Тами Хоуг
Надпревара с похитител (15)

11.

Облякох се в черно, пригладих коса назад с цяла шепа пяна, сложих си черни издължени очила и откраднах черният мерцедес на Шон. Приличах на героиня от „Матрицата“. Бях сериозна, тайнствена и напориста. Това бе униформата ми. Много е важно как ще се представиш.

Бях накарала Бърн да се срещнем на паркинга пред „Денис“ в Ройъл Палм Бийч, на петнадесет минути път с кола от конната база. Той започна да мърмори, че било прекалено далече, ала аз не можех да рискувам да ме видят с него близо до базата.

Бърн пристигна с хонда „Сивик“, която някога може и да е ставала за нещо. Слезе от колата и се огледа нервно. Очите му се стрелнаха наоколо. Частен детектив, тайна среща. Доста мътна работа. Беше облечен като за езда със сиви бричове, лекьосани на места и червена блуза с три копчета на врата, която никак не се връзваше с косата му.

Прозорецът на мерцедеса избръмча надолу.

— Господин Бърн. Срещата ви е с мен.

Той присви очи, обзет от несигурност, неспособен да прецени нищо по изражението ми. Дали не бях агент на някоя сенчеста организация. Тоя да не би да е очаквал Нанси Дрю^[1]?

— Ще говорим тук — заявих аз. — Качете се, ако обичате в колата.

Той се поколеба също като дете, на което някой непознат е предложил да го повози. Огледа паркинга, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Например маскирани спецчасти да наизскачат от храстите и да го заобиколят.

— Ако имате да ми казвате нещо, качвайте се в колата — подканих го нетърпеливо аз.

Беше толкова висок, че трябваше да се свие, за да се качи в мерцедеса. Какъв контраст с елегантния красавец Джейд. Истинска непохватна върлина. Червена коса и лунички, кльощав и прегърбен. Бях прочела достатъчно за Майкъл Бърн и знаех, че в началото на деветдесетте е бил известно име в света на паркура, още по времето, когато е яздил коня Ирокез. Най-голямото му постижение бе обиколката на Европа с американския олимпийски отбор. След това собствениците на Ирокез продали коня и той не бе спечелил нищо повече.

Когато Трей Хюс се появил в конюшнята му, Бърн решил, че Ярка звезда ще го върне отново в светлината на прожекторите. След това Ярка звезда бил прехвърлен при Дон Джейд и звездата на Макъл Бърн отново угаснала.

— За кого казахте, че работите, госпожице Естес? — попита той и огледа скъпата кола.

— Не съм казала.

— Да не би да сте от някоя застрахователна компания? В полицията ли работите?

— Вие колко ченгета познавате, които могат да си позволят мерцедес, господин Бърн? — попитах аз с развеселен глас. Запалих една от френските цигари на Шон и изпуснах дима през прозореца. — Казах ви, че съм частен детектив — подчертавам още веднъж — частен. Няма защо да се притеснявате, господин Бърн, освен ако не сте извършил нещо нередно.

— Няма нищо нередно. — Той застана нащрек. — В бизнеса ми всичко е честно и почтено. Не се носят слухове, че убивам конете, за да пипна застраховката. Това е работа на Дон Джейд.

— Мислите, че е убил Ярка звезда ли?

— Сигурен съм.

Наблюдавах го с крайчеца на окото си, а когато заговорих, пуснах в действие монотонния си безразличен глас.

— Имате ли някакви доказателства? Каквито и да са?

Устата му увисна недоволно.

— Джейд е прекалено хитър, за да остави доказателство. Винаги си покрива следите. Снощи, например. Ясно е, че Дон Джейд е пуснал конете ми.

— Защо да го прави?

— Защото вчера се скарах с него. Знам, че е той. Заради такива като Джейд на бизнеса с коне му е излязло лошото име. Хората си затварят очите, стига те да не са жертвата. Някой трябва да направи нещо.

— Трей Хюс искал ли е да сторите нещо с Ярка звезда?

— Не. Аз бях вкарал Ярка звезда във форма. Той напредваше. Мислех, че имаме шансове за Световната купа. Никога не бих направил подобно нещо.

— Хюс защо взе коня от вас?

— Джейд го е примамил. Непрекъснато ми краде клиентите.

— Значи няма нищо общо с факта, че не печелите.

Бърн ме погледна вбесен.

— Щяхме да спечелим! Беше въпрос на време.

— Само че Хюс не е искал да спечели.

— Вероятно Джейд му е казал, че ще се справи по-бързо.

— Е, вече няма смисъл да говорим за Ярка звезда.

— Ами аутопсията?

— Некропсия.

— Какво?

— Нарича се некропсия, когато става въпрос за кон.

Не му беше приятно да го поправят.

— Какво е показала?

— Нямам право да споделям с вас тези подробности, господин Бърн. Носеха ли се някакви слухове, преди конят да умре? Чух, че не бил съвсем здрав.

— Просто остаряваше. Старите коне искат гледане — инжекции, добавки в храната, нали знаете. Само че той беше яко животно. Беше много сърцат и си вършеше работата както трябва.

— Никой ли не е намекнал, че става нещо нередно в конюшнята на Джейд? — попитах аз.

— За Джейд винаги се носят слухове. И преди са се случвали подобни неща.

— Запозната съм с миналото на господин Джейд. За какви слухове става въпрос сега?

— Нищо по-различно от обикновено. Чии клиенти се опитва да открадне. Как е стиснал Трей Хюс за топките — извинете ме за грубия израз.

— Откъде са тръгнали тези приказки?

— Я стига! — ядоса се той. — Трябва да има нещо. Защо иначе ще получи конюшнята, дето я строи Хюс?

— По заслуги? За добро представяне? Приятелство?

Не му допадна нито едно от предложенията ми.

— Работил сте за Трей Хюс — казах аз. — Как е успял Джейд да го привлече?

— Избирайте — или последния наркотик, по който си пада, с чия съпруга спи…

— Как стана така, че наследи огромно богатство така неочаквано? — подхвърлих аз.

Бърн се обърна и ме погледна. Изражението му бе много подобно на Джил Морон, когато се чудеше как да ме забаламоса.

— Да не би да мислите, че е убил майка си?

— Нищо не мисля. Просто задавам въпроси.

Той се замисли за нещо и се разсмя.

— На Трей не му стиска. Когато споменаваше Сали, целият се разтреперваше. Тя го правеше луд.

Не изтъкнах, че на Трей му е стискало да намери нов треньор. Раздаването на заповеди е нещо, с което човек свиква лесно, особено след като цял живот е гледал да не поема никаква отговорност.

— Няма ли някакви слухове по този въпрос? — попитах аз.

— Хората се бъзикат зад гърба му. Никой не го взема насериозно. Трей има достатъчно, за да си живее добре. Та той не е в състояние да си оправи парите, камо ли да организира убийство и да остане чист. Освен това не е бил сам, когато са се обадили да му съобщят за майка му.

— Така ли? С кого е бил?

Той извърна поглед.

— Какво значение има?

— Има значение, ако човекът го прикрива.

— Не е било така.

— Ще се добера до отговора, господин Бърн, по един или друг начин. Искате ли да обиколя конната база и да поразпитам, да отворя стари рани, да възбудя стари клюки…

Бърн продължаваше да гледа през прозореца.

— Да започна ли да познавам? — попитах аз. — Да не би да е бил с вас? Доста интересно ще стане, не мислите ли?

— Аз не съм обратен.

— Едва ли колегите ви ще ви заклеймят, дори да сте — отвърнах аз с отегчен глас. — От всичко, което видях, всеки трети е нормален. Помислете си само колко нови приятелства ще завържете, ако се разкриете. Или те вече знаят? Да потърся ли някое старо гадже…

— Бил е със съпругата ми.

Издаде я бързо и без угризения, само и само някой да не помисли, че е обърнал резбата.

— Съпругата ви е била с Трей Хюс в нощта, когато майка му е починала, така ли? В библейския смисъл ли?

— Да.

— Със или без ваше съгласие? — попитах аз.

Бърн поаленя.

— Що за въпрос?

— Ако сте се опасявал, че ще изгубите клиент, може госпожата да е измислила нещо, за да го вкара в правия път.

— Пълен абсурд!

— Светът е доста извратено място, господин Бърн. Не искам да ви обидя, но не ви познавам добре. Например не знам дали мога да ви имам доверие. Името и работата ми не трябва да стават достояние на колегите ви. Забелязала съм, че хората са по-склонни да си мълчат, когато и те имат тайна, която трябва да се потули. Разбирате ли накъде бия, господин Бърн? Трябва ли да бъде още по-пряма?

Той ме гледаше и не можеше да повярва.

— Вие заплашвате ли ме?

— Предпочитам да мисля, че сме се разбрали колко е важно човек да пази поверителна информация. Ще запазя вашата тайна, ако вие запазите моята.

— Вие не работите за „Дженеръл Фиделити“ — предположи той. — Фил щеше да спомене нещо.

— Фил ли?

— Фил Уилшър. Ликвидаторът. Познавам го. Щеше да спомене за вас.

— Разговарял ли е с вас по случая?

— Искам да хванат Джейд веднъж и завинаги — каза той, без да крие възмущението си. — Трябва да бъде изхвърлен от този бизнес. Ако има нещо, което мога да направя, няма да се поколебая.

— На всичко ли сте готов? — попитах подвеждащо аз. — На ваше място щях да внимавам какво говоря, господин Бърн — предупредих го аз. — Да не излезе така, че толкова много мразите Дон Джейд, че сте убил Ярка звезда, за да го припишете на Джейд с намерение да го изкарате от бизнеса. Така ще сложите кръст на кариерата му и на добрите му взаимоотношения с Трей Хюс. Оправяте нещата с Хюс и всичко е както преди.

— Накарахте ме да дойда тук, за да ме обвинявате ли? — избухна Бърн. — Вие сте луда!

— Олеле, какъв характер, господин Бърн — напълно спокойно произнесох аз. — Трябва да пробвате с терапия за овладяване на гнева. Такава ярост вреди на здравето ви.

Личеше му, че иска да се разкрещи. Направо се задушаваше.

— Ще отговоря на въпроса ви. Не, не съм луда. Просто съм директна. Трябва да проверя всички възможности и нямам време за игрички. Работата ми не е да се сприятелявам, а да откривам отговорите. Може и да нямате никаква вина, господин Бърн. Както вече казах, не ви познавам. Опитът обаче ме е научил, че в престъпленията мотивите са три — пари, секс или ревност. Вие се класирате успешно във всички категории. Така че нека изясним нещата веднага, за да мога да насоча вниманието си към Джейд. Вие къде бяхте, когато Ярка звезда е умрял?

— Вкъщи. В леглото. С жена ми.

Дръпнах от цигарата и изпуснах дима. Усмихнах се на една страна.

— Тя май ще трябва да си промени името на „Алиби“.

Бърн вдигна ръце.

— Стига. Приключих с вас. Дойдох с доброто намерение да ви помогна…

— Стига си хленчил, Бърн. И двамата знаем защо си тук. Искаш да съсипеш Джейд. Аз лично нямам нищо против. Имам си свои планове.

— И какви са те?

— Интересите на клиента. Може накрая и двамата да постигнем каквото искаме. Колко време след смъртта на Сали Хюс Трей прехвърли коня при Джейд?

— Две седмици по-късно.

— Ти, когато разбра, че Хюс е купил земя във Феърфийлдс?

— Месец по-късно.

Имах чувството, че някой стиска главата ми в менгеме. Нямах желание да научавам подробности около живота на Трей Хюс, нито на Майкъл Бърн, нито пък на Дон Джейд. Единственото ми желание бе да намеря Ерин Сийбрайт. Лошото бе, че тя живееше в кутията на Пандора.

Извадих снимка от вътрешния джоб на сакото и я подадох на Бърн.

— Виждал ли си това момиче?

— Не.

— Работила е за Джейд до миналата неделя. Била е коняр.

Бърн се намръщи.

— Конярите идват и си отиват. Едвам насмогвам на моите.

— Тази е изчезнала. Погледни отново, ако обичаш. Никога ли не си я виждал с Джейд?

— Около Джейд непрекъснато се мотаят жени. Аз лично, не разбирам с какво ги привлича.

— На Джейд му се носи славата по тънката част. Май спи с наемната работна ръка, а?

— И с тях, и с клиентите, и с клиентите на другите. Не се спира пред нищо.

— Тъкмо от това се страхувам, господин Бърн — завърших аз. Подадох му най-обикновена визитка с един-единствен номер на нея. — Ако искате да ми разкажете нещо полезно, обадете се на този номер и оставете съобщение. Някой ще се свърже с вас. Благодаря, че отделихте от времето си.

 

 

Ландри паркира между огромните джипове, беемвета и ягуари. Слезе и се огледа внимателно, за да не настъпи нещо. Беше израсъл в големия град. Единственото, което знаеше за конете, бе, че са огромни и смърдят.

Денят беше слънчев и топъл. Присви очи, въпреки че беше с тъмни очила и отново се огледа. Тук приличаше на бежански лагер — наоколо бяха пръснати палатки и животни. Хората профучаваха на колела и скутери. Камионите вдигаха облаци прах.

Забеляза емблемата на Джейд и попита първия човек, който му се изправи пред погледа, къде може да открие господин Джейд. Испанецът, вдигнал вила с оборски тор, посочи палатката.

— Навън.

Ландри тръгна натам. По средата между две палатки някакъв мъж с костюм за езда пиеше кафе от пластмасова чашка и слушаше какво му обяснява привлекателна блондинка. Русата му се стори притеснена.

— Господин Джейд?

Двамата се обърнаха и го погледнаха, когато извади значката.

— Детектив Ландри от шерифската служба. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Господи! — разсмя се блондинката. — Знаех си аз, че ще те хванат! Не трябваше да късаш етикета от матрака. — Обърна се все така усмихната към Ландри и се представи: — Парне Монтгомъри. Аз съм помощник-треньорът на господин Джейд.

Ландри не отвърна на усмивката. Трите часа сън не бяха достатъчни, за да го заредят с излишна енергия, която да пилее, когато му пробутват изкуствен чар. Не обърна повече внимание на жената.

— Вие ли сте господин Джейд?

— За какво става въпрос? — попита Джейд и влезе в палатката, минавайки покрай Ландри.

Очевидно искаше да се дръпнат от мястото, където някой можеше да ги види.

— Знаете ли какво се е случило тук снощи? — попита Ландри. — От една от съседните палатки са били пуснати коне.

— Да, на Майкъл Бърн — намеси се Парис Монтгомъри. — Разбира се, че знаем. Ужасна работа. Трябва да се направи нещо с тази охрана. Вие имате ли представа колко струват тези животни?

— Очевидно теглото им в злато — отвърна Ландри.

Беше му омръзнало да чува все едно и също. От къде на къде един кон ще струва милиони, ако не е на хиподрума?

— Той ще продължи да те напада, Дон — обърна се тя към шефа си. — Знаеш, че Майкъл ще разправя на всеки, който си направи труда да го слуша, че ти си виновен, или че си накарал някой друг да го направи.

— Защо го казвате, госпожице Монтгомъри? — попита Ландри.

— Защото Майкъл е огорчен отмъстителен човек. Обвинява Дон за всичко, а не вижда, че самият той няма никакъв талант.

Джейд я погледна изпод вежди.

— Стига приказки, Парис. Всички знаят, че Майкъл е завистлив.

— Защо завижда? — попита Ландри.

— Завижда на Дон — продължи жената. — Дон е всичко онова, което Майкъл не е, и когато клиентите на Майкъл разберат и го напуснат, той обвинява Дон. Сигурно сам е пуснал конете и сега тръби пред всички, че Дон е виновникът.

Ландри наблюдаваше Джейд.

— Това сигурно е стара работа. Никога ли не сте направили нещо, за да го спрете?

Изражението на Джейд не се промени. Беше спокоен, уравновесен и умееше да се владее до съвършенство.

— Отдавна съм се научил да не обръщам внимание на хора като Майкъл.

— Трябва да го заплашиш, че ще го съдиш за клевета — не спираше Парис. — Може това да го накара най-сетне да млъкне.

— За обида — поправи я Джейд. — Обидата е устна, а клеветата обикновено е в писмен вид.

— Не се прави на всезнайко — сопна се Парис. — Той прави всичко по силите си, за да съсипе репутацията ти. А ти се правиш на имунизиран. Да не би да си мислиш, че това няма да ти навреди? Сигурно непрекъснато дудне на ухото на Трей.

— Не мога да спра Майкъл да ръси отрова, както не мога да спра хората да го слушат — отвърна Джейд. — Сигурен съм, че детектив Ландри не е дошъл, за да слуша как се оплакваме един от друг.

— Не съм дошъл и заради конете — призна Ландри. — Една жена е била нападната, докато се е опитвала да спре човека, който ги е пускал.

Парис се ококори стреснато.

— Коя жена? Стела ли? Съпругата на Майкъл ли? Ранена ли е?

— Разбрах, че вчера сте имали спречкване с господин Бърн — продължи Ландри. — Ще ми кажете ли къде бяхте към два след полунощ?

— Не — заяви кратко Джейд и застана до кон, завързан в отворен бокс. — Бихте ли ме извинили, детектив, трябва да се погрижа за този кон.

— Може би предпочитате да проведем по-подробен разговор в полицията — предложи Ландри.

Не му беше приятно да му обръщат гръб като на слуга.

Джейд го погледна. Беше високомерен.

— Защо не се обърнете първо към адвоката ми?

— Спестете си парите, а също и времето ми, господин Джейд. Просто трябва да ми кажете къде бяхте. Това е рутинен въпрос, за да знам дали сте бил тук.

— Бях с приятелка. Не сме били тук.

— А тази приятелка има ли си име?

— Не смятам да ви го казвам.

Той затегна седлото. Конят наостри уши.

Ландри се огледа, за да е готов да отскочи настрани, ако животното полудее. Стори му се злобен звяр, готов да го ухапе.

Джейд го развърза.

— Разговорът ни приключи — заяви Джейд. — Ако не разполагате с нещо, което да ме свързва със случилото си, освен клюките, че двамата с Майкъл не се разбираме — а съм сигурен, че не разполагате с нищо, — нямам намерение да разговарям повече с вас.

Той поведе коня по пътеката. Ландри се притисна към оградата и задържа дъха си, което беше добра идея на място като това. Миризмата на изпражнения и коне и един господ знае на още какво изпълваше въздуха. Когато конят беше достатъчно далече и нямаше опасност да го ритне, той тръгна към изхода.

— Ами вие какво ще кажете, госпожице Монтгомъри?

Блондинката забеляза, че шефът й я поглежда, и едва тогава се обърна към Ландри.

— Той вече ви отговори. Бил е с приятелка.

Те излязоха на слънце и Джейд се качи на коня.

— Парис, ще ми донесеш ли якето и шапката?

— Дадено.

Джейд не я изчака, обърна коня и пое надолу по пътя.

— Заедно ли бяхте? — попита Ландри и се отправи навътре в палатката след Монтгомъри.

— Не. Не, разбира се! — отвърна тя. — Изпълнявам нарежданията му всеки ден. Нямам намерение да го търпя и нощем.

— Доста е надут.

— Извоювал си е правото да е надут. А и хората едва ли ще му простят грешките.

— Може би просто не заслужава.

Последва я в бокс, застлан с ориенталски килим и картини по стените. Тя отвори старинен гардероб и извади масленозелено яке и кафява каска, обшита с кадифе.

— Вие не го познавате — заяви тя.

— А вие го познавате. С кого според вас е бил снощи?

Тя се разсмя и поклати глава.

— Не знам подробностите около личния живот на Дон. Едва сега разбрах, че се среща с някоя.

Значи е малко вероятно да се среща с която и да е, помисли си Ландри. От всичко, което бе видял досега, тези хора бяха като залепени едни за други. Освен че работеха на едно място, бяха богати, или поне се преструваха, че са богати, а единственото, по което богатите си падаха повече от това да се чукат помежду си, бяха клюките.

— Той е изключително дискретен — обясни Монтгомъри.

— Сигурно благодарение на дискретността е успял да се опази от затвора. Шефът ви е прекрачвал границата на няколко пъти.

— Никога не е бил осъждан. Бихте ли ме извинили, но трябва да вървя на тренировъчния плац, защото ще ме убие. — Тя отново му отправи лъчезарната си усмивка. — А и вие си имате достатъчно работа.

Ландри я последва. Тя се качи на зелен електромобил с емблемата на Джейд, сгъна якето и го остави на седалката. Каската сложи в коша отзад.

— Ами вие, госпожице Монтгомъри? Вашият тайнствен приятел има ли си име?

— Няма — отвърна тя и миглите й игриво запърхаха. — Само че и аз не съм много по приказките, детектив. Не ми се иска да ми излезе лошо име.

Тя подкара електромобила, като подвикваше на хората, покрай които минаваше, и им махаше с ръка.

Колко е хубаво всички да те харесват.

Ландри застана с ръце на ханша. Усети, че някакво момиче в палатката го наблюдава. Забеляза я с крайчеца на окото си. Беше дебела, мърлява, фланелката й бе толкова стегната, че всички извивки и тлъстини бяха неприлично подчертани.

На Ландри му се искаше да се качи на колата и да се махне. Естес се оказа права: пет пари не даваше какво си причиняват един на друг тези хора. Само че не можеше да забрави какво се бе случило посред нощ, когато Естес бе настояла да разговаря с него и бе отказала да пусне жалба. Нямаше да се примири, че Естес бе готова да остави нещата така. Трябваше да се заеме със случая.

Въздъхна, обърна се и се насочи към момичето.

— Тук ли работиш?

Малките й очички се разшириха. Май не можеше да реши дали да се насере от страх, или да получи оргазъм. Тя кимна.

Ландри пристъпи навътре и извади бележник.

— Име?

— Джил Морон. Аз съм главният коняр на господин Джейд.

— А-ха. И къде беше снощи към два.

— В леглото — отвърна самодоволно тя, нетърпелива да сподели тайната си. — С господин Джейд.