Тами Хоуг
Надпревара с похитител (58)

52.

Ландри пусна Парис Монтгомъри и Чад Сийбрайт за общо издирване. Всички патрули в щата и страната щяха да внимават за зелено инфинити и пикапа тойота на Чад. Беше изпратено специално предупреждение до бреговата охрана и летищата в Уест Палм Бийч и Форт Лодърдейл, както и до останалите малки летища в района.

Една от причините Южна Флорида винаги да е била удобно място за трафик на наркотици, бяха многобройните пътища да се влезе и излезе от щата, при това бързо. Парис Монтгомъри познаваше много хора от бизнеса с коне, много богаташи със собствени самолети и яхти.

Освен това бе близка с човек, който тази вечер щеше да откара коне за Европа: Томас Ван Занд.

— Открихте ли го? — попитах Ландри.

Седяхме в колата, паркирана в двора на Парис Монтгомъри.

— Не, скапаняците на Армеджиън са оплескали работата.

Разказах му за конете, които тази вечер щяха да бъдат превозени със самолет за Европа.

— Обзалагам си, че и двамата ще бъдат на борда тази вечер.

— Вече уведомихме авиокомпаниите — успокои ме Ландри.

— Не е толкова просто. Товарните полети са нещо напълно отделно от гражданските. Ако искаш да разбереш какво е тероризъм и страх, трябва някой път да прелетиш над Атлантическия океан в компанията на коне.

— Добре. Уайс и федералните могат да вървят да киснат на терминала за товарните полети.

Шефът на пожарната за района на Локсахачи, висок мъж с гъсти мустаци, приближи към колата, тъкмо когато Ландри посягаше към мобилния си телефон.

— На мястото е извършено престъпление, шефе — провикна се детективът през прозореца.

— Ясно. Палеж.

— И това. Открихте ли собственикът на имота?

— Не, господине. Собственикът е извън страната. Обадих се на фирмата по поддръжка. Те ще се свържат със собственика.

— Коя е фирмата? — попитах аз.

Шефът се облегна на прозореца и ме погледна.

— „Грифин Пропърти Мениджмънт“. Уелингтън.

Погледнах Ландри, ала в същия момент мобилният му телефон звънна.

— Май е време за нов разговор с Брус. Все още ли е при вас?

— Не. Пуснали са го. Ландри — обади се той. Лицето му се изопна и той свъси вежди. — Как така я няма? Къде е глупакът от охраната?

Ерин, сетих се аз.

— Кога? — попита той. — Направо супер! Кажи му, че когато се върне, ще му откъсна главата и ще му я натъпча отзад!

Той затвори телефона и ме погледна.

— Ерин пак е изчезнала. Някой е запалил кошчето за боклук до стаята на сестрите и полицаят е отишъл да помага. Когато се върнал, нея я нямало.

— С Чад е.

— И двамата бягат. — Ландри запали колата. — Ще те оставя в спешното отделение. — Трябва да вървя.

— Остави ме при колата — помолих аз. — Мога и сама да отида.

— Елена…

— Става въпрос за пръста ми, Ландри. Няма да умра.

Въздъхнах и замълчах.

В спешното беше спокойно. Направиха снимка на пръста ми и се оказа, че не е изкълчен. Лекарят ми сложи обезболяваща инжекция и го намести. Отказах шина и го прикрепиха към съседния. Той ми написа рецепта за обезболяващи. Отказах я.

На излизане се отбих да попитам на информацията дали са имали пациент със сериозна очна травма. Служителката не знаеше да е постъпвал пациент с подобно оплакване.

Погледнах колко е часът, докато излизах от болницата. Оставаха пет часа, докато самолетът на Ван Занд поемаше курс към летище „Кенеди“, а оттам за Брюксел.

Всички патрули в окръг Палм Бийч го търсеха, търсеха Парис, търсеха Чад и Ерин. Междувременно Дон Джейд бе излязъл под гаранция, след като Трей Хюс бе написал чек за сумата, определена от съдията.

Всичко вече се въртеше около Трей Хюс — сделката със земята, Ярка звезда, Ерин, — а доколкото знаех, никой не го търсеше. Затова се заех аз. Ако той бе в центъра на събитията, може би щеше да се изясни какво става.

Доколкото знаех, имаше къща в Поло Клъб — охраняем квартал близо до конната база, където живееха само богаташи, любители на конете. Насочих се натам по задните улици, за да се отбия първо във Феърфийлдс.

Вратата към имението на „Готиния пич“ беше оставена отворена. Забелязах кола близо до караваната на техническия ръководител. Завих и фаровете ми попаднаха на поршето на Трей. Загасих беемвето и слязох, стиснала глока в ръка.

Единствената светлина идваше от висока лампа, ала наблизо звучеше песен на Джими Бъфет, посветена на удоволствието от безотговорността.

Отправих се към звука и минах покрай тъмната недовършена конюшня. Вторият етаж на строежа бе опасан от тераса към манежа с препятствията. Бяха запалени свещи и фенери. Забелязах Трей да танцува, а вечната цигара тлееше в оранжево между пръстите му.

— Качи се, сладурче! — провикна се той. — Мислех, че няма да дойдеш! Започнах сам веселбата.

Качих се по стълбите, без да го изпускам от поглед. Беше се надрусал. Нямах представа с какво. През осемдесетте беше почитател на кокаина. Когато напуснах наркоотдела, коката пак излизаше на мода. Носталгията си казваше думата сред старите хипари.

— Какво ще празнуваме, Трей? — попитах аз, когато се качих на терасата.

— Великолепният ми звезден живот — отвърна той и продължи да танцува.

В едната си ръка държеше бутилка текила. Ризата на палми висеше разкопчана над зеления му панталон. Беше бос.

— Ярка звезда — възкликна той и избухна в смях. — Каква лоша шега! Направо да паднеш!

Песента свърши, той се облегна на парапета и отпи дълга глътка от бутилката.

— Да не би да си ме очаквал? — попитах аз.

— Не, очаквах друга. Но да ти кажа, май няма значение.

— Не знам, Трей, според мен може и да има — зависи от мотива. Да не би да очакваше Парис?

Той потри лице и дребни искрици от цигарата полетяха наоколо като светулки.

— Точно така. Вече си частен детектив. Дали не трябва да кажа кука — или ще прозвучи твърде грубо и нелюбезно. Не, май най-точно казаното е кучка.

— Парис може и да не се появи тази вечер, Трей. Има неотложна работа.

— Така ли? С какво се е захванала?

— Опитва се да избяга от закона — обясних аз. — Двамата с Чад Сийбрайт се опитаха да ме убият днес.

Той присви очи към мен и зачака истината.

— Сладурче, ти какво си пушила?

— Стига, Трей. Ходил си у тях поне сто пъти. Знам за връзката ви. Не ми разправяй, че не знаеш за караваната и за Ерин.

— Ерин ли? Някой я е отвлякъл. Целият шибан свят се е понесъл на шейна към ада.

Поклатих глава.

— Всичко е било една пиеска. Не знаеш ли? Създадена специално заради теб.

Виждах лицето му на светлината на свещите. Опитваше се да изплува през мъглата, обвила мозъка му. Или не знаеше за какво говоря, или се опитваше да убеди сам себе си, че не знае.

— Пиеса в три действия — продължих аз. — Лъжа, измама, секс и убийство. Шекспир щеше да се гордее с подобно постижение. Още не съм прочела целия сценарий, но той започва с кръстоносен поход за светата земя — имението „Готин Пич“, — а кралят си ти.

И последната следа от озадачената му усмивка се стопи.

— Сега ще ти разкажа какво научих досега. Действието започва, когато на едно момиче на име Парис й се приисква да стане кралица. Желанието й е толкова силно, че тя си поставя за цел да съсипе единственият човек, застанал между нея и мечтата й: Дон Джейд. Ти си мислиш, че няма да е трудно, защото на него и без това му се носи лоша слава. Хората са готови да повярват на най-лошото за него. Те ще решат, че той е убил кон, който не е в състояние да постигне кой знае какви резултати. — Застрахователна измама ли? Че на него и преди му се е разминавало. Конярчето му изчезва. Той я е виждал последен. Оказва се, че е отвлечена. А когато успява да се спаси, познай кого набеждава за похитител? Дон Джейд. Сигурно Парис си въобразява, че Трей ще го зареже. Джейд скоро ще го тикнат в затвора. Тогава тя ще стане кралицата на Готиния пич.

— Пиесата не е никак забавна — заяви Трей.

Той изгаси цигарата на каменния парапет и метна угарката настрани.

— Не. Никак. И краят няма да е щастлив — отвърнах аз. — Ти как мислиш?

— Познаваш ме, Ели. Опитвам се да не мисля. Аз съм просто една пластмасова чашка, която се люшка по вълните на океана, наречен живот.

Той подсмръкна и отново потри лице. Кръгла маса, подобна на гъба, бе поставена пред отворените френски прозорци към тъмната стая. Върху масата горяха десетина свещи и пръскаха светлина по стъклен поднос с кокаин, оформен на магистрални. До подноса бе оставена берета, 32 калибър.

— Защо ти е пистолетът, Трей? — попитах аз и се почувствах сигурна, когато усетих тежестта на собственото си оръжие, въпреки че го държах в лявата ръка.

— Плъхове — отвърна той и извади нова цигара от джоба.

Щракна със запалката, дръпна и изпусна дима към обсипаното със звезди небе. — Може по-късно да поиграя на руска рулетка.

— Играта ще бъде кратка — предупредих го аз. — Оръжието е автоматично.

Той се усмихна и сви рамене.

— Цял живот е все така. Не мога да се измъкна от гадната игра.

— Да, трудно ти е било. Колко наследи, когато Сали почина? Осемдесет милиона? Сто?

— Всеки един е обвързан с изпълнението на някакво условие — отвърна той.

— Както гледам, това не те спира да харчиш.

— Не.

Той се обърна и погледна имението. Нищо не се виждаше, освен различни нюанси на черното.

— Защо плати гаранцията на Джейд, Трей? Защо му осигури Шапиро? — попитах аз и се облегнах на парапета близо до него.

Той ми се усмихна.

— Защото баща ти беше зает.

— Твоята лоялност е като на разгонен котарак. Защо помагаш на Дон Джейд?

— Той ме направи такъв, какъвто съм днес — обясни Трей с крива усмивка.

— Убил е Сали, нали? — сетих се аз. — Бил си със съпругата на Майкъл Бърн, за да си изчукаш алибито, докато Джейд е бил в къщата, скрит в тъмното… А сега вече няма мърдане.

— Че къде да мърдам? — попита той и разпери ръце. Цигарата подскачаше между устните му. — Аз съм кралят!

— Не, Трей — поправих го аз. — Първия път беше прав. Ти си тъжният клоун. Имаше всичко. А накрая ще се окажеш с едно нищо.

— Ти май поназнайваш някои неща, а, Ели?

— Знам всичко. Само че едва сега успявам да изпълзя от дупката, Трей, докато ти ще останеш на дъното.

Извадих телефона от джоба на джинсите си и се опитах да набера Ландри. Беше ми неудобно да си служа с дясната ръка, все още изтръпнала, ала вече започвах да усещам горещата пулсираща болка. Ландри трябваше да знае, че Трей очаква Парис. Сигурно е искала да вземе от него кола, която ченгетата не издирват. Може да се е обърнала към него с молба за пари, за да се премести да живее в Европа. Може би искаше да се опита да накара Трей да замине с нея. Двама богати бегълци щяха да обикалят великолепните столици на Европа, необезпокоявани от никого.

Направих две крачки към Трей и размених местата на телефона и пистолета, без да откъсвам очи от него. Пред мен бе един жалък плейбой, порасналият Питър Пан, напълно покварен от времето и собствените си пороци.

Телефонът на Ландри даваше свободно, когато Парис Монтгомъри се показа от тъмното зад френските прозорци. Без да се колебае, грабна беретата от масата и я насочи право в лицето ми.