Йордан Радичков
Неосветените дворове (14)

1

Шамшурин ни каза: Бог да ви е на помощ, времето се влошава, криво-ляво ще стигнете в Арктика, но не зная как ще се върнете. Ако попаднете в капана на мъглите, опитайте с корабите по река Лена, за две седмици все ще се дотътрете до Якутск.

Времето наистина се влоши, поднебесната светлина падна върху Якутск, притисната от дъжда, отвсякъде се трупаха облаци, вървяха тромаво, на цели стада, сякаш нямаше вече какво да правят в небесните пасбища, та бяха потърсили паша в тайгата и пътьом оставяха кичури вълна по дърветата. Някои, застанали лениво на брега на Лена, пиеха вода от реката, а други, затънали до гърди, блъскащи се един друг, плуваха към мокрите острови. Корабите, притиснати от небесните стада, си проправяха път с рева на своите сирени; приличаха на автомобили, които си проправят път през голямо стадо добитък, но стадото си люлее спокойно виметата, лишено дори от любопитство.

Ние обаче не се бояхме от времето, защото с Геня си имахме една магия и я правехме винаги, още от самата Москва. Тя е чисто руска магия и ако съдбата в момента ви види, че я правите, ще ви покровителствува. Преди да тръгнете на път, трябва да седнете и да помълчите. Вие може дори да сте несимпатичен на съдбата, дори тя може да ви гледа накриво и неприязнено, но ако направите магията, ще видите, че тя се държи с вас като държавник, който ви потупва по рамото за заслуги, макар и никак да не сте му симпатичен. Аз не зная как се правят магии на държавниците, та да ви потупат по рамото даже и когато не сте им симпатичен, но на съдбата се прави проста магия — седите и мълчите. Опитвали сме го, когато ходихме при покровските лисици, когато слизахме за пеещ лед, както и при зелето на Лома̀ко, както и при лова, при златото или диамантите. Семьон, дето го набиха със сачми в Чурапчанската тайга, сигурно само се е докоснал до стола и веднага е скочил, затуй му се случи тая неприятност. Жената от фургона, дето ни даде харчо̀, каза, че първият й мъж на тръгване за фронта в суматохата забравил да поседи и да помълчи в къщата и съдбата не го погалила с нежна ръка. Вторият й мъж седял във фургона, двамата заедно седели и гледали навън през отворената врата и тя много добре си спомняше, че навън впрегнатият в каруцата кон също стоял неподвижно и мислел. Но вторият мъж не се върнал; вероятно съдбата тогава не е била някъде наблизо, за да види, че правят магията.

Много е важно, когато човек прави нещо, да го забележат. Ако съдбата не го забележи, няма да го потупа държавнически по рамото, макар той и много усърдно да прави магията. Виждал съм хора, които се скъсват от усърдие, стават на маймуни от усърдие, но просто нямат щастието да бъдат забелязани… Та като правите магията, голям късмет ще имате, ако в тоя момент съдбата минава някъде наблизо и ви зърне през отворената врата или през прозореца.

Така човек поддържа илюзията си и се търкаля нагоре-надолу, без нищо лошо да му се случи. Човек без илюзии става тъжен и кисел, а това вече е лошо, той е почти като застояла вода, пълна с меланхолия. Виждали ли сте на брега на някое езеро възрастен човек да седи и да гледа апатично водата и самият му образ също тъй седи и го гледа апатично от водата. Тъй седят те двамата, без нито една дума да си продумат. Но сте виждали навярно и деца на брега на някое езеро, те подскачат живо край водата, събират камъчета и ги хвърлят подир водомерките, а камъчетата винаги казват: цамбур, някое сърдито, други заканително, трети малко изплашено. Те хвърлят камъчетата във водата, а отраженията им подскачат също като живи и езерото подвиква: цамбур… цамбур… Възрастният човек никога не ще хвърли камъче, той знае какъв звук ще произведе във водата, никога не ще се запретне да удави във водата онуй дребно насекомо водомерката, дето досега никой не е успял да го удави, защото то стои като тапа на повърхността и дори не си намокря краката, ще речеш, че водомерката си е турила водни кънки и се пързаля фигурно по езерото.

Тъй и ние след магията се хлъзнахме по мократа писта, увиснахме във въздуха и се запътихме да се цамбурнем в Ледовития океан. Шест часа се премествахме във въздуха към Тиксѝ, столицата на Арктика.

Да ви кажа няколко думи за Тиксѝ, докато сме още във въздуха, защото не зная после дали ще успея да ви ги кажа. Тиксѝ значи Залив на срещите и се намира на изток от устието на река Лена. Веднъж годишно в този залив са се срещали ловците и еленовъдите от тундрата, като са карали в кучешките си нарти скъпи кожи и еленово месо. От океана идвали корабите, за да вземат кожите и месото и да оставят барут, захар, чай и тютюн на жителите на тундрата. Сега Тиксѝ има три хиляди жители и шест слънчеви дни годишно, затуй Шамшурин ни говореше за капана на мъглите. Навигацията на северния морски път е от два до три месеца годишно, останалото време корабите зимуват в Тиксѝ, сковани от ледове, ледовете се изсичат и пристанището се превръща в леден док за ремонт. В Тиксѝ се намира също така и авиацията за ледово разузнаване — самолетите следят движението на ледовете и керваните на корабите. Тук в този залив диви елени копаят с копита снега и по делтата на Лена плуват черните лебеди, които прелитат над Лебедовите хълмове в алданските златни области.

Но ето го и Тиксѝ. Един снежен кръг, сякаш изрязан от мъглите с ножица специално за нас, пропуска самолета. В момента е по-приветливо дори от Якутск, смълчан и мокър в предзимието. В края на летището се вижда океанът, посивял и намръщен. Неговото сиво започва да потъмнява бързо, сякаш се мръщеше, че го гледаме, то стана черно и изглеждаше като че океанът се приближава към нас. В дълга редица лежаха по корем реактивни самолети, загърнати в кожуси, също като какавиди, готови всеки миг да станат хвърковати. Пред пристанищния портал стоеше въоръжена якутка и пушката стигаше чак до петите й. Наблизо войници ритаха топка в разгазения сняг. За пръв път виждах войници в Якутия.

Дървени къщи образуваха широка подкова, обърната към залива. Всички комини димяха усилено — туй не бяха комини на къщи, а по-скоро комини на големи парни машини, монтирани в кораби. Но корабите не тръгваха никъде, просто печките в тия арктически къщи са огромни. Един път минаваше през средата на селището от единия до другия край и повече пътища не се виждаха никъде. Тиксѝ може да се свързва с материка само по водата или по въздуха, пътища през тундрата няма. Веднага зад къщите почваше тундрата, леко огъната, имитирала е, изглежда, вълнението в океана, но се е уморила и вдървеното й тяло е застинало на тия гънки. Никъде не стърчеше нито едно дърво, само тук и там се подаваше малък хълм, но той бе толкова малък, сякаш се е побоял да се повдигне повечко на пръсти, ами само си е показал муцуната между гънките, колкото да може да наднича и да бъде свидетел на някое събитие — ако изобщо е възможно тук да се случи някое събитие освен вятъра, който ще му хвърли сняг в лицето.

Черният океан започна да побелява бързо. За първи път в живота си виждах толкова неочаквана промяна в природата. Океанът искаше да ни напомни, че е жив, макар и неподвижен. Той дишаше.

Той дишаше и аз го видях — право насреща ни, към цялото селище, към цялото крайбрежие и парите на неговото дишане покриваха част от сушата. С едно духване само той заличи изрязания слънчев кръг на летището, самолетите, загърнати в кожуси, изчезнаха, мярнаха се само опашките им — остри перки на железни акули. Ако сте виждали зимно време как дишат тичащите коне, изхвърляйки огромни кълба пара от ноздрите си — тъй дишаше и океанът, без да тича, само хълбоците му потрепваха по крайбрежието, ще речеш, че се е доближил, за да се почеше о сушата. Мургавата въоръжена якутка се изгуби заедно с пушката си и започна да надува някаква свирка, за да се знае, че в мъглата има човек. Половината играчи войници пропаднаха и няколко гласа почнаха да питат къде е топката, внимавайте да не отиде във водата. Океанът продължаваше да изхвърля парите си, ще помисли човек, че гигантски кит е доближил брега и хвърля върху сушата преработения въздух. Той продължаваше да диша и да се обгръща в бялата пара и тук и там разкриваше антрацитночерни ивици от себе си като мигновения и това го правеше още по-жив; после тия ивици се потопиха в изпаренията, загубиха се, нямаше вече океан, а само неговото дишане. То скри и другата половина войници; затръби тръба, къщите почнаха да потъват заедно с дима на комините (и самият дим изчезна), те се сриваха безшумно във вълните на белите пари — същинско корабокрушение. От пристанището се заобаждаха корабите с гърлени гласове. Те си подвикваха в невиделицата един на друг, някъде закънтя стомана, удряха някаква плоча. Ниското слънце на юг порозовя и изчезна почти в един и същи миг заедно с цялата тундра. Рра-рра-рра! — се чу някакъв отговор на войниците — навярно бяха строени и поздравяваха.

Океанът дишаше, като насищаше въздуха с влага; влагата се сгъсти, наедря, сетне тук и там мъглата се разкъса. Приличаше на тълпа, която започва да се разкъсва и да се групира в по-малки групи. Тъй съм виждал манифестациите, когато от площада хората се разклонят по различните улици и образуват по-малки потоци и групи. Така и тук почнаха да се оформят облаци, те бяха на височината на къщите. Оформяха се, сгъстяваха се и се преместваха тромаво и недодялано. Тук и там се показа отделна къща, мярна се офицер, командуващ войниците (войниците не се виждаха), после в далечината набъбна едно светло петно, в самия океан слънцето бе намерило някаква пролука и пращаше един много далечен лъч през нея, както фаровете докосват с лъчите си някой кораб в своето въртеливо движение. Заваля сняг. Облаците стояха тъй ниско, че ако подскочиш, ще докоснеш ленивата маса над главата си, дето се движи съвсем бавно и ръси отгоре ти сняг.

Тук няма планини, няма възходящи течения и като тръгват от океана и се търкалят по самата му повърхност, облаците изпълзяват на сушата като моржове, изтърсват товара си и се разсейват бавно, малко изненадани, че тъй бързо е свършило всичко. Това са малки облаци, един облак може да се побере в една улица, той върви между къщите, на някоя пресечна улица ще го срещне друг облак, двата ще постоят, ще си кажат нещо, ще си побъбрят и всеки ще продължи в своята посока, за да изчезне в края на улицата, да се стопи като в приказка, оставяйки само бели следи по земята.

Така двама човека биха се срещнали на някоя пресечка да побъбрят и после всеки ще продължи по пътя, отнасяйки празното дъно на панталона си.

Не всички обаче умираха в Тиксѝ. Виждаха се облачни останки как се догонват оттатък селището застигат се една друга, наедряват и образуват нови облаци, почват да пъплят по гънките на вдървената тундра, тук и там скриват някой хълм и когато хълмът се покаже, той е станал по-бял от снега. Тъй, като си подвикват и се събират на по-големи групи, облаците продължават към тундрата. Океанът отново е показал част от себе си, не до самия бряг, а малко по-навътре, една сивосиня остро изсечена линия, прилична на дъга. До нея се появи още една, после още една и още, и още — стана като гладка кожа на риба, оцветена при водна игра.

Тъй той разкри себе си чак до брега, сякаш някакъв невидим метач вървеше и метеше с гигантска метла гърба на това животно, само че метачът малко през пръсти си гледаше работата, защото не метеше целия гръб, ами някак на откоси — един ред чисто, един ред мъгливо. Тоя невидим метач стигна брега и продължи да мете сушата, почисти потъналите къщи, омете мъглата от въоръжената якутка, омете летището, железните акули изплуваха на повърхността. Отнякъде почна да се сцежда сивосиньо, якутката стана лилава, снегът върху покривите на къщите доби оттенъка на закален метал, дървените стени на къщите посивяха още повече и силуетите на корабите в пристанището омекнаха, както омеква човешкото лице, когато потъва в съня. Настъпваше вечерта с блед мрак и тоя блед мрак щеше да остане неизменен до полунощ, защото Тиксѝ бе още във владението на белите нощи.

Не усетихме как ни бяха измръзнали краката и как целите се бяхме вкочанясали, та трябваше да изпием ведро чай в столовата, преди да изядем по един къс еленово месо. От днес храната ни ще бъде само еленово месо и чай. Флавиан Попов, дето ще ни бъде покровителят, ни казва, че ако може да се намери и малко спиртец, то съвсем добре ще се сгрява кръвта. Но спирт сега трудно се намира, в Тиксѝ последният спирт бил изпит през пролетта на Първи май. Сега е сухият режим и жителите чакали през декември да пристигнат два кораба със спирт. Те били тръгнали вече от Чукотка.

Ние имахме малко спирт, взет от Якутск по съветите на Шамшурин, но го бяхме обявили за неприкосновен запас, към който можем да посегнем едва когато тръгнем през тундрата. След продължителен разговор с погледи с Геня посегнахме към запаса, а после пак излязохме навън и се шляхме до полунощ из улиците на Тиксѝ да гледаме как диша океанът, как облаците вървят по улиците, как безсмислено се върти светлината на фара, без да може да проникне в снежната маса. Тъй и ние се лутахме напред и назад с надеждата, че облаците ще се разсеят и ще можем през някоя пукнатина да зърнем полярната звезда. Знаехме, че тя е тук, някъде над нас, но колкото и да се взирахме, никакъв звезден лъч не идваше от небето. Едно куче се появи отнякъде и известно време ни прави компания, но вероятно сметна, че е безсмислено да отива донякъде втори път, след като веднъж е било, и остана да ни чака пред сградата, дето ще спим.

Там го и намерихме, клечеше и топлеше задницата си на снега.

Базата ни в Тиксѝ бе двуетажна дървена къща. В нея освен няколко стаи за спане се помещаваха и канторите на гражданското летище и част от флотския състав. Стаята ни беше голяма, заета наполовина от легла и наполовина от работни маси и карти. Над картите заварихме да работи някой си Стручков от ледовото разузнаване. Стручков беше възрастен мъж, розов и рус, с очи на добряк. Той пушеше лула, като я пълнеше постоянно с махорка от една тенекиена кутия марка „Принц Алберт“. „Принц Алберт“, ни каза той, е много хубав тютюн за лула, купих си го от Швеция, но изпуших тютюна, остана само кутията. В нея си турям махорката.

Имах хавански пури и му предложих от тях. Не мога да пуша пури, но ги бях взел със себе си от Москва, като се надявах, че те ще ми заменят липсата на кафе на Север. Пурата обаче не може да замени кафето. Стручков каза, че на Север е най-добре да се пие чай, по възможност повече чай, така и повече захар се поглъща. Северът иска много захар. Геня отвори радиото, опита се да потърси някаква музика, но навсякъде по ска̀лата се чуваха само гласовете на радистите от прелитащите в нощта самолети. Тук еди-кой си, тук еди-кой си, летя на височина шест хиляди… обледяване на крилата. Тук еди-кой си, тук еди-кой си, невъзможно да продължим… (отговаряше му друг мъжки глас). Поискайте Жиганск, кацнете в Жиганск! Гласове от летища и гласове от въздуха се кръстосваха навсякъде. Далече е, каза Стручков, тук няма да уловите нито една радиостанция освен разговорите с летищата.

Мушнахме се в леглата. Бях обърнат към прозореца и гледах навън как една улична лампа намотава непрекъснато бяло кълбо. Геня заспа веднага, той заспиваше веднага, щом усетеше възглавница под главата си. Зад мен Стручков шумеше със своите карти и чертаеше нещо по тях. После започна да трака с някакъв нож. Обърнах се, режеше с нож една пура, наряза я натънко, изсипа я в „Принц Алберт“ и започна да си пълни лулата. Утре ще му дам и другите пури, а сега да спя.

Уж ще спя, а не мога да спя. Мъча се да мисля за приятелите от тайгата, но щом се докоснах до тях, те веднага се разпръснаха заедно с всичко видено, река Лена се разлюля и пропадна, за да отстъпи мястото си на река Енисей, но и Енисей изчезна и през силуетите на излитащите самолети от Красноярск зърнах кривата на Об, московски силуети и „Василий Блажени“ с шарените шалвари на кубетата си. Той прошумя и отстъпи, самият Дунав се разля под прозореца, а уличната лампа над него мотаеше бялото си кълбо. Оттатък Дунава беше отечеството ми, но не посмях да мина реката. От едната ми страна лампата мотаеше безкрайното си кълбо от безкрайната бяла прежда и дишаше невидимият океан, а от другата ми страна, забулен в облаци дим, седеше Стручков. Целият Ледовити океан лежеше на масата му и наведен над него, той чертаеше пътищата на ледовете, бележеше керваните на корабите и ветровете. Розата на ветровете, която той рисуваше, бе тъй обрулена, че само един лист се източваше от нея, обърнат на юг, защото ветровете тук духат винаги от север.

Както Стручков се взираше над океана, тъй и аз се взирах в отечеството си, без да го докосвам с ръка от страх да не се разсипе като случаен облак, докоснал се до прозореца. Океанът едва ли подозира, че Стручков седи наведен над него, стискайки нажежената си лула. Тъй и отечествата не подозират, че децата им, облегнати върху твърдите железа на някое легло, мислят за тях.