Йордан Радичков
Неосветените дворове (24)

11

Сбогом? Сбогом?

Нека читателят ми прости, ако долови несръчна нагласеност в думите ми. Трябва да се разделям с тундрата и търся по-хубави думи за тази раздяла, както селянинът си облича праната риза с огърлие за някой празник и е посякъл бузите си с бръснача, защото бузите му не са привикнали много с бръснача, и за празника е турил най-неудобните си обуща, дето го стягат непрекъснато, и той целият е притеснен и му е неловко; затуй пък на празника е хубаво и тъй стават празниците — когато всички чувствуват някаква несръчност и много са притеснени, тъй много, че старите селянки вече ще паднат от високите си венчални обувки и само обувките ще останат стари и хубави в средата на празника… Тъй и аз с издокарани думи почнах раздялата си. Сбогом! Сбогом!

Чиряев е строг и разпоредителен. Той ту влиза, ту излиза навън, но сякаш не върви, а някаква невидима сила го премества от едно място на друго; същото е и с останалите евенки. Походката и движенията на евенка са тъй пестеливи, че той повече внушава статичност, отколкото движения — вероятно така се изразходва по-малко енергия. Те всички се чудят защо тъй много размахваме ръце, като говорим, устата нали се движи, що трябва и ръцете да се движат, че с тях заедно и тялото, какъв вятър люлее туй човешко стъбло, та цялото се огъва, за да изрече само няколко думи!

Пастирите пренасят кожи в нашия всъдеход. Това са хубави еленови кожи, като се приберем по далечните си места, ще постелем с тях къщите си, ще имаме най-хубавите легла. Моля ви се, няма да вземем никакви кожи! Аз ще взема само тарбагана, Геня ще вземе своя писец — това ни е достатъчно, то даже е толкова много, че няма как да благодарим за тия подаръци. Намесва се Зоо и оставя кожите във всъдехода — те ще се разплачат, казва ни той, ако откажем подаръците им. Не отказахме кожите и ги оставихме после в Тиксѝ, Тиксѝ има нужда от кожи. Евенките веднага се хванаха за своите еленови рога. Но къде да натуряме тия рога! За да ги убедим, се качваме в машината, та да видят с очите си, че няма как с нас да пътуват рога. Те казват, че Данилович е по-дребен, може да смести край себе си малко рога. Но тия огромни рога изобщо не подлежат на сместване. А не може ли под тоя капак? Петро вдига капака, за да видят номадите, че вътре е моторът на машината. Ако изхвърлим мотора и турим рогата, машината няма да може да върви с тия рога, такава машина още не е измислена. Разочарование се изписа по лицата на евенките, те побъбраха нещо на своя език и най-после се отказаха.

Оставиха рогата и почнаха да пренасят насечения елен. Той е заклан специално за нас. Какво ще правим с толкова много месо! Нали ще пътуваме обратно към океана, трябва ни много месо, пътищата са без срокове. Ако ни се случи нещо по пътя и останем гладни! Не, трябва да се вземе целият елен. Казвам на Геня, че малко нещо почваме да приличаме на Политаев, дето караше молдованската свиня вместо суха храна със себе си и никаква нетърпеливост не го измъчваше. Зоо дори се заканва, че като вкусим еленови шишове, ще ахнем. Нека стои месото, по пътя ще палим огън, ще печем шишове. Да не си въобразяваме, че само с гагарки и с няколко гъски можем да преминем тундрата… А дърва? Чиряев веднага провери колко дърва караме със себе си, намери, че дървата са малко, и разпореди да се донесат дърва.

Това вече не можехме да приемем. Пастирите имаха още много дни път, преди да видят гора пред очите си. Върнахме всички дърва, оставихме всичките си провизии, оставихме част от патроните си и взехме от евенките само еленовите кожи и еленовото месо. Пред тордоха̀та излезе Чиряевата жена с ръце, скръстени отпред — това значеше, че тя е готова или по-точно, че чаят е готов. Влязохме отново в жилището и седнахме да изпием по една чаша спирт и по една паничка чай, подсладен с еленово мляко. Това е последното ни престояване в тордоха̀. Никога през живота си ние с Геня вече не ще спим в това кожено жилище и никога през живота си вече не ще гледаме как снегът пада и се топи в отвора, никога не ще се увием в кожи и не ще чуваме нощем как отвън се притискат късите северни кучета и скимтят в просъница.

Вече ни чака Тиксѝ, опитоменото селище, там джиповете са тапицирани с кучешки кожи срещу студа, там ще видим Стручков с димящата си лула, надвесен над океана, ще видим Флавиан Попов как пренася тайно спирт в двата ботуша и цялото селище носи спирт в ботушите, но никой никому не разкрива тайната. А след туй вече ще летим на юг, за да догоним късната есен. Дано кацнете принудително в Жиганск, се шегува Данилович. Дай боже да кацнем принудително, се шегуваме ние. (Па то наистина се случи и едно денонощие прекарахме в жиганската тайга и мръзнахме като кучета. Хубаво, че пилотът бе молдовански българин и с един много стар, каравеловски език ми разказваше истории от полярната авиация, та понякога позабравях студа.) Никога вече не ще погледна бръчките на Чиряевото лице, както ги е погледнал еленът, за да му се подчини, но аз ще гледам гладките бузи на северното небе и ще виждам върху него бръчките на Чиряев.

Навън Петро пали машината, за да я загрява, вдигна голям шум с нея, дотътра я пред тордоха̀та, но ние му казахме да изгаси, нека бъде тихо и спокойно, за да можем да си кажем сбогом с хората. Навън почваме да се прегръщаме поред и като същински деца се разплакахме всички. Само Шурините любопитни очи останаха сухи. Струпаните наоколо елени ни гледаха малко учудено, кучетата клечаха в краката ни и се усмихваха — кучето е единственото животно, което може да се усмихва. Валеше слаб сняг в нашата половина; другата половина на тундрата бе осветена от слънце.

Зад нас тордоха̀та бе празна. Изтичах към нея и се вмъкнах отново през отворения капак. Сред разпънатите дивечови кожи видях децата си — те бяха все тъй голички, ослепени от слънцето. Взех снимката, целунах децата и ги оставих пак там. Догарящият огън в огнището дишаше, като че спящ човек дишаше сред жаравата. Обърнах се и видях в отвора Шура, тя се усмихваше на моите деца… Като се върнах в България, фотографът прерови филмите си и ми извади копие от същата снимка; носех я постоянно със себе си, но лани пътувах през Югославия, във влака ме обраха и ми задигнаха и тая снимка. Тоя дръвник, крадецът, да ми бе върнал поне снимката и билета, да ги бе подхвърлил някъде, а той задигна всичко и изчезна и трябваше да пътувам без билет през Унгария и Чехия. Унгарците излязоха разбрани хора, казах им за снимката и че тя някъде сега сигурно лежи накъсана и захвърлена от крадеца. Чехите не излязоха толкова хора, искаха да ме връщат обратно с влака, после искаха да ме свалят от влака; те ми се караха и аз им се карах и им казах също тъй и за снимката, но те не обърнаха никакво внимание. Намразих още повече крадеца заради главоболията и се запекох никога през живота си вече да не минавам през Югославия. Ето как понякога една и съща снимка може да има различни истории. Някой сърбин е накъсал и е хвърлил ненужната фотография, фотографията не е пари, за да я прибере в портфейла си. Евенките туриха тая фотография в тордоха̀та си като малко прозорче към един непознат свят и като малък спомен и случайна среща между родени номади и човек, в чиято кръв понякога се обажда номадът и тръгва отново към изворите си. Защото някога ние също сме били номади, макар че сега сме само калпави туристи.

Излязох навън, за да направим с Геня нашата руска магия. Седнахме на снега и се смълчахме, а Зоо обясняваше на застаналите срещу нас евенки, че ние седим сега и правим магия и чакаме да ни види отнякъде съдбата, че да е благосклонна към нас. Евенките се огледаха, но освен сняг и елени не видяха съдба, макар че ние с Геня седяхме мълчаливо пред нея. Евенките уважават чуждия ритуал, отстъпиха малко назад и ни загледаха благоговейно.

А сега, сбогом!

Сбогом, студена земя, в топла Европа понякога ние зъзнем повече, благодаря ти, че ме стопли! Сбогом, елени и кучета, сбогом и на вас, северни птици, в тоя миг не ще вдигна пушката си към вас! Сбогом, северни хора, още веднъж сбогом! Чакай, Петро, защо все бързаш с тая проклета машина, дано даде бог от бързане да скъсаш верига по пътя, та да видим как сетне ще бързаме и за къде всъщност бързаме, защо ние всички бързаме! Там, където пред нас стоят изправени пътища, ние, разбира се, бързаме. Пътят е даден на човека, за да бърза по него, макар че до една цел се стига не като се бърза, а като не се изостава. Е, добре тогава, да вървим, без да изоставаме, към своята набелязана цел!

Това беше през месец октомври 1963 година.

Веригите настъпиха снега, оставиха отпечатъците си върху него и ние с Геня свалихме шапките си, застанали прави в машината. Евенките също свалиха шапките си, жената притискаше Шура до себе си, сякаш можеше да я отнесе вятър, Чиряев потича след нас; той не махаше с шапката, а триеше лицето си с нея. Останалите пастири, застанали един до друг, махаха все с тия свои пестеливи движения, като че по-скоро държеха шапките си вдигнати във въздуха, отколкото да ги размахват.

С отдалечаването чаках да се повтори същото чудо, както го бях видял, като тръгнахме да бием гагарки. Тогава ние се отдалечавахме, а Чиряев, който разсичаше елена, все повече наедряваше заедно с тордоха̀та; едрееше и детето до него. Туй чудо не се повтори, пастири и добитък ставаха все по-дребни и по-дребни, жилището заприлича на къртичина — тъй много се смали и внезапно всичко пропадна. Очите продължаваха да се взират, но навсякъде срещаха само снежната пустош.

Но това не бе истина. Туй, че се прегръщахме и си казвахме сбогом, не бе истина; туй, че се тупахме по раменете и казвахме сбогом, не бе истина. Не беше истина и това, че се отдалечавахме и махахме с шапките си за сбогом! Те се смаляваха, вярно е, но аз все още ги различавах един от друг, различавах пръснатите край тях елени, виждах наклякалите в краката им кучета, наредените отпред нарти и летящата верига на птиците. Излъгах ги, че се сбогувам, защото цялата тая картина залепна за очите ми и остана там за вечни времена.