главата на мечката; черните ноздри на звяра неспокойно мърдаха — душеха въздуха. Маюм и Кабу вдигнаха един голям камък и го хвърлиха долу; улучиха мечката в главата. Звярът изрева и почна да се върти на едно място. Джар му нанесе още един удар — камъкът попадна в гръбнака. Вече не беше трудно да доубият хищника с боздугани.

Доволни от сполучливия лов, андорите разпраха корема на мечката с кремъчни ножове и почнаха да утоляват глада си. Най-напред бяха изядени сърцето и белите дробове — най-вкусните парчета. Сетне хората затрупаха мечото месо с големи камъни, за да не го намерят нощните хищници. Пещерата беше свободна и ловците се разположиха в нея за нощуване.