Семьон Каратов
Бързоногият Джар (11) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 11
Пак Мохор!

Гурху бавно се оправяше. Един ден, както си лежеше на обичайното място под навеса на скалата, видя, че от реката тича към площадката светлокосият Янг, явно с някаква поръка от Маюм. И в същия миг Гурху чу как една жена изпищя. Всички се обърнаха към нея — с разширени от ужас очи тя се бе втренчила в ръба на площадката, който опираше до скалите.

Между скалите, сред редките храсти, се мярна сиво-кафявото туловище на грамаден звяр.

— Мохор! — закрещяха в един глас жените.

Чудовището с дълги зъби се носеше с огромни скокове към пещерите.

Ужасени, жените грабнаха малките и хукнаха към реката. По-големите деца тичаха след тях, мъчейки се да не изостават. Скоро цялата тълпа с вой и крясък се събра край огъня на брега, където се намираше Маюм. На напуснатата от всички площадка остана само Гурху. Той едва се довлече до сложеното наблизо копие, взе го в ръце и зачака появяването на хищника.

Но Мохор не се качи на площадката. Вниманието му отвлече неочаквано появилата се пред него плячка — светлокосият Янг; момчето тичаше към пещерите, чуваше виковете, но не виждаше хората, тъй като се изкачваше на площадката по насрещния склон. Когато забеляза звяра, Янг извика ужасен, спусна се надолу и хукна обратно към реката. След него тичаше Мохор, накуцвайки с болната си лапа. Замрели от страх, жените и децата следяха гонитбата.

Изведнъж тигро-лъвът измени посоката си и се устреми към тълпата. Жените закрещяха диво, но веднага се опомниха, по примера на Маюм грабнаха в ръце горящи клони, за да пропъдят звяра. Изглеждаше, че Янг ще бъде спасен. Но Мохор внезапно се обърна на другата страна и като отряза пътя на момчето към реката, почна да го гони към гората.

Мохор сякаш разбираше, че този път няма от кого да се страхува и бавно гонеше пред себе си обезумялото от страх дете. Той дори не се обърна към тълпата хора, които крещяха и размахваха горящи клони. Маюм гледаше с безсилна ярост чудовището. Безсмислено беше да се преследва Мохор без дружината ловци.

Вирнал муцуна, оголил страшните си зъби и размахвайки дългата си опашка, тигро-лъвът продължаваше да гони плячката си. Жалните писъци на Янг късаха сърцата на андорите, но те не можеха да му помогнат. Сегиз-тогиз Янг хукваше настрани — правеше опит да се върне при хората, но Мохор с къс скок веднага му преграждаше пътя. Ето че детето и звярът изчезнаха в зеления храсталак. Виковете на Янг се чуваха все по-слабо и по-слабо, а сетне и съвсем пресекнаха.

Чак до здрач никой в стана не се занимаваше с нищо, всички чакаха дружината ловци. Повторното появяване на страшния звяр изплаши хората повече, отколкото първия път. Всички неволно се гушеха край огньовете.

Вечерта Маюм събра мъжете и ги поведе по следите на Мохор. На края на гората следата на Янг прекъсваше. Счупените клони на храсталака и потъмнялата от кръв трева показваха, че тъкмо тук е станало убиването. Кървавата следа продължаваше навътре в гората и сочеше пътя, по който звярът е влачел жертвата си.

Маюм не се реши да навлезе в гората нощем дори с отряда ловци. Зад всеки храст можеше да ги дебне коварен хищник.