Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (21)

XIX

Няма по-голяма болка от тази да изгубиш детето си. Томаш и Конщанса прекараха месеци наред в някакъв болезнен транс, изгубили интерес към всичко, отчуждени от живота, потънали в дълбока апатия. Затвориха се и потърсиха утеха един в друг, припомняйки си общи изживявания, споделяйки моменти на нежност, изтръгнати от забравата, и докато се подкрепяха взаимно, слели се в някакъв само техен пашкул, те отново се сближиха. Почти без да усетят, като че изневярата на Томаш се беше превърнала в абсурдно незначителен факт, далечно произшествие, от което беше останал едва доловим спомен, те отново заживяха заедно.

Преживяха трудни моменти в малкия апартамент. Всеки ъгъл криеше спомени, всяко място имаше своята история, всеки предмет — своя миг. Седмици наред стояха пред стаята на дъщеря си, без да се осмелят да прекрачат прага й. Беше нещо по-силно от тях и затова само гледаха към вратата, страхувайки се какво ще намерят отвъд. Сякаш се натъкваха на непреодолима бариера, скриваща един изчезнал свят, вълшебно място някъде във времето, чиято магия не искаха да развалят. Но истината бе, че не можеха да се изправят пред реалността на празната стая, превърнала се в символ на изгубената им дъщеря.

Когато накрая прекрачиха прага и видяха полегналите на леглото кукли, книгите, подредени на етажерката, и дрешките в чекмеджетата, сякаш някой току-що ги беше подредил, двамата се почувстваха като пътници във времето, понесени отново от скоростното влакче на емоциите. Във въздуха се таеше едва доловим аромат, който сякаш бе съхранил живото присъствие на Маргарида. Обзети от вълнение, набързо се измъкнаха от стаята и продължиха да странят от нея. Непоносимо бе да се живее по този начин, на това място, пропито с мъка и населено с призраци. Страдаха, когато се движеха из къщата, страдаха, когато бяха далеч от къщи.

След няколко месеца установиха, че не могат да живеят повече така. Дните се нижеха безцелно, животът беше лишен от съдържание и смисъл. Постепенно стигнаха до заключението, че трябва нещо да направят, да променят хода на нещата, да спрат това пропадане в бездната. Един ден, докато седяха мълчаливо на дивана, на ръба на безумието от смазващата ги мъка, те взеха решение. Щяха да скъсат с миналото. Но им трябваше някакъв проект, насока, светлина, която да ги води; внезапно осъзнаха, че съществува само един път, че спасението им включва две неща.

Друго дете и нов дом.

С парите от фондацията си купиха малка къща в Санто Амаро де Оейраш, близо до морето, и зачакаха детето, което щеше да оживи техния дом. Най-странното беше, че и двамата искаха да имат дете като Маргарида, със същите дефекти, ако съдбата пожелаеше това, но и със същите качества, с онази радост и щедрост, с които тяхното несъвършено момиченце ги беше покорило. Искаха бебе, сякаш то можеше да заличи лошия сън, сякаш изгубената им дъщеря би могла да се върне чрез него.

Смъртта на Маргарида накара Томаш да се замисли и за професионалното си достойнство. Беше продал честта си, за да спаси дъщеря си, и бе наказан заради срамната отстъпка, която беше принуден да направи, беше получил суров урок, тест за неговата почтеност, изпитание, в което се бе провалил. Това заключение го накара да се върне към проучването за фондацията. Смутен от мисълта, че не беше успял да остане на висотата на дълга си, той дълго мъдрува над въпроса. Препрочиташе договора отново и отново, разглеждаше под лупа всяка клауза, претегляше думите, анализираше възможностите, търсеше пролуки и уязвими места. Помоли Даниел, братовчед на Конщанса, дипломиран юрист, да огледа документа до най-дребния детайл.

Томаш се мразеше заради решението да подпише договора за поверителност срещу половин милион долара, с които се бе надявал да спаси Маргарида. Но факт е, че не успя да я спаси, и никой не можеше да го убеди, че смъртта на дъщеря му не е наказание заради проклетата сделка, в която беше въвлечен. Постепенно проблемът се превърна в идея фикс. Откритията бяха заключени, така беше, но той ги усещаше живи, непримирими и изпълнени с негодувание, готови да избухнат в гърдите му, да пречупят костите му, да разкъсат плътта му и да се отприщят, рукнали из света като нажежена лава. Но колкото и да му се щеше да даде глас на заглушената истина, да я освободи от затвора й, последната клауза на договора го сковаваше напълно. Нарушаването на условието за поверителност би му струвало един милион долара, а той не разполагаше с тези пари.

Беше принуден да премълчи две истини. Едната беше обективната историческа истина, фактът, че човекът, който бе открил Америка, се е казвал Колона, бил е португалски благородник с еврейска кръв и е изпълнявал тайна мисия в служба на крал дон Жоао II. Тази истина беше преживяла пет века в сянката на историята и изглежда, беше обречена да си остане там. Втората беше моралната, субективна истина; истината на онзи, който се чувства добре само с истината и за когото всичко извън нея бе просто лъжа. Това беше областта на етиката, на принципите, от които се ръководеше в живота си, на ценностите, които въплъщаваха честността и достойнството, на идеята, че истината трябва да победи, каквото и да ни струва това, защото истината, честността и достойнството са неразривно свързани. Най-много го болеше от това, че трябваше да сложи намордник на тази морална истина, измъчваше го това предателство спрямо собствената му съвест, което досущ като чудовище го ядеше отвътре, разяждаше душата му и прекършваше волята му, убиваше надеждата, че отново може да повярва в себе си.

Чувстваше се продаден. Нищожен, осквернен, недостоен. За първи път осъзна, че истината имаше цена, която той самият можеше да пожертва в името на друга ценност. В известен смисъл, това бе същата дилема, която петстотин години по-рано бе трябвало да разреши дон Жоао II. За миг си представи Съвършения принц, седнал на крепостните стени на Крепостта на Сан Жорже, до маслиновите дървета, посадени пред кралския палат, с Лисабон в краката му, изправен лице в лице със собствената си дилема. Имало земя на запад и Азия — на изток. Искало му се да има и двете, но знаел, че може да притежава само едната. Коя да избере? Коя да пожертва? Той също бил поставен пред дилема и бил принуден да направи своя избор. И го направил. Дал на кастилците Новия свят, за да може да запази Азия. Колумб беше неговият договор за поверителност, а Азия — Маргарида. Дон Жоао II е трябвало да избира и е избрал; добре или зле, той бе направил своя избор. Томаш също бе направил своя избор.

Но не можеше да се примири.

Дон Жоао II бе изневерил на истината, понеже лъжата му е била нужна, за да запази Азия. Неговият най-доверен човек, Руи де Пина, се бе заел впоследствие да възстанови фактите, решил, че истината вече не застрашава осъществяването на португалската стратегия; всъщност, ако не е била намесата на дон Мануел или на някой друг, историята, разказана в Хроника на дон Жоао II, щеше да бъде различна. Но Томаш не разполагаше с Руи де Пина, който да създаде Кодекс 632 и да скрие истината между редовете. Чувстваше се окован във веригите на измамата, приведен под тежестта на задължението, с което се беше обвързал, примирен със съдбата, която изборът му беше предопределил. Лъжата беше победила.

И тогава, без да знае защо, той си припомни първия компромис, който Молиарти го беше принудил да направи. На скамейката в манастира „Свети Йероним“ той се бе съгласил да отиде в дома на Тошкано и да излъже вдовицата, за да получи информацията, която им беше необходима, за да продължат проучването. Тази лъжа, макар и незначителна, беше първата крачка по пътя, по който безвъзвратно бе поел, първото подхлъзване по наклона, превърнал се в пропаст, тъмна и дълбока бездна, където заглъхна и последният вик на съвестта му. Изневери на истината, самоуспокоявайки се, че човек веднъж може да си затвори очите, такъв е животът, казваше си той, какво е една малка лъжа пред голямата цел? Но изключението скоро се превърна в правило; и ето го сега, опозорен, оплетен завинаги в тази подмолна нечистоплътна паяжина.

Спомни си и за мимолетния пламък, който го бе озарил там, в манастира; вик, който бе отекнал в съвестта му мощно, дръзко, вдъхновено и в същото време ефимерно; краткотрайно прозрение, заглушено от печалбарския глас, светлик, погълнат от зловещия мрак.

Една поема.

Поемата на Фернандо Песоа. Написана на гроба на големия поет в манастира „Свети Йероним“, издълбана в камъка, за да живее вечно. Направи усилие и думите изплуваха в съзнанието му, изпълнени с дълбок смисъл и величие:

Велик да си, прям и силен ти бъди: нищо

твое да не е ни прекалено, ни да липсва.

Цял бъди във всяко нещо. Цял себе си отдай

и в най-дребното, сторено от теб.

Така луната във всяко езерце

сияе, защото живее нависоко.

Повтори стиховете тихичко и почувства онзи тлеещ пламък да се разгаря, отначало леко, треперливо, колебливо, но веднъж разпален, той бързо се разрасна и озари душата му, вече беше огън, който гореше в обърканите му мисли, пожар, в който се ковеше желязото на неговата решимост.

Прям и силен ти бъди. „Ще бъда.“ Цял бъди във всяко нещо. „Ще бъда.“ Цял себе си отдай и в най-дребното, сторено от теб. „Ще се отдам.“ Нищо твое да не е ни прекалено, ни да липсва. „Ще бъде.“ Така луната във всяко езерце сияе, защото живее нависоко. „Ще засияе.“

Решението беше взето.

Томаш седна на компютъра и се вгледа в тъмния екран. Трябваше му друго име, беше първата му хрумнала мисъл. Може би някакъв псевдоним. Не, псевдоним не е добра идея. Трябваше му някой, който да е над всичко това, някой, в когото другите да се вслушат. Някой, който би приел да е неговият Руи де Пина. Но кой? Някой известен историк, разбира се. Не, не бива да е историк, щеше да е твърде рисковано, лесно щяха да установят връзката. По-скоро някой извън системата, някой, който би заложил името си за истината. Да, точно така. Но кой? Добре, после ще му мисли. На първо време трябваше да реши каква форма на изложение да използва. Договорът му забраняваше да пише статии, да дава интервюта и пресконференции. Но ако разкаже всичко това във формата на роман? Формално погледнато, договорът не го забранява. Това е фикция, винаги можеше да се оправдае по този начин.

Това е фикция.

Освен това той нямаше да стои зад това с името си. Това щеше да е друг човек. Неговият Руи де Пина. Автор на романи, разказвач. А защо не журналист? Журналистите бяха много добри във всекидневното фабрикуване на действителността. Идеалното би било да е и журналист, и писател; познаваше неколцина, все един щеше да свърши работа, стига да успее да го убеди. Добре, после ще мисли за това, има време. Сега трябваше да се съсредоточи върху онова, което имаше да разказва и което щеше да превърне в роман, във фикция, единствено средство, чрез което можеше да възстанови истината. Чрез историята ще напише Историята. Ще промени имената на героите, разбира се, и ще разкаже само онова, което видя, преживя и откри. Само това. Добре… може би с някаква уводна глава, все пак всичко започваше със смъртта на професор Тошкано, а той не бе присъствал, нали? Щеше да се наложи да използва въображението си. Знаеше само това, че професорът е починал, докато пиел сок от манго в хотелската си стая в Рио де Жанейро. Това бяха фактите. Останалото бе въпрос на въображение. Трябваше да започне отнякъде… Може би със сцената, в която историкът изпива сока и пада мъртъв. Хм… прекалено просто беше. Трябваше да започне разказа няколко минути преди да умре, за да подготви читателя. Дори би могъл да каже още в самото начало, че героят му ще умре. А после щеше да използва обратно броене, за да създаде драматично напрежение. Вече можеше да започне.

Всичко това мина през главата на Томаш Нороня, докато седеше пред екрана на компютъра, потънал в транс, омагьосан от перспективата да намери отдушник за бесовете, които бяха пленили душата му. Вдигна пръсти, воден от изкупителния импулс на истината, като диригент, който изтръгва от своя оркестър прекрасна симфония, постави пръсти на клавиатурата и на екрана изплува началният акорд на историята.

Четири.

Старият историк не знаеше, не можеше да знае, че му остават само четири минути живот.