Семьон Каратов
Бързоногият Джар (16) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 16
Мамути

Нощта мина спокойно. Сутринта ловците насъбраха корени и се подкрепиха с тях. Маюм ги караше да бързат — искаше му се по-скоро да тръгнат на път.

Следите на хората от чуждото племе водеха по брега, надолу по течението на реката. Сегиз-тогиз ловците спираха, клякаха и внимателно разглеждаха грамадната следа, която ги беше смаяла много. Маюм и Кабу решиха, че това все пак е отпечатък от човешко стъпало.

„Големият човек е силен човек!“ — с безпокойство си мислеше Маюм.

Веднъж той дори извика „уех!“. Като чу вика, Джар бързо се обърна, но веднага разбра, че с това Маюм изразяваше почуда и тревога.

До пладне отрядът се движеше по брега, следвайки посоката, накъдето водеха отпечатъците на краката. И внезапно следите изчезнаха.

Джар и Рам учудено се спогледаха, а Маюм, Кабу и Лус влязоха в реката и почнаха внимателно да оглеждат дъното. След тях навлязоха във водата и юношите. Застанал настрани от всички, Джар с интерес разглеждаше отражението си във водата.

— Джар е висок, по-висок от Рам, почти колкото Маюм — мърмореше си той. — Очите на Джар са големи, а на Рам малки. Красив ли е Джар?

Реката винаги будеше възхищение у юношата. Като всички андори и той бе отличен плувец. Тръпнеше от радост, когато се потопяваше във водата, струваше му се, че тя е живо същество, което го гали с прохладните си струи, помага му да плува по-бързо по течението.

Скоро Джар разбра какво бе заинтересувало старейшините във водата: на това място на реката имаше брод и сред камъчетата, върху тинестото дъно на бавно течащата река, се забелязваха добре още неразмитите трапчинки, оставени от миналите оттук хора. Андорите използваха брода и минаха на отсрещния бряг. Там следите се появиха отново.

От тази страна на реката гората беше значително по-висока и по-гъста. Зелените корони на дърветата се издигаха нависоко, между дънерите цареше полумрак. Джар за пръв път беше в такава непроходима гора. Сякаш исполинските дъбове, брястове и елшаци се състезаваха по размери. Те приличаха на великани, издигнали към небето чепатите си ръце-клони. Гората звънеше от птичи гласове.

Маюм водеше уверено отряда. Следите навлизаха все по-навътре в гората. Внезапно закряскаха тревожно свраки — те известяваха за появяването на хора. Андорите напрегнато слушаха дали в далечината няма да им отвърне птича врява, но свраките кряскаха само над главите им.

Прегладнели много, Джар и Рам мечтаеха за почивка и нетърпеливо поглеждаха към старейшините, които вървяха напред, но Маюм и Кабу продължаваха все така, без да намаляват крачка.

Гората почна да оредява, понякога се налагаше да се промъкват през бодливи храсти. Все по-често се срещаха слънчеви поляни. И най-сетне пред хората се ширна храстовидна степ. Като зелени острови изпъкваха по нея буйно израсли бодливи тръни. От другата страна на степта се тъмнееха далечни гори. Степта стигаше чак до реката, която блестеше като сребро на слънцето.

Следите от отряда на Голямата пета — така наричаше сега Маюм чуждото племе — водеха навътре в степта и андорите тръгнаха по тези следи. Неочаквано Маюм спря отряда и посочи една широка черна ивица, която изпъкваше ясно върху малко пожълтялата равнина.

— Хората от чуждото племе са били тук на лов — каза Маюм. — Запалили са степта и са подгонили плячката към реката.

— Вождът е прав — потвърди Кабу, — ето следи от бизони. По следите се вижда, че голяма част от стадото е избягала в степта, само няколко бизона са хукнали към реката, за да се спасят от огъня.

— Там трябва да има пропаст — сочейки брега, уверено каза Маюм на наобиколилите го ловци.

Лицето на Лус, обърнато към реката, внезапно се изкриви и побледня. Всички извърнаха глави в същата посока и онова, което видяха, изтръгна общ вик на ужас.

Откъм реката, сякаш израстваха изпод земята, идваха мамути; те се връщаха от водопой. От лъчите на залязващото слънце червеникавата козина на мамутите изглеждаше огненочервена. Вирнали заплашително косматите си хоботи, гигантите крачеха бързо и широко, изхвърляйки предните си крака много напред. Мамутите приближаваха на широк фронт — хората не можеха да се спасят с бягство. И те разбраха, че са безсилни пред приближаващата лавина от гигантски животни. Всеки посвоему изразяваше обхваналите го чувства: Маюм и Кабу с кървясали очи и изкривени от ярост лица вдигнаха копията, готови да се бият с мамутите. Рам, отпуснал ръце, гледаше тъпо напред, сякаш не разбираше грозящата ги опасност. Лус трепереше като в треска. Страхът му стигаше до безумие.

Най-спокойно се държеше Джар. Когато мамутите се появиха, юношата отначало смяташе, че е възможно да се спаси с бягство. Нали е Бързоногия елен. Ами другите?

И Джар реши.

Наскуба бързо наръч дъхава трева и със спокойна крачка тръгна към мамутите. Те бяха вече съвсем близо. Пред стадото, точно срещу юношата, крачеше огромен мъжкар с жълтеникави бивници. Рунтавата козина на гърдите на исполина докосваше високата трева. Джар разбра, че пред него е водачът на стадото. Малките лъскави кафяви очички на животното гледаха втренчено юношата.

Джар овладя с усилие на волята си побилите го тръпки и заговори:

— Големи братко, отведи могъщото си племе! И хората вечно ще помнят добрината ти!

Джар падна на колене пред водача и му протегна сочната трева.

Мамутите се спряха. Поклащайки хоботите си, те гледаха ту юношата, ту водача си. Гигантът протегна хобота си, дръпна тревата от ръцете на Джар и я пъхна в устата си.

Юношата усети върху ръката си влажното докосване на хобота и горещ дъх.

Издавайки едва чуто скимтене, мамутът приближи хобота си до лицето на човека и леко дъхна в него. Може би така се сбогуваше с Джар. А сетне водачът се извърна и като заобиколи хората, поведе послушното си стадо към степта. Отдалечавайки се бързо, грамадните животни безшумно се плъзгаха по тревата, сякаш плуваха във въздуха.

Ловците се развикаха радостно и наобиколиха Джар. Всичко, което се случи, бе непонятно за тях. Преходът от смъртна опасност към спасение предизвика у всички бурен възторг. Те скачаха около Джар и в знак на признателност току завираха носове в рамото му.

После отрядът потегли към реката. След срещата с мамутите днес нищо повече не можеше да им внуши страх!