Йордан Радичков
Неосветените дворове (2)

1

Якутската земя е вечно замръзнала. Ледът, стар милиони години, покрива страната на дебелина от триста до осемстотин метра. Моето запознаване с Якутия съвпада с откриването на един замръзнал войник от времето на Петър I в източнотундранския район. Черна якутка отпреди триста години лежеше кротко в своя сандък на брега на река Лена и излъчваше спокойствие. Петдесет хиляди мамонта вече бяха извадени от древните си ледени леговища; повити в своята мека вълна, те са спали там милиони години. Черната якутка, мамонтите и един прешлен на кит са първите впечатления и първият допир с ледените недра на Якутия.

Наричат я още Мамонтова страна. Тя би могла да бъде световен мавзолей, като запази в недрата си природа и човечество за вечни времена; в нейните подземия може да бъде консервиран целият съвременен свят.

Построете къща върху тая земя, и ще видите как тя започва да потъва бавно. Къщата за живеене е като топло животно, клекнало на леда — то го стопява и потъва постепенно в него, така мътещата птица потъва в своя полог. Може би така са образувани студените полози на големите якутски езера. Ние още не знаем какво спи на тяхното дъно. Група геолози бяха открили воден змей при едно от своите пътешествия. Тая огромна ледена книга още не е прочетена цялата. Ние знаем само, че стъпваме върху гробовете на замръзнали мамонти и че тук и там са разхвърляни китове.

Построете шосе върху тая земя, и ще видите, че неговото платно започва да потъва бавно в ледовете. Сложете надгробен паметник, и след няколко години вие няма да го намерите — ледовете са го погълнали, за да го запазят за поколенията. Тъй е бил погълнат и замръзналият войник на Петър I. Тогава, за да останат къщите на повърхността, якутите почнали да ги строят, както се строят наколните жилища, и къщите сега стоят на крака върху леда. Така се избягва затоплянето.

Шаманите измислили своя костюм и тая звънтяща дреха би трябвало да бъде съперница на пеещата земя. Вярно е, дрехата на шамана е по-гръмка от звънкия шепот на леда, но шаманите измират, а ледът си остава. Шаманите умират и гробовете им висят във въздуха, защото е ужасно студено в тая земя и тялото, ако се тури в нея, ще вкочаняса и никога няма да се разсее в небето.

А всичко трябва да се разсее в небето, както и звънът на дрехата. Тая дреха всеки сам изработва. Представете си, че вас ви избират за шаман… вие си съшивате от еленова кожа и еленови сухожилия някакво подобие на ямурлук. Някакъв човек идва при вас за съвет и ви носи подкова. Вие зашивате подковата върху еленовата кожа и давате съвет на човека. Друг човек идва при вас, за да се съветва, и ви носи гвоздей. Вие давате съвет на човека и забивате гвоздея в наметалото, като го изкривите, за да не падне. Ловец ви подарява своя нож, загдето сте го научили как да прогони някакъв дух, и вие и него окачвате на ямурлука си. Пили и копчета, медни монети и останки от свещници, дръжки на сребърни подноси, останали от времето на губернаторите, налчета за обувки от времето на руските войници, метални цигарета и гребени, парчета от железа за обковаване на шейните, халки от котвите на параходите, всякаква метална чудатост — това е костюмът на шамана. С тоя костюм се играе шаманското хоро върху пеещия лед и гърбовете на мамонтите, но от това ледът не става по-топъл и рибата в реките замръзва.

Якутия има много реки и езера, но нито един извор.

Преди революцията на един руски търговец в Якутск му хрумнало да изкопае кладенец в двора на своята къща, за да може да пие изворна вода. (Какво ли не е хрумвало на руския търговец!) Търговецът бил много богат човек и наел сума ти работници за кладенеца. Те работили една година, като дълбаели пеещия лед и проникнали все по-дълбоко и по-дълбоко, но вода не се появила. Втората година търговецът наел още работници, та да върви по-бързо работата, но колкото и дълбоко да проникнали те, изваждали все тоя пеещ лед и никъде не се виждала вода. На търговеца му омръзнало да се занимава с кладенеца, изоставил шахтата и продължил да пие вода от река Лена.

Около тази шахта след революцията възникнал един институт, който се занимава с вечната замръзналост. Как ще се строят в бъдеще къщите, как ще се строят пътищата, как ще се строят фабриките и електроцентралите върху слоя от лед, каква издръжливост има тоя лед, чувствителен ли е при взривове — с това се занимава институтът. Шахтата, оставена от търговеца, е разширена и с Геня Гачев можем да влезем в нея по стълбите, но преди да влезем, трябва да се облечем топло.

Навън още грее слънце и конете са излезли на паша, а ние навличаме дебели кожуси и започваме да слизаме в студената паст. В края шахтата е разширена, тя представлява цяла зала. В различни посоки от нея излизат дълбоки лабиринти, за да оформят това огромно подземие, уплетено с кабели и апаратура. Всъщност тук се намират част от кабинетите на работниците.

Цялото подземие е една ледена пещера. Подът, стените и таваните са заскрежени. Не бих казал, че ми изглеждаше феерично, по-скоро тая гледка подсилваше студа. В една от галериите работниците продължаваха да дълбаят — виждаше се дишането на хората, кожените яки се заскрежваха.

Работниците ни начупиха ледени късове, но те не пееха, колкото и да се ослушвахме. Тоя пеещ лед не пее, казахме им. Той ще започне да пее навън, щом го изнесете на слънце. Изнасяме леда по обратния път, на повърхността. Оставям моя къс върху тревата и той започва да блести на слънцето. Събличам кожуха и сядам на него до ледения къс. Слънцето свети в очите ми, леденият къс също блести в очите ми. По едно време дочувам далечен звук, сетне друг го достига, после се изсипаха няколко наведнъж и започнаха гоненица. Легнах на кожуха, тъй че да съм по-близко до леда и да чувам по-добре как пее.

Той пееше като латерна. Също като латерна бяха звънкави звуците му, само че тая латерна нито веднъж не се повтаряше и пееше някаква безкрайна песен. Много и различни песни са били заключени милиони години в тая латерна и сега слънцето въртеше дръжката й и показваше на света какво се крие в пеещия лед. Аз чувам, излегнат върху кожуха, как бягат мамонтите по земята, за да се спасят от нещо, което обезателно ще ги застигне по пътя на бягството им. Може би оня звук там бе някакъв стон! После чувам сгромолясващи се дървета, но много далече, сякаш това е от другата страна на Лена. Сред сгромолясващите се дървета се носи шумът на вода, реките бягат от коритата, плискат в непознати възвишения, преминават ги и заедно с плисъка на водата се чува въздишката на китовете. Не беше ли това удар от опашка на кит? Ами тая птича песен, която умира внезапно, стъпкана от краката на дивите коне и удавена в тяхното цвилене!… Ледът продължаваше да пее. Но как може едно парче лед да пее! Тоя лед напомня донякъде сюнгер, той е шуплест. В шуплите му е заключен въздух при седем или осем атмосфери налягане. Щом слънцето започва да го стопля, напиращият въздух разбива ледената си черупка, както птичето разбива черупката на яйцето. Тъкмо това разбиване на ледената черупка представляват кънтящите звуци. Дебелината и площта на всяка клетка са различни и затова и звуците са различни. Всъщност трудно може да се каже, че ледът се топи, по-скоро той ври, раздробява се, а слънцето прониква все по-дълбоко в него и с трясък разтваря килиите, за да освободи заключения там въздух. Наведен над леда, човек може да подиша от тоя въздух, това е същият въздух, дишан от животинския и растителен свят отпреди милиони години. Аз дишах дълбоко този въздух, който не е дишан от хора, и съжалявах, че не мога да преведа нищо от разказа на пеещия лед. Може би един ден хората ще успеят да разгадаят неговите песни и да преведат тая загадъчна книга.

Слънцето продължаваше да грее и на края върху тревата остана мокро петно. Песента бе свършила.

Мислех си тогава, че при големи застудявания човек също тъй може да се превърне в парче лед, неподвижно и мъртво. Но при първото затопляне, при първото проникване на слънцето скованият човек също тъй, както ледът, би ни разказал за застудяването. Ако нас ни турят под пресите за налягане и ни сковат, това не значи, че сме станали мъртви. Един ден ще дойдат други, ще разбият с трясък килиите и ще чуят нашите разкази, макар и бавно, макар и буква по буква, както долу в подземията буква по буква работниците разчитат огромната библия на вечната замръзналост.

Много пъти след това при лутанията из Сибир ме спохождаше чувството, че земята, по която вървя, е жива, че тя само е потънала в много дълбок сън, скована от студовете, и че един ден, като започне затоплянето, мамонтите ще покажат гърбовете си, ще се отърсят от своята съненост, ще тръгнат на паша из тайгата и ще повалят със зъби листвениците, по чиито върхове се люлеят гробовете на шаманите, за да си проправят път, а по хълмовете ще се спуснат китовете, по корем, право към голямата река Лена, за да отидат в океаните.

Също като жабите, които залепват за леда през зимата и напролет едва раздвижват краката си, изненадани, че все още са живи, че по бреговете пак е поникнала зелена трева. И ще излязат жабите пак по бреговете, за да ближат сутрин рано падналата роса.