Тами Хоуг
Надпревара с похитител (11)

8.

За разлика от мен, Шон с огромно удоволствие поставяше изисканото си семейство в неловко положение, като се появяваше на благотворителни балове, които са задължителна част от живота на Палм Бийч през зимния сезон. Баловете бяха пищни, натруфени събития, които едва ли струваха по-малко от събираните за какво ли не суми. На всички бе ясно, че подобни събития са капан, но поне хората си прекарваха добре. Ако човек държи да присъства на такова събитие, трябва задължително да има рокля на водещ дизайнер, скъпи и прескъпи бижута, да се е подложил на последните изгъзици в света на пластичната хирургия, да знае как да се представи и да играе тънките игрички на приказно богатите. Въпреки че бях израснала в тази среда, така и не се научих да я търпя.

Открих Шон в дрешника, значително по-голям от една нормална спалня. Беше облякъл фрак на „Армани“ и тъкмо се опитваше да си върже папийонката.

— Каква е болестта днес? — попитах аз.

— Започва с П.

— Подагра.

— Паркинсон. Много е на мода сред знатните особи. Тази вечер ще са по-млади и няма да ги има обичайните болести.

Сложи си сакото и се огледа доволно в тройното огледало.

Облегнах се на колоната в центъра и останах да го гледам как се гласи.

— В скоро време няма да останат болести, от които да се оплакват.

— Заплаших майка ми, че ще организирам бал в полза на болните от генитален херпес — призна Шон.

— Половината население на Палм Бийч ще се възползват от средствата.

— А пък другата половина ще се заразят по време на партито след бала. Не искаш ли да ме придружиш?

— И да хвана херпес?

— Говоря ти за днешния бал, Пепеляшке. Родителите ти със сигурност ще присъстват. Ще стане двойно по-голям скандал, но поне ще бъде двойно по-весело.

Мисълта да видя мама и татко бе значително по-неприятна, отколкото да отида в шерифската служба. Поне постигнах нещо, като се изправих срещу Ландри.

Майка ми дойде цели два пъти да ме види, докато бях в болница. Това не бе нищо повече от проява на майчинско задължение от страна на жена, която не познаваше майчинските чувства. Навремето настоявала да осиновят дете поради причини, които нямали нищо общо с обичта й към децата. Аз бях просто един аксесоар, също като ръчната чанта или дребно декоративно кученце.

Тъй като и аз бях взета на отглеждане като дребно джавкащо кученце, всеки път, когато кривнех от правия път, баща ми заплашваше, че ще ме лиши от наследство, а това се случваше доста често. Не можеше да ме понася, защото обърквах съвършения му живот. Да не говорим, че бях живото доказателство за неспособността му да има свои деца. Аз също не можех да го понасям и така лумнаха пламъците на негодуванието.

Не бях разговаряла с него повече от десет години. Той ме лиши от наследство в мига, в който напуснах колежа, за да стана най-обикновено ченге. За него това бе обида. Истинска плесница. Така беше. Освен това му дадох основателно извинение да прекрати връзката между нас, която би трябвало да бъде вечна. И двамата се възползвахме от възможността.

— Много се извинявам — отвърнах аз и разперих ръце. — Проблемът е, че не съм облечена подходящо.

Шон погледна критично старите джинси и черното поло.

— Какво стана с манекенката от сутринта?

— Изкара тежък ден и вкисна доста хора.

— Това добре ли е?

— Ще видим. Изстискай достатъчно пъпки и все от една ще потече гной.

— Доста гадно звучи.

— Ван Занд да е идвал?

Той изми очи към тавана.

— Миличка, заради такива като Ван Занд ми се налага да живея зад този висок зид. Дори да е идвал, не съм разбрал.

— Сигурно е прекалено зает да се умилква около Трей Хюс и да го убеждава да похарчи няколко милиона за един жребец.

— Той има нужда от парите. Ти виждала ли си новата му конюшня? Истински Тадж Махал.

— Чух нещо.

— Петдесет бокса. Просторни. Над тях са помещенията за конярите. Покрита арена. Огромна тренировъчна площадка с препятствия.

— Къде се намира?

— Петдесет хиляди квадратни метра до новото селище за Гран При — Феърфийлдс.

Името ме стресна.

— Феърфийлдс ли каза?

— Да — потвърди той, нагласи копчетата за ръкавели и отново се огледа. — На това чудовище ще завиждат всички треньори и жокеи по източното крайбрежие. Трябва да вървя, миличка.

— Чакай. Доколкото разбирам, струва майка си и баща си.

— И още толкова.

— А Трей може ли да извади толкова от попечителския си фонд?

— Не му се налага. Майка му остави почти цялото имение на него.

— Да не би Сали Хюс да е починала?

— Миналата година. Паднала по стълбите у тях и получила фрактура. Така се говори. Съвсем не се интересуваш от старата си махала, Ел — скара ми се той, след това ме целуна по бузата и излезе.

Феърфийлдс. Нали тази сутрин Брус Сийбрайт се канеше да сключи сделка за Феърфийлдс.

Не обичах съвпаденията и никак не им вярвах. Според мен няма такова нещо като случайно съвпадение. Веднъж в колежа бях на лекция на някакво светило, според когото животът на молекулярно ниво представлява енергия. Всичко, което правим, всяка наша мисъл, всяко изпитано чувство се свежда до чиста енергия. И животът ни е енергия, и шофирането, и търсенето на каквото и да е, и тичането, при което се сблъскваме с енергията на останалите хора в малкия ни свят. Енергията привлича енергия, намеренията ни се превръщат в природна сила и нещото, наречено съвпадение, просто не съществува.

Когато изпитвам увереност в моята теория, разбирам, че се налага да приема как нищо в този живот не е случайно или непреднамерено. В такива моменти си казвам, че е най-добре да не вярвам в нищо.

Като се замислих за хората в живота на Ерин Сийбрайт, веднага ми стана ясно, че нищо от нещата, които се случваха, не бе с положителен заряд. Майка й, изглежда, нямаше представа за кого работи Ерин и според мен това бе напълно възможно. На Кристъл нямаше да й пука дори Ерин да се бе цанила на работа при самия дявол, стига това да не заплашваше по някакъв начин малкия й свят. Сигурно предпочиташе да не мисли за Ерин като за своя дъщеря. Ами Брус Сийбрайт? Дали той познаваше Трей Хюс? Ако го познаваше, дали познаваше Джейд? Ако познаваше и двамата, как се вместваше Ерин в тази картинка?

Нека предположим, че Брус искаше Ерин да се махне от къщата му, заради връзката с Чад. Ако познаваше Хюс, ако Хюс го беше свързал с Дон Джейд — може би тъкмо той я бе уредил на работа при Джейд, за да постигне целта си. Най-важният въпрос бе дали Брус Сийбрайт го беше грижа какво става с Ерин, след като тя се беше изнесла от дома му. Ако го беше грижа, това добре ли беше или зле? Ами ако тъкмо той искаше тя да изчезне завинаги?

Тези въпроси ме измъчваха цялата вечер. Обикалях из къщата за гости и гризях нокътя на палеца си. От уредбата се носеше тихо джаз, тъжна мелодия, съвсем в унисон с мрачните сценарии, които разигравах в главата си. Взех слушалката и отново набрах мобилния телефон на Ерин, ала попаднах на стандартното съобщение, че гласовата поща на клиента е пълна. Ако наистина се бе преместила в Окала, защо тогава не си бе прослушвала съобщенията? Защо не се бе обадила на Моли?

Нямах желание да губя цял един ден и да ходя в Окала, защото интуицията ми подсказваше, че няма никакъв смисъл. Утре сутринта щях да се обадя на някой частен детектив там, да му кажа каквото му е необходимо и да го инструктирам какво да прави. Ако Ерин работеше в конната база там, щях да знам след не повече от ден или два. Щях да накарам частния детектив да й изпрати съобщение от самата конна база и да я уведоми, че я чакат за важен разговор. Ако някой се обадеше, щеше веднага да се разбере дали това е Ерин Сийбрайт или не. Съвсем простичък план. Ландри би направил същото, само че с помощта на тамошните ченгета.

Тъпак. Искрено се надявах да не може да заспи.

Минаваше полунощ. Нямаше начин аз самата да заспя. От години не бях спала нормално — отчасти заради мъчителните мисли, отчасти заради хроничната болка, която не ми даваше покой след инцидента. Не се чудех какво ще ми причини липсата на сън, а и това не ме интересуваше. Наистина не ми пукаше. Вече бях свикнала. Поне тази вечер не мислех за грешките, които бях направила, или как да платя за тях.

Грабнах едно яке и излязох от къщата. Нощта бе хладна, откъм блатата Евърглейдс идваше буря. Светкавиците озаряваха скупчилите се на запад облаци.

Тръгнах по Пиърсън, минах покрай черния вход на конния клуб, покрай екстравагантните конюшни на Гран При Вилидж, завих и спрях точно пред каменната порта на Феърфийлдс. Табелата показваше разположението на осем парцела, различни по размер. Три от парцелите бяха вече продадени. Обещаваха се първокласни условия за отглеждане и трениране на коне и бе даден телефонният номер на „Грифън Дивелъпмънт“.

Бяха вдигнати каменни колони, имаше и кабина за охраната, оставаха само железните порти. Поех по извитата алея. Пред фаровете ми стърчаха бурени и дребни храсти. В двата края на строежа блестяха бели светлини. Дори посред нощ веднага ми стана ясно коя част от собствеността принадлежи на Трей Хюс.

Конюшнята бе издигната. Силуетът й приличаше на огромна детска игра. Представляваше двуетажен правоъгълник, който се издигаше паралелно на пътя. Беше на около тридесет метра от панелите на оградата. Входната врата бе вързана с верига и катинар.

Спрях пред вратата и останах в колата, докато се опитвах да запомня колкото е възможно повече. Фаровете ми падаха върху земекопна машина, разровила земята и оставила купчини пръст. Зад конюшните в по-близкия край забелязах караваната на строителните работници. Пред конюшните имаше огромна табела с реклама на строителната компания, която с удоволствие издигаше имението „Готин пич“.

Представям си колко струваше това място. Пет хиляди квадратни метра близо до конната база струват цяло състояние дори без постройките. Сградата, която издигаше Трей Хюс не бе по-малко от два, може би три милиона долара. Толкова щеше да глътне частта за конете. Също както в Гран При Вилидж, във Феърфийлдс нямаше да има внушителни къщи. Собствениците на строежите тук живееха или в Поло Клъб или на острова, или имаха домове и на двете места.

Семейство Хюс имаха имение на брега край Блосъм Уей, близо до тенис клуба на най-богатите сноби. Преди години Трей имаше къща в Поло Клъб. Сега притежаваше всичко, благодарение на стъпилата накриво Сали Хюс.

На това му се вика късметлия. Хем се беше отървал от жената, която наричаше Господарка Патриарх, хем имаше свободен достъп до неприлично голямо богатство. Една мисъл се загнезди в ума ми също като змия на шарена сянка.

След като говорих с Шон, влязох в интернет, за да разбера нещо повече за смъртта на Сали Хюс, ала открих единствено некролога й. Не се споменаваше и дума за разследването.

Как иначе! Би било проява на крайна несъобразителност да се допуснат догадки и непроверени писания да излязат във вестниците, би казала майка ми. Вестникът на острова бе за развлекателни мероприятия и обяви. Не можеше и дума да става за мръсни игри като смърт и полицейски разследвания. Вестникът, който майка ми четеше, се отпечатваше на лъскава хартия, а мастилото никога не полепваше по ръцете на читателите. Беше чистичък вестник, както по съдържание, така и по вид.

Вестник „Поуст“ — отпечатан в Уест Палм Бийч (където живеят обикновените хора) — споменаваше, че Сали Хюс е починала в дома си на осемдесет и две.

Както и да се бе случило, Трей Хюс се бе превърнал в истинска тлъста златна гъска. Със сигурност имаше хора, които горяха от желание да му направят някоя и друга дребна услуга, като го отърват от коня, който притежаваше повече дух, отколкото талант. Нямаше значение колко пари има в момента Трей. Допълнителният четвърт милион долара щеше да му дойде добре.

Дон Джейд със сигурност бе начело в списъка на услужливите доброжелатели. Сделката беше истинско бижу за Джейд, а също и за всеки друг треньор. Да се преместиш в такава конюшня, да разчиташ на място, където отново ще изчистиш името си, означаваше да привлечеш нови клиенти, които не си знаят парите.

Замислих се отново за напрежението, което усетих днес сутринта между двамата. Трей Хюс бе в състояние да повика който пожелае треньор за шеф на конюшнята. Защо се бе хванал с Дон Джейд — човек, чиято слава се дължеше по-скоро на скандали, отколкото на постигнати успехи? Всички знаеха, че той си позволява прекалено много и винаги успява да се измъкне сух от водата…

Каквато и да бе причината, Дон Джейд със сигурност дърпаше конците. Сигурно по този начин бе предизвикал завистта на доста хора.

Сетих се и за Майкъл Бърн. Спомних си името още щом Ван Занд го спомена днес сутринта. Бърн се споменаваше в некролога на Ярка звезда в онлайн списанието „Хорсес Дейли“. Той бе тренирал Ярка звезда преди Джейд и не бе постигнал кой знае какви успехи. След това конят е бил прехвърлен при Джейд. Привлякъл и коня, и собственика, добрал се бе и до Тадж Махал на Уелингтън. Нищо чудно, че Бърн бе побеснял. Не бе изпуснал само парите, когато Ярка звезда е бил прехвърлен при друг. Бе загубил сигурността на успеха.

Той не бе просто конкурент на Джейд, както каза Ван Занд, той му бе отявлен враг.

А един враг можеше да бъде много ценен източник на информация.

Подкарах обратно към конната база, защото исках да пообиколя и надникна без компанията на Джейд да ми диша във врата. Трябваше да намеря конюшнята на Бърн. Ако успеех да открия телефона му, щях да му предложа среща на място, където приятелчетата на Джейд нямаше да ни хванат.

Пазачът от охраната се приближи, отегчен и недоволен.

— Не е ли прекалено късно? — попита той със силен акцент.

Въздъхнах дълбоко.

— Късно е и още как. Чака ме кон с колики. На мен се падна честта.

Той се намръщи, очевидно решил, че го обиждам.

— Болен кон — обясних аз. — Имам нощно дежурство, също като теб.

— А, ясно. — Чак сега кимна. — Разбирам. Съжалявам, че е станало така. Успех, госпожице.

— Благодаря.

Не ме попита нито за името, нито за номера на коня, който трябваше да прегледам. Имах пропуск и казаното от мен бе напълно правдоподобно. Повече не му трябваше.

Паркирах, както и миналия път на Ливадите, защото не исках някой да забележи колата ми. Стиснах фенерчето в ръка, пъхнах пистолета в колана на джинсите си и минах покрай палатките, за да открия името на Майкъл Бърн, с надеждата да не стане гаф и да се натъкна на някой коняр или прекалено усърден пазач.

Бурята приближаваше. Вятърът се усилваше и горните части на просторните палатки се надигаха и плющяха, а конете ставаха нервни. Не бях включила фенерчето на пълна мощност, докато оглеждах имената и номерата на палатките, и въпреки това успях да стресна някои от конете. Те се отдръпнаха назад с ококорени очи. Други ме побутваха с муцуни, докато минавах, с надеждата да им дам нещо за хапване.

Изгасих фенерчето, когато излязох на открито между палатките. Ако имах късмет, палатката на Бърн щеше да е сравнително близо до тази на Джейд. Днешният им сблъсък бе на тренировъчната площадка до конюшнята на Джейд. Може би Бърн ползваше същата площадка. Ако нямах късмет, значи Бърн специално бе дошъл, за да се скара с Джейд и щеше да ми се наложи да мина покрай четиридесет конюшни, преди да намеря каквото ми трябваше.

Повя западен вятър и разлюля дърветата. Над конната база проехтя гръмотевица. Наведох се при палатка двадесет и две и започнах да проверявам имената.

Бях още в началото на първата редица, когато спрях и се ослушах. Носеха се същите звуци, както и от другите палатки — конете шаваха, пръхтяха, ритаха оградите на боксовете. Само че тези звуци не се носеха от конете около мен. Шумът долиташе две редици по-нататък. Чух скърцането на врата на бокс. След това копита пристъпиха по плътната настилка. Някакъв кон изцвили високо. Друг, съвсем близо до мен блъсна вратата на своя бокс и също изцвили.

Включих фенерчето на по-силна степен и видях, че жребецът е наострил уши, очите му бяха съсредоточени някъде над мен към съседна редица. Изцвили отново и се завъртя. Друг кон, малко по-надолу последва примера му.

Изгасих фенерчето и се промъкнах напред към края на палатката. Държах фенерчето като палка. Не беше никак леко. Когато все още носех униформа, веднъж го използвах, за да се защитя от сто и двадесет килограмов рокер. Накрая го закараха в болницата с мозъчно сътресение.

Не извадих оръжието. Исках да огледам, нямах намерение да се разправям с когото и да било. Глокът бе последната защита, към която щях да прибягна.

Порив на вятъра изду горната част на палатката като балон, който се опитва да полети. Дебелите въжета, привързани към колчета, забити в земята скърцаха и пъшкаха сякаш с човешки глас. Обиколих и последните боксове. Стоях близо до стената. Зад палатката теренът се спускаше отвесно и всичко там бе обгоряло и почистено през лятото, за да подготвят място за нови палатки и тренировъчни арени. Приличаше на лунен пейзаж. Мирис на изгоряло се разнесе във въздуха.

Тъкмо заобикалях крайния бокс, за да мина на съседния ред, когато чух вратата да скърца отново и долових далечен звук, който не успях да разпозная, докато не се случи неочакваното.

Също като призрак, прехвърлил се от друг свят, огромен сив кон хукна по пътеката между боксовете право към мен. Връхлетя ме, преди да успея да реагирам и ме събори назад. Опитах се да се хвърля настрани от пътя му, но кракът ми се закачи на колче от палатката и аз отново се озовах на земята. Покрих глава и се свих на топка, в очакване на ужасния удар на подковани копита и тежкото половин тон туловище на животното да смачка крехките ми кости. Сивият ме прескочи, след това хукна към отвесното място. Надигнах се на колене и зяпнах ужасена как стъпи на ръба, предните му крака се подгънаха, а задните продължиха по инерция. Изцвили, обхванат от паника и страх, изви се в опит да се спаси, изправи се на задните си крака и избяга в нощта.

Станах и се обърнах назад тъкмо когато друг кон изтича навън. Беше тъмен, с бяло петно. Цвилеше диво и се носеше след сивия. Хвърлих се настрани, когато профуча покрай мен.

Плесница по задницата.

Точно това бе звукът, който чух одеве. Нечия длан се бе стоварила силно по задницата на коня.

Хукнах навътре в палатката. Там цареше хаос, защото конете цвилеха и се блъскаха в стените на боксовете. По-нестабилните боксове, оградени с платнище и грубо сковани летви, се тресяха и скърцаха. Стените на палатката се издуваха при всеки порив на вятъра. Изкрещях с надеждата да уплаша престъпника и да го накарам да побегне.

Нов кон изтича навън от отворен бокс, видя ме, изпръхтя и профуча покрай мен, блъскайки ме във вратата на бокса отзад. В следващия момент врата се отплесна напред и аз се стоварих на колене.

Изпълзях като рак и посегнах да се хвана за близката врата, за да се изправя. Конят от съседния бокс изскочи също като на родео, изцвили стреснато и понечи да ме ритне. Усетих как въздухът изсвистя покрай ушите ми и копитото пропусна целта си.

Преди да успея да се обърна, смрадлива задушлива чернота погълна главата и горната част на тялото ми и аз полетях назад в един от боксовете. Опитах се да се захвана за нещо, но така и не успях да помръдна ръце. Трябваше ми въздух. Исках да видя някаква светлина. Трябваше да се освободя, за да отблъсна нападателя, който ме потегли назад, после настрани.

Усетих как светът се завърта, олюлях се и се отпуснах на коляно. След това нещо ме цапардоса с огромна сила и пред очите ми се разроиха звезди.

При третия удар паднах напред и останах неподвижна. Едва дишах. Имах чувството, че се задушавам. Не чувах нищо, защото главата ми бучеше. Питах се дали ще разбера какво става, преди следващият пуснат на свобода кон да премине през мен и да ме смачка с копита. Опитах се да се изправя, ала не успях. Дори не бях способна да мисля. Гърбът ми пареше от болка, задушавах се. Отчаяно се опитвах да си поема дъх, а не можах, само се закашлях.

Мина миг. Не ме връхлетяха изпаднали в паника коне. Никой не ме набоде с вила. Реших, че нападателят е избягал, което означаваше, че се намирам на неподходящото място в неподходящо време. Конете обикаляха някъде из базата. Ако някой дотичаше в палатката и ме завареше…

Опитах отново да събера сили и успях да отметна чула от главата си. Поех си дълбоко въздух, потиснах позива да повърна, стиснах вратата на бокса и се изправих на крака. Виеше ми се свят, земята пропадна под мен, но въпреки това се затътрих навън и отново паднах.

Фенерчето ми бе на земята, където паднах, когато първият кон ме блъсна. Светлината му бе като жълт маяк в тъмното. Сграбчих го, стиснах едно от въжетата на палатката и се изправих за пореден път.

Наоколо конете се щураха в галоп като обезумели. Някои профучаха между тази палатка и съседната. Вятърът бе станал по-силен и довяваше едри капки дъжд. Чух някой да крещи. Време бе да се махам.

Пристъпих обратно в палатката, колкото да насоча лъча на фенерчето към предната част на отворения бокс.

„При спешни случаи звънете на Майкъл Бърн…“

— Не мърдай! Пусни фенерчето!

Гласът прозвуча зад мен и нов лъч светлина обля рамото ми. Не пуснах фенерчето дори когато разперих ръце.

— Чух някакъв шум — обясних аз и леко се обърнах. — Тук имаше някой и отваряше вратите на боксовете.

— Да, бе, сигурно — отвърна саркастично той. — Познай кой. Казах да пуснеш фенерчето.

— Не бях аз — продължих да се оправдавам и се обърнах още малко. — Опитах се да го спра. Имам достатъчно натъртени места за доказателство.

— Няма да повтарям, госпожо. Пусни фенерчето.

— Искам да видя кой сте. Откъде да знам, че не сте извършителят?

— Аз съм от охраната.

Този факт никак не ме успокои. Охраната на тренировъчните площадки се поверява на частната фирма, която прецака останалите с най-ниско заплащане. Кадрите им сигурно са надеждни и добре обучени също като хората, които допускат какви ли не откачалки да се качват на самолетите с пистолети и ножове. Половината от тях бяха съдени по различни обвинения. Тъй като бях с гръб, дори не можех да видя дали е с униформа.

— Искам да ви видя.

Той изсумтя нетърпеливо. Преди да ми откаже, аз се обърнах и насочих мощния лъч право в лицето му.

След това обърнах внимание на дрехите му. Първо видях пистолета.

— Това униформа ли е? — попитах аз.

— Това е част от моята униформа. — Даде ми знак с пистолета. — Стига въпроси. Изгаси фенерчето и ми го дай. Да вървим.

Послушах го и с облекчение излязох на открито, където знаех, че има още хора. Отказах се от идеята да се опитам да избягам. Не исках да започнат да ме търсят и да пуснат описанието ми във всички местни вестници. Нямах желание и да ме застрелят в гръб. Ако си изиграех картите както трябва, може би щях да успея да науча нещо.

Хората навън крещяха, конете цвилеха. Чувах тропот на копита чак на пътя. Човекът от охраната ме побутна към електромобил за голф, паркиран отстрани на деветнадесета палатка — конюшнята на Джейд.

Зачудих се откога електромобилът стои паркиран на това място. Запитах се толкова ли е лесно да бъде купен някой, за да отвори вратите на боксовете. Да работиш нощ след нощ за мизерни пари като охраняваш коне, които струват повече, отколкото средно статистическият мъж ще изкара до края на живота си, лесно може да обърне представите за добро и зло.

Настаних се на дървената седалка и я усетих мокра и хлъзгава, тъй като дъждът се бе усилил. Пазачът държеше пистолета в лявата си ръка, докато палеше електромобила и даваше на заден. Аз се наместих и леко се обърнах към него, докосвайки едва-едва глока, скрит в джинсите под полото и якето.

— Къде отиваме?

Той не ми отговори. На кръста му изпращя радиостанция. Останалите от охраната съобщаваха за пуснатите на свобода коне. Не се бе обадил на никого, за да съобщи, че ме е заловил. Поехме по алеята към централната част на тренировъчния плац, през призрачния град в два след полунощ.

— Искам да говоря с началника — настоях властно аз. — Някой трябва да позвъни на детектив Джеймс Ландри от шерифската служба.

Той обърна глава към мен.

— Защо?

Бе мой ред да не отговоря. Нека да си блъска главата. Подминахме други хора от охраната, служители, които тичаха наоколо, за да не изпуснат веселбата да хванат шестте развилнели се коня, опиянени от свободата.

Минахме през лабиринта от палатки, а после покрай затворените магазини. Дъждът плющеше ожесточено. Отдалечавахме се все повече от хората, които можеха да ми помогнат. Сърцето ми ускори ритъм. Адреналинът ми действаше като наркотик и надвисналата опасност ме опияняваше. Погледнах човека до мен и се зачудих какво ли би си помислил, ако знаеше. За повечето хора бе доста притеснително.

Той спря електромобила край една каравана, където имаше офиси на управата и загаси двигателя. Изтрополихме по металните стълби и той ме вкара вътре. Набит мъж се бе изправил край метално бюро и слушаше внимателно шумовете, разнасящи се от радиостанция, обемиста като тухла. Вратът му беше като на жаба, а двойна, дори тройна брадичка висеше над яката на ризата. И той бе със синята униформа на хората от охраната, закачил няколко допълнителни звезди на гърдите. Сигурно бе награден за бездействието си, казах си аз. Намръщи се, докато гледаше как от мен се стича вода.

— Ето я — започна мъжът. — Хванах я, докато отваряше вратата на бокса.

Погледна го право в очите и заговорих презрително, за да подчертая думите си.

— Още някакви изненади криеш ли?

Той бе прибрал пистолета. Знаех, че не може да преглътне факта, че се е изложил, като ми е показал оръжието. Вече имах какво да използвам срещу него. Той не трябваше да носи оръжие по време на дежурство. По всяка вероятност нямаше и разрешително. Ако това бе истина и докладвах на полицията, най-невинното, което можеше да му се случи, бе да си загуби работата. По изражението му разбрах, че го мъчат тъкмо тези мисли.

Ако имаше някакъв ум в главата, едва ли щеше да работи като нощна охрана във взета под наем униформа.

— Завари ме пред конюшнята с фенерче в ръка — обясних аз. — Опитвах се да помогна. Също като теб.

— Имате ли зъб на Майкъл Бърн — попита жабата.

Говореше бавно и провлечено като някой изпаднал нещастник някъде от Флорида, щат, в който блясъкът и мизерията съществуват рамо до рамо.

— С Майкъл Бърн не се познаваме, въпреки че днес сутринта станах свидетелка как заплашваше Дон Джейд. Защо не проверите къде се намира в момента господин Джейд?

Шефът ме зяпна.

— Бърн идва насам — обясни той. — И двама полицаи. Седнете, госпожице…

Нито му казах името си, нито седнах, въпреки че гърбът ме болеше зверски.

— Трябва да кажете на полицаите да оградят мястото на престъплението — обясних аз. — Освен че пусна конете, извършителят ме нападна, когато се опитах да го избегна. Ще открият вила или може би метла с дълга дръжка. Може да има отпечатъци. Искам да подам оплакване. Освен това искам да отида в спешното отделение, за да ме прегледат и да ми направят рентгенова снимка. Може дори да съдя извършителя. Как е възможно ръководството да не вземе достатъчно мерки за сигурността на животните и хората?

Жабата ме гледаше така, сякаш никога досега не бе виждал създание като мен.

— Вие коя сте?

— Няма да ви кажа името си.

— Трябва да ми го кажете, госпожице. Налага се да напиша доклад.

— Значи имаме проблем, защото няма да ви го кажа — повторих аз. — Не съм длъжна да отговарям на въпросите ви. Вие не сте служител на закона, следователно нямате право да изисквате информация от мен.

— Полицаите идват — опита се да ме заплаши той.

— Супер. С удоволствие ще ги придружа, въпреки че нямат никакво основание да ме задържат. Да стоя на пътеката в конюшнята, не е престъпление, поне доколкото ми е известно.

— Бъд твърди, че сте пуснала конете.

— Я попитайте Бъд още веднъж какво завари?

Бъд се беше спекъл и вече не му стискаше да повтори лъжата.

— Ти беше там.

— И ти също — озъбих се аз. — Откъде да знам, че тъкмо ти не си отворил боксовете?

— Това е смешно — заяви жабата. — Защо ще го прави?

— Мога само да предполагам. Заради пари. От злоба. Защото не е нормален.

— Може това да се окаже един от вашите мотиви.

— Точно сега е много малко вероятно.

— Имате ли коне на територията на базата, госпожице…

— Нямам намерение да разговарям повече с вас — заявих аз. — Може ли да използвам телефона ви, за да се обадя на адвоката си?

Той присви очи.

— Не.

Тогава седнах на неудобния стол до бюрото. Радиостанцията на жабата изпука. Охраната на входа докладва, че полицаите са пристигнали. Извадих късмет. Нямах желание да се срещам с Майкъл Бърн при тези обстоятелства. Жабата нареди на охраната да пратят патрула при офисите.

— Да се пускат така конете, е сериозно престъпление — обърна се той към мен. — Могат да ви пратят в затвора.

— Не могат, защото не съм пуснала конете. Извършителят може да бъде обвинен в умишлено злодеяние, което означава, че ще бъде заставен да извършва обществено полезен труд. Това не е нищо в сравнение с незаконното носене на оръжие — отвърнах аз и погледнах многозначително към Бъд.

— Стори ли ми се или наистина казахте, че няма да кажете нищо повече? — обърна се към мене той.

Пригладих мократа си коса назад и станах, щом чух да хлопват вратите на кола отвън. Полицаят, който влезе, имаше вид на човек, току-що вдигнат от сън.

— Какво става, Марш? Някой е пуснал крантите. Тя ли е?

— Тя беше наблизо — обясни жабата. — Може да има някаква информация за станалото.

Полицаят ме погледна.

— Така ли е, госпожо?

— Ще разговарям с детектив Ландри — заявих аз.

— Как се казвате, госпожо?

Минах покрай него и се отправих към вратата. Когато вече бях до него, погледнах името му на малката значка.

— Ще разговаряме в колата, полицай Сондърс. Да вървим.

Той погледна жабата. Шефът на охраната поклати глава.

— Успех, синко. Няма да ти е лесно да се оправиш с нея.