Жан-Пиер Баблон, Тиери Бажу, Клер Констанс, Ален Пужту, Ксавие Салмон
Дворец Версай (36)

Кабинет за следобедна почивка

Разположен е зад алкова на Стаята на кралицата и е наречен така, защото в него владетелката си почивала следобед. Той е един от многобройните камерни помещения, които през XVIII в. суверените обзавели в съседство с Големите си апартаменти, за да избягат от церемониала на дворцовия живот и да се насладят на малко покой и задушевност.

Най-напред кабинетът е бил молитвен кът на Мария-Аделаида Савойска — херцогиня на Бургундия, после на Мария Лешчинска. При строителните работи през 1746–1748 г. е трансформиран в „стая с начупени стени“ и оттогава носи наименованието, с което е известен днес.

През 1770 г., след смъртта на Мария Лешчинска, бил разрушен, за да се построи стълбище, по което дофината Мария-Антоанета да стига до апартамента на съпруга си на партера. През 1781 г., в навечерието на тъй очакваното раждане на първородния й син — дофин на Франция, вече кралица, Мария-Антоанета поискала от първия си архитект Ришар Мик да възстанови на това място Кабинета за следобедна почивка, но с нов облик — с изисканата простота на неокласицизма.

Осмоъгълната форма на стаята била не само естетически издържана, но и много практична, защото от Стаята на кралицата се преминавало в библиотеката, без да се прекосява кабинетът, понеже „Нейно Величество желае да е сама, когато сметне за уместно, да не смущава прислугата си и да не бъде смущавана“. Владетелката изисквала сияйна светлина, затова Мик оформил алков с огледални повърхности между две остъклени врати, симетрични на огледалата на отсрещните стени. Резбованите облицовки на братята Русо и позлатената бронзова украса на вратите, дело на Форестие, изобилстват от декоративни елементи в прослава на съпружеската любов и предвещава гадещото раждане: смесват се в едно розите и прободените от стрели сърца, свързват се хурката с пауна, орелът с боздугана на Херкулес и с огледалото на Омфала, и отново и отново се повтаря мотивът за дофина. Първоначално Кабинетът е декориран с гренадин в светлосиньо. През есента на 1781 г. по желание на Мария-Антоанета са доставени мебели с извезан бял сатен. От 1955 г. драпериите са отново от светлосив гренадин. Със същата тъкан са тапицирани осигурените от Жорж Жакоб специално за това помещение два фотьойла със странични облегалки, украсени със скулптурки на кученца и сфинксове, както и трите стола, принадлежали на турския будоар на граф Д’Артоа в Двореца на храма. Масата с покритие от вкаменено дърво, монтирано от Матиас Йозеф Доманьок във Виена през 1770 г., е предоставена на Мария-Антоанета от нейната сестра. КС.

Пиер Миняр

Пиер Миняр (1612–1695) е родом от Троа. Художествената си подготовка е получил в Бурж, после постъпил при Симон Вуе в Париж. От 1635 г. е в Рим, където попаднал под влиянието на майсторите от Болонската школа и сътворил Богородици, наричани заради изящността им „mignardes“ („миловидни“ и се асоциират с името на художника, Mignard, б.пр.). През 1657 г. се върнал в Париж и през 1660 г. направил портрет на Луи XIV. Оттогава започнал неговият възход и той пресъздал ликовете на всички значими личности в столицата. Основното му произведение от този период си остава фреската на купола на Вал дьо Грас (1663), възложена му от кралицата майка. Съперничеството с Льо Брьон го подтикнало да откаже място в Академията за живопис и скулптура, но това не му попречило да получава сериозни поръчки от кралската фамилия — между 1677 и 1680 г. работил в галерията в Сен Клу за Филип Орлеански; през 1683 г. декорирал кабинет за монсеньора във Версай, а през 1685 г. му бил поверен плафонът на Малката галерия. След смъртта на Колбер през 1683 г. и с подкрепата на Лувоа той постепенно изместил Льо Брьон и заел всичките му постове, наследил го и като главен интендант на кралските сгради, и в Академията. Творбите му — исторически платна или портрети — се отличават с плавен, мек и деликатен рисунък, спомен за младежките впечатления от Италия. ТБ.

Мебелировка

Администрацията по мебелировката на Короната е учредена през 1663 г. Нейната задача била да следи за поръчките и доставките на мебели за кралските резиденции, а и да поддържа определен инвентар. Титлата „доставчик на мебелировка“, присъждана на един мебелиер (през XVIII в. — последователно на Годро, Жубер и Ризенер), изобщо не предполагала изключителен монопол, но все пак му гарантирала значителен брой поръчки. През XVIII в. администрацията се грижела за редовното обновяване на обзавеждането. То било продиктувано от все по-налагащия се вкус към комфорта и от придаването на специфично предназначение на отделните стаи в апартаментите, нуждаещи се следователно от съответно мебелиране. Всичко било много разточително, защото една от функциите на постоянния огромен строеж — Версай, била да се осигури едновременно витрина и клиентела на занаятите, създаващи лукс, който нито един морален кодекс не осъждал. Едва в края на столетието пестеливостта започнала да определя избора на упълномощените служители. Професията на дърводелеца мебелиер била регламентирана от строгите съсловни закони при Стария режим. Те обаче допускали и редица изключения — например разрешавали на много чужди майстори да се установяват в Париж. Новият статут на съсловието е въведен окончателно през 1751 г. Той изисквал щемпел и контрол от страна на застъпниците на съсловното сдружение. Понякога гилдията на занаятчиите влизала в конфликт с търговците, но същевременно тяхната роля видимо нараснала — от обикновени прекупвачи на мебели те се превърнали в истински творци, ръководейки екипи от художници, мебелиери, ваятели на бронз. Значимостта на търговията им позволявала да си набавят някои елементи от чужбина (определени видове камък, лакирани плоскости), които работещите за тях майстори после монтирали. Рядко някой мебелиер се изплъзвал от опекунството им и успявал самостоятелно да наложи името и изкуството си. АП.

Абсолютна монархия

Категорията „абсолютна монархия“, която не бива да се смесва с „божествена монархия“, не би могла да бъде синоним на тирания, деспотизъм, нито пък на диктатура. Днес понятието определено е загубило стойността си, но при Стария режим било защитавано и легитимирано и от юристи, като Пиер Бейл, и от теолози, като Босюе. То се кореняло в убеждението, че кралската власт произтича от постановяващата воля на Бога, но това не означавало абсолютна, безмерна власт. В действителност тя била ограничена от множество нравствени и практически правила: монархът бил призван да зачита Божиите повели (Десетте Божи заповеди), основните закони на кралството, които поставяли държавата над особата на суверена, също и естествените закони (човешките, не Божиите), като в решенията си трябвало да отдава предимство на правото и правдата. Впрочем знак за подчинението на народа на върховната власт на първо място било съблюдаването на законите на кралството, оповестявани от парламентите. И така, за да възприемем по-съвременна лексика, абсолютната монархия е по-скоро прекомерно съсредоточаване на правомощия в ръцете на една личност, отколкото упражняване на неограничена власт. ТБ.

Музика и музиканти

Музиката заемала съществено място във Версай. Достоен син на Луи XIII (сложил подписа си под няколко композиции), Луи XIV, подобно на брат си, демонстрирал силно влечение към музиката. Изявявал се като инструменталист — китарата била един от любимите му инструменти. През XVIII век дъщерите на Луи XV се отдавали на музикалната страст; свидетелство са мотивите, вплетени в дървените ламперии на Големия кабинет на мадам Виктоар и на Кабинета на мадам Аделаид (преди това Кабинет със златните съдове), както и портретът на мадам Анриет, която свири на виола да гамба, рисуван от Натие.

Известно е, че Мария-Антоанета си е послужила с оръжието на властта, за да наклони везните в полза на Глук. Тя е свирела на арфа — високо ценен инструмент по онова време.

Организацията на музикалния живот в Двора била поверена на три администрации — за Параклиса, Кралската стая и конюшните, които в края на властването на Луи XIV обединявали близо двеста музиканти. При нужда певци от кралските покои участвали в месите в Параклиса, или пък инструменталисти, водещи се към управлението на конюшните, подсилвали състава на Кралската стая. Ансамбълът на „двайсет и четирите цигулки на краля“ и групата на „малките цигулки“ били запазени предимно за баловете. Няколко големи имена се свързват с Версай: Дьолаланд и Купрен, Марен Маре и Робер дьо Визе.

Нерядко на тези постове се създавали фамилни династии. АП.

Жан-Марк Натие

Според дъщеря му, Натие (1685–1766) е станал художник на височайшето семейство, благодарение на портретите на двете по-малки сестри на фаворитката на Луи XV графиня Дьо Майи — Мадам Дьо Ла Турнел и Мадам Дьо Флавакур, рисувани през 1740 г. Поразена от съвършената прилика, кралицата веднага наредила авторът им да нарисува втората й дъщеря, мадам Анриет. Критиката единодушно го признавала за художник на грациозността, чиято четка се движи от най-топли чувства. Успехът му нямало да помръкне никога: занапред поръчките на кралската фамилия щели да валят една след друга.

Портретът Мадам Анриет в одежди на Флора (1742) заел място в кабинета на Вътрешния апартамент на кралицата. Там митологичното преображение се явявало като ехо на украсата на облицовките с корнизи, на които били изваяни цветя в естествени тонове. Портретите представлявали основен елемент от художествената декорация в частните апартаменти на членовете на кралското семейство във Версай. Мария Лешчинска била любяща майка, но без съмнение прекарвала малко време с децата си и възпитанието им й убягвало. Затова тя се обграждала с образите на своите дъщери и на сина си — дофина, повечето претворени от Натие. През 1745 г. Луи XV пожелал да окачат в стаята му в Шоази реплики от платната Мадам Анриет в одежди на Флора и Мадам Аделаид в одежди на Диана, и двете дело на Натие. През 1748 г. той поднесъл на съпругата си портретите на дъщерите им Виктоар, Софи и Луиз, рисувани тайно в абатството на Фонтвро, където принцесите били изпратени да получат образование (виж „Деца на Франция — живот и образование“). Същата година художникът създал прочутата картина, на която кралицата е в делничен костюм. Хармонията между червеното и черното подчертавала дълбоко човешкия характер на портрета. През януари 1750 г. дофинът помолил твореца да му предостави четири произведения, изобразяващи сестрите му като четирите елемента, за да ги сложи над рамките на вратите в Големия си кабинет (днес в Художествения музей в Сао Пауло). Портретите на Натие били толкова ценени, че доста често следвали поръчителите си в непрестанните им премествания — било във Версай, или в други кралски резиденции (например замъка Белвю). Много от тези творби сега принадлежат на колекциите на двореца Версай. КС.

Неокласицизъм — от Габриел до стила „Мария-Антоанета“

Неокласицизмът си проправя път в Европа през 1750–1760 г. Той отхвърля маниеризма на стила рококо (виж Молба към ювелирите, гравюрите, скулпторите и резбарите на Кошен от 1754 г.) и се основава на връщане към античното (стимулирано от археологическите открития при Херкулан и Помпей), на възраждане на „естествеността“. Първият значим представител на това течение във Версай е Жак-Анж Габриел (1698–1782). През 1742 г. той е обявен за пръв архитект на краля и участва в множество преобразувания на дворцовия ансамбъл. Малкият Трианон, изграден през 1762–1764 г., се вписва в традицията на френския класицизъм. За разлика от някои архитекти, вместо да внася догматичност, той набляга на античното влияние както в архитектурния проект, така и при декоративните мотиви — добавя изящество, елегантност, строгост и сдържаност. През 1741 и 1759 г. Габриел поднасял на суверена план за реконструкция на резиденцията откъм двора. Най-накрая Луи XV отстъпил пред наслояванията на архитекта — дисонансът между павилиона от тухла и камък и класицистичните сгради не само неизменно смущавал съвременниците, но и липсата на достатъчно място ставала все по-осезаема.

Наложило се Стълбището на посланиците да се разруши, за да се преустроят вътрешните апартаменти. Новото крило е издигнато през 1771–1774 г. финансовите затруднения обаче най-напред забавили, а после и преустановили строежа, а подетите през 1776 г. дейности по украсата така и не били завършени. Стълбището е изградено (без декорацията) едва в началото на 80-те години на XX век!

Операта във Версай е завършена за четири години (1766–1770). Значителна заслуга за нейния облик има скулпторът неокласицист Пажу. Тя наподобява гръцкия архитектурен стил с отделените от стените колони. Окончателното опростяване на формите и тенденцията към светлите тонове обаче се утвърдили чак по времето на Луи XVI. Кралят не е бил толкова безучастен, колкото се твърдяло, към промените в изкуствата (виж „Комод за колекции от медали на Луи XVI“ и „Библиотека на Луи XVI“). Все пак Мария-Антоанета влагала повече плам в реформирането на стария художествен вкус. След Верберкт блеснали с таланта си братята Русо. Нови мебелиери, нерядко от германски произход, боравели с изчистени линии и избягвали прекомерната строгост (виж „Комод за накити на Мария-Антоанета“). Майсторите на мебелировката са: Льольо, Ризенер, Карлен, Вайсвайлер, Бенеман, Жакоб и т.н. Изискаността на кабинетите на Мария-Антоанета е най-яркият знак за това ново изкуство. Украсата на Кабинета за следобедна почивка и най-вече на Вътрешния, или Позлатен кабинет свидетелства за изкусна интерпретация на античните мотиви (сфинксове, палмети, орнаменти във формата на съд, от който излизат пламъци, и пр.), дело на Мик и братята Русо. ТБ.

Жан Нокре

В основната си част творчеството на портретиста и декоратора Жан Нокре (около 1617–1672) е изчезнало. Груповият му портрет Кралското семейство е най-амбициозното произведение на тази тема, стигнало до нас. По удивителен начин той издава, наред с културата на моделите, галантния, изтънчен, дори претенциозен стил на художника, на когото е чужда непосредствеността на един Миняр. На това платно са събрани двата клона на династията — семейството на Луи XIV, представен като Аполон, и на по-малкия му брат Филип Орлеански. Суверенът е разположен на пиедестал под балдахин, за да се изтъкне първенството на по-големия. В центъра е Ана Австрийска като свързваща фигура между двамата й синове. Ансамбълът се допълва от други членове на фамилията, сред които Голямата госпожица, доведените й сестри и една леля на Луи XIV.

Картината вероятно е била изпълнена през 1670 г. за резиденцията на Филип Орлеански в Сен Клу, където Нокре работел като пръв художник. По това време повечето от моделите били покойници и творецът явно е прибягнал до по-раншни портрети — някои, например децата на преден план, са представени в рамка, за разлика от останалите персонажи, за да не се накърни хармонията на композицията. ТБ.

Вестибюл с овалния прозорец

През 1701 г. преместили Стаята на краля в централната ос на двореца. Тогава предишната спалня на Луи XIV и Салонът на фамилията Басано (украсен с произведения на тези италиански майстори) били обединени и образували едно просторно помещение. Неговият свод бил повдигнат и снабден с овален прозорец (волско око) с изглед на юг към вътрешния двор на кралицата. В този вестибюл обикновено се събирали придворните в очакване на церемониите на утринното ставане и лягането вечер (виж „Ден на краля“).

Декорацията е изцяло новаторска и прекрасно илюстрира промяната във вкуса на Луи XIV към края на властването му. Пред мраморната украса са предпочетени дървените ламперии в бяло със златна орнаментика. В тях били вградени платна на Веронезе, днес заместени с портрети на кралската фамилия, рисувани от Жан Нокре, Пиер Миняр или Франсоа дьо Троа. Облицовките са резбовани от Пиер Топен, Жюл Дюгулон, Андре Льо Гупил и демонстрират художествено решение, все още подчинено на симетрията, но вече обкичени с раковини, гирлянди от цветя и фино изрязани мрежести плетеници, обогатени с флорални елементи — декоративен репертоар, характерен за естетиката рококо. На атиката на свода Жан Арди, Жан-Батист Пултие, Клод Поарие, Корней ван Клеве, Симон Уртрел и Анселм Фламен са създали един от шедьоврите на орнаменталната резба във Версай. Фигурите на играещи деца, открояващи се на мозаечен фон с четирилистен мотив, предвещават изкуството на XVIII век. Именно по повод на този фриз уредникът на музея Пиер дьо Нолак пише, че стилът „Луи XIV“ сякаш се подмладява. КС.