Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (2)

Пролог

Четири.

Старият историк не знаеше, не можеше да знае, че му остават само четири минути живот.

Асансьорът на хотела го очакваше със зейнали врати и той натисна копчето за дванайсетия етаж. Кабината тръгна и човекът се погледна в огледалото. Стори му се, че с него е свършено; видя голото си теме, имаше коса само зад ушите и на тила, и то съвсем оредяла, побеляла като сняг, бяла като рехавата му брада, която покриваше слабото му изпито лице, набраздено от дълбоки бръчки; отвори уста и разгледа кривите зъби, потъмнели и пожълтели, с изключение на имплантираните, единствените, излъчващи снежнобяла свежест.

Три.

Едно леко иззвъняване бе начинът, по който асансьорът му извести, че са пристигнали до целта, и моли пътникът да излезе и да посрещне смъртта, защото той, асансьорът, има други гости за обслужване. Старецът стъпи в коридора, зави наляво, потърси с дясната си ръка ключа в джоба и го намери — бяло пластмасово картонче с името на хотела от едната страна и тъмна ивица от другата; ивицата съдържаше ключовия код. Старецът постави картончето в цепнатината на вратата, светна зелена светлина в бравата, той завъртя топчестата дръжка и влезе в стаята.

Две.

Лъхна го сухият и студен въздух на климатика, косъмчетата му настръхнаха от приятния хлад, помисли си колко беше хубаво да усети тази прохлада след палещия зной на улицата, на който беше подложен цяла сутрин. Наведе се над ниския хладилник, извади чаша със сок и се приближи до широкия прозорец. Въздъхна облекчено и се полюбува на високите и стари сгради на Ипанема; точно отсреща имаше малка пететажна бяла сграда, басейн с тюркоазносиня вода, която искреше, мамеща и свежа под палещото слънце на ранния следобед; до нея се извисяваше тъмна, по-висока сграда, с широки тераси, отрупани със столове и шезлонги; хълмовете в далечината обрамчваха бетонната гора в сиви и зелени краски; Христос Спасителят го поздравяваше от Корковадо, стройна фигурка, разтворила ръце да прегърне града от високото, крехка и мъничка, стъпила върху най-високия хълм на града, рееща се над туфа от бели облачета, плъзнали към върха на издадения скалист нос.

Едно.

Старецът поднесе чашата към устните си и усети как течността се спуска леко в гърлото му, сладка и освежаваща. Сокът от манго беше любимата му напитка, най-вече заради медения вкус на тропическия плод; в баровете правеха чист сок, без вода, белеха плода на място и сокът ставаше гъст, с влакната на плода, примесени с гъстата ободряваща течност. Старецът изпи сока докрай, притворил очи, наслаждавайки се на мангото бавно и лакомо. Когато свърши, отвори очи и с удоволствие се загледа в искрящата синева на басейна на терасата на сградата отсреща. Това беше последният образ, който видя.

Болка.

Болка разкъса гърдите му и изкриви тялото в конвулсии; той се сви одве, сгърчи се в неудържими спазми; болката стана нетърпима и старецът падна на пода, очите му се завъртяха и се изцъклиха, вперени в тавана на стаята, тялото потрепери в последен гърч и замря, проснато възнак, с опънати крака и разперени ръце.

Старият историк беше мъртъв.