Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (8)

Осма глава

— Забрави за моя проблем! — Сара се загледа в лицето на Джошуа, отразяващо проблясъците на огъня. — Знаеш ли твоят проблем какъв е? Не можеш да си държиш устата затворена. От момента, в който се запознахме, само ме критикуваш. Не искам вече да слушам забележките ти. Направи ми услуга и ги запази за себе си.

— Няма да те критикувам. Само ще ти дам няколко полезни съвета… — На лицето му се изписа добре познатото упорство. Лади пак се събуди и тревожно се вглеждаше ту в Сара, ту в Джошуа.

— Помисли първо за кучето си — продължи тя. — То не може да понася, когато се караме. Разстройва се. Прояви малко разбиране.

Изглежда Джошуа се засегна от думите й и погледна към колито, но после поклати глава.

— Госпожице Бенет, спестете ми съмнителните си теории за кучешката психология. Лади изглежда разтревожен сега, защото може би има разстройство от козето сирене — изправи се той и заприлича на професор, изнасящ лекция. — Ще трябва да ме изслушаш. Първо, стопанисваш фермата по неефикасен начин, само и само да запазиш спомена за своите родители. Да не говорим за дядо ти и неговата неописуема архитектурна ексцентричност. Второ, напълно отказваш да признаеш ограничените си възможности. По някаква причина, която още не мога да отгатна, си въобразяваш, че можеш да се справиш с цялата работа сама. Може би вярваш, че това е единственият начин да запазиш семейната си чест или пък мислиш, че никой в света не може да се мери с теб — кой знае. И трето…

— Отказвам да чуя третото! — прекъсна го Сара. — Първото и второто бяха повече от достатъчни!

— Третата точка е най-важната. Имаш абсурдни, нереалистични представи за тази „Фарм мениджърс програм“. Не ме е грижа колко е добра и доколко съответства на мечтите ти, но като разчиташ тя да реши всичките ти проблеми, рискуваш да преживееш едно голямо разочарование.

Сара едва се удържа да не избухне — така й беше кипнало. Ала нямаше смисъл да демонстрира чувствата си — с тях не можеше да надвие Джошуа Уилямс. Трябваше да използва логични аргументи, за да го убеди, че греши.

— Може би не знаете, д-р Уилямс, обаче аз внимателно проучих „Фарм мениджърс програм“. Убедих се, че тя ми осигурява най-добрите възможности да модернизирам стопанството си — може би дори е единственият ми шанс. Специфичните проблеми на моята ферма не ми позволяват да се класирам за никоя друга програма. Нещо повече, когато кандидатствах за програмата дадох точен финансов анализ на предвидените подобрения и график за редуване на културите през следващите десет години. — Сара отиде до бюрото на дядо Бенет, взе купчина хартии и се върна до Джошуа. — Ето! Всичко е тук. Предложенията ми за отглеждането на кози, изчисленията, обосноваващи необходимостта от купуване на нов, по-ефективен, комбайн, разсадник, нова редосеялка. Какво повече искаш? — Тя му подаде хартиите, ала той не ги взе. Изразът на лицето му не можеше да се сбърка дори при слабата светлина на огъня. На него беше изписано съжаление.

Това окончателно я разстрои. По дяволите разумния разговор и хладнокръвните обяснения! Сара хвърли всичките си планове, проекти и молби на масата и го погледна предизвикателно.

— Добре, може би наистина съм наивна мечтателка! Може би съдбата е против мен. Въпреки това ще продължа да опитвам. Гордея се, че мога да защитя семейната чест и да спася фермата. Ще го направя заради родителите си и заради самата мен.

— Ако наистина искаш да направиш нещо за себе си, приеми моя съвет. Продай фермата, докато все още можеш да вземеш нещо за нея. Продай я, преди да те разори. Не се опитвай да я задържиш само заради глупавата си сантименталност.

— „Глупавата ми сантименталност“ е всичко за мен, доктор Уилямс! Не мога да живея без нея. Как можеш ти да живееш без нея? Как можеш винаги да си толкова рационален?

Джошуа изглеждаше смутен. Лади помахваше с опашка. Единствените звуци бяха пращенето на огъня и ромоленето на дъжда по покрива. Сара се премести по-близо до камината. Най-накрая Джошуа заговори.

— Госпожице Бенет, радвам се, че съм толкова рационален или както щеш го наричай. Ще ти кажа защо. Израснах в семейство, където всичко беше един театър. Майка ми изпадаше направо в агония, ако изсвирваше грешна нота на цигулката си. Баща ми разиграваше трагедиите на Шекспир пред нищо неподозиращите си клиенти в дрогерията. Да не споменавам, че и двамата се опитаха да превърнат децата си в мелодраматични бродуейски актьори. Въпросът е там, че…

— Сега вече разбирам — прекъсна го Сара. — Ето защо си танцувал степ и си свирил на цигулка, въпреки желанието си да я удариш в нечия глава. Това е очарователно!

— Целта ми не беше да те забавлявам с истории за откаченото ми семейство — намръщи се той. — Просто се опитвах да дам пример. От опит знам колко вредни могат да бъдат прекомерните чувства. Особено опасно е да се вземат решения под тяхно влияние. Моите родители например под влияние на чувствата си първо решиха да се разведат, а после да се оженят отново. И всеки път ние, техните деца, имахме усещането, че са ни качили на влакче на ужасите.

— Все повтаряш „техните деца“ — забеляза тя. — Сякаш не се отнася и за теб, Джошуа. Точно това ме тревожи. Не искаш да покажеш собствените си чувства.

— Чувал съм тази безсмислена фраза доста пъти — продължи той с раздразнение. — Майка ми обичаше да я казва, баща ми също. За нещастие, дори сестрите ми я възприеха. „Показвай чувствата си“, това беше техният девиз. И заради него провалиха живота си.

— Дори и да криеш чувствата си, те съществуват — възрази Сара. — Сигурна съм, че в действителност си доста по-сантиментален. Че защо иначе ще пазиш семейния си албум?

— Пазя албума си само с една-единствена цел, госпожице Бенет — да се подсещам какъв не трябва и не искам да бъда. Но всъщност говорехме не за мен, а за теб.

— Може би трябва да говорим за нас — отвърна тя ядосана и пристъпи към него. — Може би всичките ти препоръки и съвети към мен са само предлог да не говориш за истинските ни взаимоотношения.

— Боже, колко пъти съм го чувал! — промърмори Джошуа. — Баща ми толкова често го казваше…

— Знаеш ли какво те тревожи в действителност, Джошуа? Това, че пораждам в теб някакви чувства. Сега например искаш да ме целунеш. Карам те да показваш чувства, които предпочиташ да са дълбоко скрити. Обаче това не може да продължава вечно!

— Откъде знаеш какво искам, Сара? — Гласът му беше сдържан, а очите му — тъмносиви на слабата светлина на огъня. Тя се опита да се овладее, ала не успя и отстъпи крачка назад.

— Вероятно знам само как аз се чувствам — промълви Сара. — По дяволите… Може би дори това не знам. Както и да е. Ти не разбираш защо така се боря за фермата. И без да се съобразяваш с чувствата си към мен… продължаваш да твърдиш, че не ставам за твой асистент.

— Сигурно искате да чуете нещо друго, но ще ви кажа какво чувствам към вас, госпожице Бенет! Вие ми докарвате неприятности. Говорите с растенията, кръщавате козите си с имена на цветя, обвинявате кучето ми, че е нервно и треперите над фермата си така, сякаш е някакъв музеен експонат. Да, всичко, което правите, не ми харесва. Направо ме влудява!

— Някои чувства много добре ги показвате, д-р Уилямс! — Тя разбърка въглените с ръжена. — Дори твърде добре! — Остави ръжена пред камината. Дразнеше я това, че все още искаше да се приближи до него… и да го целуне.

Само веднъж да можеше да го целуне страстно! Това щеше да е последна целувка. После всичко щеше да свърши. Поне още веднъж да усетеше вкуса на устните му! Не можеше да мисли за нищо друго. Стояха един до друг и се гледаха. След жътвата той миришеше на ферма — с наситения мирис на пръст, на жито и на дъжд. Сара пое дълбоко дъх, сякаш искаше да зарови лице в ризата му. Джошуа протегна ръка и погали леко сплетената й коса, ала почти веднага дръпна рязко ръката си.

— Не — каза той. — Няма да го направя.

— Няма — потвърди тя, въпреки че не успя да скрие надеждата в гласа си. Джошуа въздъхна за последен път и тръгна заедно с колито си към колата. След малко външната врата се затръшна и Сара остана сама. Отпусна се в стола си и загледа огъня. Лицето й гореше, но на тялото й беше студено. Старата къща сега изглеждаше голяма и празна. Чак сега тя разбра защо толкова искаше да остане по-дълго с Джошуа, защо го бе черпила с козе сирене, с виното на дядо Бенет и чая по рецептата на майка й. Беше го направила, защото той запълваше една празнина в тази къща. Празнина, настъпила след смъртта на родителите й. Сега, когато Джошуа си тръгна, самотата й се върна с пълна сила. Чувстваше се по-самотна от всякога.

— Няма да му позволя да направи това с мен — каза Сара на глас. — Не се страхувам от него.

Думите не й помогнаха. Тя се страхуваше от него! Той разби мечтите й, обърка всичките й чувства, а сега беше толкова самотна без него… Какво, по дяволите, ставаше с нея?

Остана така, докато не загасна и последният пламък. Само въглените блестяха като очи на огромно чудовище. Разрови жарта в очакване да я осени отговор. Не го получи… Нямаше отговор на загадката с Джошуа Уилямс.

 

 

На места полето беше покрито с кал и колелата на комбайна се хлъзгаха. Сара едва успяваше да управлява машината. Очите я боляха от безсъние. Отново беше събота и това бе последната й възможност да завърши жътвата.

Тя направи завой към следващия ред и тогава видя, че по пътя към фермата наближаваше странна процесия. Рязко спря и избърса замъгленото стъкло. Какво ставаше?

Три големи комбайна водеха процесията. Следваха ги няколко трактора с ремаркета, коли и пикапи. Какво правеха всичките тези хора с машините си тук?

Сара скочи от комбайна и тръгна през полето да ги пресрещне. Видя новия лъскав джип на Джошуа пред къщата си и ускори крачка. Едва си поемаше дъх, когато стигна до него.

— Д-р Уилямс… Джошуа… Какво, по дяволите, е това? — Студеният есенен въздух боцкаше гърдите й, но тя пое дълбоко въздух и зачака отговор. Джошуа беше с толкова яркозелено палто, че то направо искреше на сутрешното слънце. Очите я заболяха още по-силно, когато го погледна.

— Добро утро, госпожице Бенет! Пред вас е жътварска бригада, готова да започне работа. Всъщност това е група от най-добрите ми студенти. Гарантирам, че ще се справят добре.

И наистина, от комбайните, колите и пикапите наизскачаха студенти от колежа. Те високо се смееха и разговаряха. Сара разтърка очите си, сякаш не им вярваше и очакваше гледката да изчезне.

— По дяволите, Джошуа, нищо не разбирам! Нищо не си ми казвал… Не искам никой да ми помага…

— Не ти казах, защото знаех, че ще реагираш точно така. Не се тревожи, няма да има никакви последствия за теб. Студентите също ще имат полза. Ще могат да научат много неща, които ще им помогнат при дипломирането.

— Нямаш право да го правиш! — Тя усети, че се изчервява. — Никакво право. Няма да позволя. Всичките машини спокойно могат да се обърнат и да си тръгнат. Мога сама да ожъна! — Забеляза, че някои от студентите поглеждат любопитно към тях. Дръпна Джошуа зад къщата и продължи: — Добре, д-р Уилямс! Този път отиде твърде далече. Идваш неочаквано тук и се опитваш да поемеш всичко в свои ръце. Но ти дори не вярваш на мечтите ми за фермата. Упрекваш козите ми, че са шумни, обвиняваш мен, че имам грандиозни планове, а сега се чудиш защо не искам помощта ти! Тя не ми трябва, по дяволите! И сама ще се оправя в живота!

— Миналата седмица видях съвсем ясно, че не можеш да се справиш сама с всичко! — Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Сигурно никой не може, Сара. Всеки има нужда поне от малко помощ.

— И точно ти го казваш? Ти, който за малко не се разболя от пневмония, защото не искаше да признаеш, че не можеш да произнесеш речта си сам?

— Тогава беше различно — отговори Джошуа съвсем сериозно. На Сара й идеше да изблее като някоя от козите си, но знаеше, че трябва да го атакува с логически аргументи. Поне трябваше да опита.

— Това е моята ферма. Само аз знам всяка извивка на земята, всяко опасно място.

— Точно както си мислех… Страдаш от илюзията, че само ти можеш да я ръководиш. Мислиш, че никой друг не знае какво да прави.

— Щом заговори за илюзии, защо не се сетиш за своята? Илюзията, че не трябва да показваш и най-малкото чувство иззад студената си маска…

— Не се отклонявай от темата! Тези студенти са способни, могат да ожънат добре нивите ти. Много от тях са израснали по ферми и ще работят със същите машини, с които всеки ден помагат на бащите си. Аргументите ти не значат нищо!

— Добре, тогава просто приеми, че искам сама да ожъна всичко! — Сара се наведе и откъсна изсъхнало листо от ирис. — Приеми, че това е мой избор, независимо дали е правилен, или не. Независимо дали си съгласен, или не! Просто приеми, че имам право да управлявам собствената си ферма, без да се съобразявам с теб. — Тя се наведе и откъсна ново листо. Този път за малко не изтръгна цветето из корен и веднага се разкая. — Извинявай… — прошепна тя на ириса. — Не исках да си го изкарвам върху теб.

— Боже, ще престанеш ли да говориш с растенията? Бъди разумна. Не можеш едновременно да жънеш, да посещаваш лекции и да работиш при мен. Ти си изтощена, очите ти са зачервени. Онзи ден едва не заспа на семинара. Наблюдавах те през цялата седмица и се чудех кога ще рухнеш.

Той беше прав. Сутринта Сара задряма на волана и за малко не се блъсна в оградата. Чудеше се колко ли още ще може да изкара с толкова много работа и толкова малко спане.

— Тези студенти са положили доста усилия да дойдат тук. Предполагам, че ще бъде неучтиво да ги върна обратно. Не се радвай, не съм приела още, само обмислям всички възможности.

— И това е нещо — поотпусна се Джошуа.

— Е, добре. Може би имам нужда от малко помощ. Но от съвсем малко! И все пак съм бясна, че ми се бъркаш така!

— Някой трябваше да го направи! — Той тръгна към къщата.

— Почакай Джошуа, кажи ми само още едно нещо! Защо всъщност го направи? Ако не бях толкова ядосана, щях да помисля, че ми съчувстваш. Дори си мисля, че си се загрижил малко за мен…

Веднага усети, че не биваше да казва тези думи. Прозвучаха така, сякаш тя искаше Джошуа да го беше грижа за нея.

Той се поколеба, чудеше се как да отговори. След малко обаче се овладя и отвърна хладно:

— Видях, че имате проблем, госпожице Бенет, който ме заинтригува и ми се прииска да го реша по най-ефикасния начин. Това е всичко. Няма нужда да ми благодариш.

— Повярвай ми, не съм благодарна! — Сара се вслуша в думите си и осъзна, че разговорът става нелеп и объркан. Трябваше да го приключи по-бързо. — Не съм благодарна — повтори тя. — Но въпреки това ще ти кажа „благодаря“. Знам, че това ти звучи безсмислено, ала какво ли изобщо между нас двамата има смисъл?

— Моля — каза Джошуа сухо.

— Добре тогава! Нека всички да започнат работа!

Малко по-късно тя разбра, че неприятностите за деня тепърва започват. Джошуа настоя да поеме всичко в свои ръце и взе да напътства студентите къде да отидат и какво да свършат. Управляваше комбайните и тракторите като регулировчик. Липсваха му само оранжеви ръкавици и свирка. Когато Сара настоя за правата си тя да ръководи цялата операция, той й нареди да се качи на комбайна си и да го остави да си гледа работата. Този мъж беше нетърпим! На практика беше поел ръководството на фермата й. Хич не й се щеше да му отстъпи, но забеляза, че много студенти бяха заинтригувани от разговора им, върна се в полето и продължи да жъне. Късно следобед трябваше да признае, че Джошуа беше подбрал добри студенти в групата си. Един от второкурсниците успя да поправи счупената веячка в хамбара — тя беше жизнено необходима, за да се изсуши и запази прибраното вече жито сухо и Сара му беше искрено благодарна. Откри, че й беше много по-лесно да изразява благодарността си на студентите, отколкото на Джошуа. Може би защото те бяха отворени и непосредствени в отношенията си. Искрено се забавляваха, но за доброто им настроение допринасяше и фактът, че помагаха на някого. Джошуа обаче се държеше така, сякаш това бе само един научен проект, на който той беше ръководител.

Към края на деня Сара се сети за чудесен начин да покаже на студентите благодарността си за добрата им работа. Качи се на стария си пикап и отиде до магазина надолу по магистралата. Когато се върна, помоли един студент да предаде на останалите плановете й за вечерта. Идеята й се прие с бурно въодушевление. Щом се свечери, няколко млади момчета и момичета започнаха да се въртят из хола на къщата. Самата Сара беше в кухнята, късаше пликове с царевични пръчици и сипваше сос от авокадо с лук в купички. Джошуа дойде с решителна стъпка при нея. Цялата му фланелка беше покрита с прах. Беше намръщен.

— Не може да е вярно! Казаха ми, че днес ще даваш парти.

— Ами, да. Точно това правя в момента… — Тя сипа сок от боровинки в кристалната купа за пунш на баба Бенет. — Мисля, че днес всички са заслужили да се повеселят. Цялото жито е прибрано — какво постижение! Остана ми единствено соята. Имам голяма колекция от грамофонни плочи, стига да не им омръзне да слушат татковите албуми с джаз. Смятам, че ще бъде забавно.

— Те не се нуждаят от забавления. Казах ти, че ще получат допълнително възнаграждение за работата си тук. Нямат нужда от друга благодарност.

— Не мисля така — възрази Сара. — Аз се нагърбвам с партито днес. Няма какво да стърчиш тук, Джошуа. Вече и така пожертва достатъчно от своето време.

Той закрачи напред-назад по изтърканите теракотени плочки, като оставяше след себе си кални следи. Сара не само, че не се ядоса, но смутена осъзна, че отново се бе зарадвала на присъствието на Джошуа. Не беше го виждала от няколко часа, ала дори през това кратко време той й бе липсвал. Липсваха й огнената му, стърчаща като слама, червена коса, упоритото му лице и здравото му тяло, движещо се с мощна и целеустремена походка. Ето го сега, кръстосваше решително напред-назад из кухнята й.

— Трябва да остана — каза накрая Джошуа. — Отговорен съм за групата. Те се нуждаят от придружител.

— Не са малки. По на осемнайсет-деветнайсет години са. Някои дори са на двайсет… — Тя разреди сока от боровинки с газирана вода.

— Няма значение колко са големи. Те са мои студенти. Работата, която свършиха днес, е официална задача на колежа под мое ръководство. Не мога да ги оставя без наблюдение, докато са в твоята ферма.

— Добре… Остани — промълви Сара безгрижно, докато отваряше пакет с шоколадови бисквити. — Май нямаш никакъв избор…

Тя виновно си призна, че точно това искаше през цялото време. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че бе измислила партито главно заради заядливия д-р Джошуа Уилямс. Независимо, че бе нетърпим, важното бе да е близо до нея…

Какво, по дяволите, щеше да прави?