Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (7)

Седма глава

Сара довърши нивата без други произшествия с чувство на законна гордост. Докато не си спомни, че Джошуа я беше обвинил именно в горделивост, в желанието непрекъснато да доказва нещо. Думите му й причиниха болка. Искаше да ги забрави, но не можеше.

Преди да се насочи с комбайна към следващата нива, хвърли поглед към Джошуа, който превозваше житото към хамбарите. Беше силен и самоуверен. Сега тя със сигурност знаеше, че той притежава неизброими таланти. Беше способен научен работник, загрижен преподавател… Можеше да танцува и степ. Днес се увери, че беше опитен фермер. Следобед, когато Сара трябваше отново да нахрани козите, Джошуа пое работата с комбайна и доказа, че може да работи с него добре. Минаваше ред след ред през полето и го оставяше чисто и спретнато. Когато каза, че разбира от фермерство, не беше преувеличил.

На смрачаване започнаха да падат първите дъждовни капки, които ги принудиха да приключат работата. Едва смогнаха да приберат машините, преди да рукне пороят. Тя изтича към къщата през градината и той я последва. Краката й се подхлъзнаха в калта, ала Джошуа успя да я хване навреме. Сара не можеше да не признае, че днес се трудиха като един екип. За пръв път работиха като равни, не като професор и асистент.

Щеше ли това поне малко да оправи отношенията им, да премахне тегнещата между тях неловкост?

Стояха един до друг под навеса и наблюдаваха мълчешком дъжда. Сара не гледаше към Джошуа, но мислеше за него. Това сякаш я накара по-силно да почувства цялата прелест на природата около нея. Мракът се стелеше над полето, като поглъщаше последните отблясъци на слънчевите лъчи. Гаснещата дневна светлина се отразяваше в малкото езерце, където кротко плуваха диви гъски. Дъждът размиваше очертанията на складовете и хамбарите, размазваше силуетите на дърветата край пътя. Витаеше усещането, че сякаш миналото и бъдещето на фермата са се слели в едно. Сара се опита да изрази с най-точни думи онова, което изпитваше.

— Има нещо особено в първия ден от жътвата. Кара те да чувстваш как пулсира животът във фермата. Имам усещането, че почвата е жива, както и всеки отделен стрък пшеница. Прави те щастлив… Прави ме щастлива въпреки всичко. Мисля, че днес свършихме много добра работа.

— От гледна точка на практичността, това беше глупав работен ден — поклати глава Джошуа. — Нито една ферма не се управлява по този начин. Имаш отчайваща нужда от работна ръка, от допълнителен инвентар… По този начин няма да свършиш жътвата до деветдесет и втория си рожден ден.

Само с няколко думи той успя да развали доброто й настроение. Всичките й тревоги я връхлетяха с нова сила. Дали ще изсъхне житото в такова мокро време? Ще може ли да оправи комбайна, който се повреди днес следобед? Ще смогне ли да прибере всичката соя, ако продължи да вали толкова силно? Трябваше да благодари на Джошуа Уилямс, че върна всички тези мисли в главата й!

— Знам, че фермата има нужда от подобрения. Затова се стремя да вляза във „Фарм мениджърс програм“. Но точно днес… започнахме жътвата. Напук на всичките си проблеми притежавам земя, която е собственост на нашето семейство повече от сто години. Помисли върху това!

— Мисля, че е време да зарежеш мечтите си за привлекателната семейна ферма и да погледнеш истината в очите.

— Добре! Каква е истината? — обърна се към него тя.

— Бъхтиш се тук, без да мислиш с главата си. Залагаш единствено на тази „Фарм мениджърс програм“. Мислиш, че само тя може да те измъкне от неприятностите. Какво ще стане, ако не те одобрят? Какво тогава?

— Ще ме одобрят! Няма да позволя никаква друга възможност!

— Не ми е приятно да те гледам как вървиш към провал, Сара — отново поклати глава той. — По дяволите, Сара, наистина не искам да го виждам…

Самият Джошуа беше изненадан от думите си, но тя нямаше нужда от неговата загриженост.

— Знаеш ли от какво имам нужда в живота си? — попита Сара. — От някой, който да ме ободрява, да насърчава мечтите ми. А не от такъв като теб, който изтъква всичките ми проблеми и ги прави да звучат по-ужасни, отколкото са!

— Толкова по-зле! Реалист като мен може наистина да ти помогне да запазиш фермата си.

— Мога да запазя фермата си и сама…

— Глупости! Имаш нужда от помощ!

— Във всеки случай не и от теб, Джошуа. И ако случайно си забравил, ти изобщо не си променил отношението си към мен. Дори се опитваш да ме уволниш!

— Не съм го забравил — промърмори той. — Няма начин да го забравя.

Изглежда нямаше какво още да си кажат. Лади скимтеше от другата страна на вратата. Сара я отвори и старото коли закуцука радостно навън да посрещне господаря си. Като видя Джошуа заедно с кучето, тя изпита странно усещане и сама се изненада от собствените си думи.

— Сигурно си гладен… Дори не те поканих да обядваш. Ако щеш вярвай, но трябва да ти кажа, че съм възхитена от всичко, което направи днес. Нека ти се отплатя с една вечеря.

— Няма нужда…

— Наистина ще се почувствам по-добре, ако направя нещо за теб, пък и готвя хубаво… — Той се поколеба и очевидно искаше да се отърве от нея. Сара сама не разбираше защо просто не го пусне да си иде. Цяла сутрин се чудеше как да го изгони от фермата. Какво я беше прихванало сега? — Нищо няма да ти стане, ако хапнеш нещо под моя покрив — не отстъпваше тя. — Клюките за нас вече така и така са тръгнали. Една вечеря повече или по-малко… Каква разлика ще има?

Джошуа помисли малко и кимна утвърдително.

— Добре, ще хапна и ще си вървя. Има ли къде да се измия?

— Мини през хола, втората врата вдясно. Аз също ще ида да се пооправя.

Сара бързо изтича нагоре по скърцащите стълби. Все още се чудеше какво я подтикна да му отправи тази импровизирана покана за вечеря. Положително после щеше да съжалява. Тук Джошуа беше дори по-досаден, отколкото в колежа. За съжаление беше прав в разсъжденията си за фермата. Той не разбираше, че в мечтите й фермерството беше над всичко. Кой друг, освен мечтател, можеше да се оправи с променливото време, с играещите цени на житото и земята? Защо, по дяволите, го покани на вечеря?

Взе набързо един душ в банята на горния етаж. Старите тръби започнаха да звънтят и странно как този път звукът й се стори близък, интимен — само защото Джошуа беше в къщата. Тя се избърса, разпусна косата си и се опита да изчетка полепналата прах и мръсотия. Всъщност трябваше да измие и нея, но нямаше време…

О, Боже! Искаше да се издокара за пред Джошуа — мъжът, който вече я беше обвинил, че е твърде красива! Вероятно щеше да е повече от щастлив, ако тя слезеше със сплъстена коса и навлечен върху тялото чувал. Сара наметна халата си и се запъти към спалнята. Дъските заскърцаха под краката й издайнически. Къщата беше доста бъбрива — това й харесваше, когато беше сама. Но сега, когато Джошуа беше тук, предпочиташе тишината. Не искаше къщата да разкрие някоя от тайните й. В края на краищата, нали и той не желаеше да разкрива тайните си пред нея…

Тя започна да рови в гардероба с желанието съдържанието му да се бе увеличило по вълшебен начин. Но той се оказа по-беден от всякога — не беше имала време дори да изпере това-онова. Преоблече се в хубавата си лятна рокля от трико с голямо деколте и перлени копченца от горе до долу. Полата й беше леко разкроена от талията надолу. Сара започна нетърпеливо да се бори с копченцата. Почти физически усещаше нетърпението на Джошуа, надигащо се изпод дъските като зловещ буреносен облак. Най-накрая се справи с копчетата. Напъха се в любимите си ботуши, напръска се леко с парфюм, който не беше ползвала от години, завърза косата си отново на опашка и слезе долу при Джошуа. Токовете на ботушите й силно тропаха по дървените стълби.

Той стоеше на входната врата, сякаш още се двоумеше дали да не изчезне веднага, или да остане. Огледа Сара по същия начин, както бе оглеждал козите й, и промърмори само едно скептично: „Х-ъ-ъм“. Лади беше много по-любезен — щом я видя, колито размаха радостно дългата си космата опашка.

Джошуа продължи да я гледа намръщено. Тя разтри смутено ръцете си — вече съжаляваше, че не бе облякла джинси и развлечен пуловер. Кога най-после ще разбере, че е глупаво да се разкрасява заради Джошуа?

Момент… Не се ли държеше така, сякаш очакваше нещо от него? От този мъж, който винаги беше в мрачно настроение, който изискваше от нея прекалено много и никога не споменаваше добра дума за работата й. Беше си наумил, че трябва да я уволни и се надсмиваше над мечтите й. И сега, въпреки всичко това, Сара се държеше така, сякаш „докосването“ в оранжерията не беше просто весела случайност.

Изплашена от самата себе си, тя го бутна настрани и изтича до кухнята. Защо й трябваше да го кани на вечеря — защо? Дръпна рязко вратата на хладилника и огледа съдържанието му. Видя няколко яйца от кокошките на съседа, голяма буца козе сирене, няколко кофички кисело мляко, няколко моркова, малко увехнал спанак и няколко презрели посбръчкани ябълки. Наистина беше добра готвачка, само че, когато имаше време…

Джошуа и Лади я последваха в кухнята. Джошуа седна на масата, а колито се пльосна до него. Сара бързо ги погледна — все още имаше възможност да оттегли поканата си за вечеря, но Джошуа имаше вид на мъченик. Това беше достатъчно, за да я накара да се откаже от намерението си.

— Сега ще приготвя нещо много набързо — заговори тя, докато вадеше продуктите от хладилника. Когато започна да чисти размекналите моркови, Джошуа потропа с пръсти по масата.

— Тази къща изглежда е правена през 1950 — подзе той. — Или през 1890? Не мога да определя точно.

— Горе-долу си прав. Мебелировката и уредите са отпреди четиридесет години, но камината например е от началото на века. Там, в шкафа, е порцелановият сервиз на прабаба ми. Онези неща, дето висят в ъгъла, са нейните оригинални кошове за пране.

— Боже, да не би да пазиш всичко, което е принадлежало на семейството ти?

— Ако все още може да се използва — да. В тази ферма нищо не се хвърля напразно, абсолютно нищо.

Това не беше всичко, разбира се. Сара изпитваше силна носталгия по семейството си. Не би могла да понесе раздялата с никоя от фамилните реликви, които бяха останали. Съхраняваше всички предмети, които имаха приложение. Кухненските столове например бяха украсени с кокетни възглавнички, които пралеля й Луси собственоръчно беше ушила и поръбила с дантелки и с тях столовете приличаха на кльощави ученички. Ако трябваше да бъде честна, Сара не си падаше много и по мрачната картина на чичо Хоуел „Крави в полето“. Въпреки това я остави да виси над камината като доказателство за съмнителния му художествен талант. Убедена бе, че всичко, свързано със семейната история, трябва добросъвестно да се запази за поколенията.

Дъждът отново зачука по прозорците. Продуктите взеха да придобиват по-свеж вид в ръцете й. Спанакът изглеждаше значително по-пресен, след като го изми и наряза; ябълките също й се сториха апетитни, въпреки че бяха презрели. Тя наряза и тях. После разбърка всичко в кристалната купа на баба Бенет и се получи чудесна салата. От киселото мляко и натрошеното сирене излезе много вкусен сос. Сара сложи доста сирене и в яйцата, които изпържи. Сега трябваше само да изрови нещо за пиене. Влезе в килера и с трясък измъкна бутилка вино, производство на дядо Бенет. Когато се върна в кухнята, я избърса от прахта и я отвори. Джошуа изгледа бутилката недоверчиво.

— Много е добро — увери го тя. — Дядо ми беше голям познавач на вина. Трябва само да оставим виното малко да подиша.

— Това вино изглежда толкова старо, че ще му трябва кислородна маска, за да подиша.

Сара реши да не отвръща на забележката му и сложи пред него чиния с пържени яйца. После изнамери някаква кучешка паничка под мивката и даде и на Лади една порция яйца.

— Приятно ми е, че тук отново има куче… — Тя сложи на буковата маса и своята чиния. — Когато ме одобрят за „Фарм мениджърс програм“, ще си взема и аз куче. — Сара побутна чиния с нарязано сирене към Джошуа. — Ето, вземи си още. От моите кози съм го правила. Никъде няма да намериш по-добро козе сирене.

— Ето какво си сложила във всичко — козе сирене! — Той ядеше салатата и яйцата с явно удоволствие.

— Разбира се! И на теб ти хареса, нали? Знам, че ти хареса. Защо в края на краищата не признаеш, че мога да правя нещо хубаво?

Джошуа забоде яйца с вилицата си и погледна надолу към Лади, който вече беше облизал паничката си.

— Не е много лошо — сви рамене той.

Тя му сипа от червеното вино и Джошуа отпи малка глътка. Сара също отпи от чашата си, наслаждавайки се на чудесния аромат, и я вдигна за наздравица:

— За жътвата и вършитбата!

Мислите й се върнаха далеч в миналото — представи си как предците й размахват сърпове и коси, проблясващи на слънцето. Той обаче не се трогна особено от думите й и дори не отвърна на тоста — удостои я само с кисел поглед над ръба на чашата си.

Тя скочи на крака и отиде да сложи чайника. Вече беше достатъчно ядосана на Джошуа за днес и се нуждаеше от чаша чай — розмарин или може би риган. Стоеше до печката с гръб към него и си мислеше, че е дошъл моментът да му каже „лека нощ“, но отново произнесе нещо, което не очакваше.

— Студено е… Ще запаля камината в хола. Можем да вземем чая и виното там.

Той я изненада. Без да протестира, вдигна бутилката с виното на дядо Бенет и преполовените чаши и двамата с Лади тръгнаха бавно към хола. Сара повдигна вежди.

— Е, какво знаеш ти… — промърмори сама на себе си. Миг след това ги последва, като внимателно крепеше подноса. Сетне бързо и сръчно запали огъня, който скоро запращя весело, придърпа един стар стол по-близо до камината и седна. Джошуа седна срещу нея от другата страна на масичката, в друг овехтял стол. Изглежда му беше трудно да се намести удобно, защото мърдаше неспокойно наляво-надясно, сякаш в чорапите му бяха влезли мравки. — Страшно неудобни столове — забеляза тя. — Дядо Бенет никога не ги използваше, въпреки че именно той настоя да ги купим като част от плана му да създаде провинциално имение. Нае една специалистка по вътрешно обзавеждане и изпълни всичките й съвети. — Сара посочи мраморната полица над камината, позлатената дърворезба, дебелите като кадифе релефни тапети, които бяха започнали да се разлепват. — Декораторката убеди дядо, че истината е в „небрежната елегантност“ и ето какво се получи — къщата стана прекалено елегантна, но почти без никакви удобства. Жалко само, че декораторката отнесе парите, които трябваше да отидат за оборудването на фермата.

— Боже, всички ли от твоето семейство са били такива непрактични мечтатели?

— Може дядо ми да е бил непрактичен… — Тя отпи голяма глътка от ригановия чай, ала това не отслаби раздразнението й към Джошуа. — Както и баща ми, който направи огромни дългове. Но въпреки твоето мнение, аз не съм непрактична. Знам точно какво трябва да се направи, за да потръгнат нещата с фермата. И когато ме одобрят за…

— … „Фарм мениджърс програм“ — довърши вместо нея Джошуа. — Знам! Тогава всичко ще бъде чудесно и най-после ще се сбъднат утопичните ти мечти за фермата.

Сара преглътна онова, което искаше да каже, и отново отпи от чая си. Кучето наостри загрижено уши, когато двамата с Джошуа заговориха, сякаш усетило неразбирателството между тях. Щом настъпи тишина, Лади сложи глава върху лапите си, но все още изглеждаше леко разтревожен и Сара се протегна, за да го погали. Той й помаха с опашка, после затвори очи и не след дълго захърка.

Изглежда Джошуа най-накрая се беше наместил в поносима поза. Тя забеляза, че днес чорапите му бяха еднакви. Напълни още една чаша чай и му я предложи.

— Опитай го, риганът успокоява. Сега изглеждаш спокоен, но не се знае колко ще продължи доброто ти настроение.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че съм доста общителен човек — почти се усмихна той.

— Може и така да е, ала все пак пийни малко чай, ще ти подейства добре.

Джошуа вдигна чашата, подуши я и се закашля.

— Що за чудо е това? Мирише на разтворител…

— Направен е по моя специална рецепта. Изпий го. Принуждаваш бедните растения да поглъщат какви ли не разтвори. Ето сега можеш сам да разбереш какво им е…

Устата му отново се поразтегна. Да, това трябва да бе нещо като усмивка. Невероятно: тя и д-р Уилямс си разменяха шеги! Лади отвори очи, сепнат от гласовете им, само че този път не изглеждаше разтревожен и след секунда пак потъна в сън. Джошуа отсръбна предпазливо, намръщи се и посегна към чашата си с вино.

— Все пак по-добре да го отмия… този разтвор. Къде си се учила да вариш подобни неща?

— Майка ми ме научи да правя различни видове чай. Когато бях изморена, ми даваше чай от лайка. Когато пък ме болеше стомах, ми даваше чай с мед. Когато само седяхме и си приказвахме, след като се прибирах вкъщи от училище, чаят беше ментов или лавандулов с портокал.

Сара стисна по-силно чашата си. Не биваше да изравя спомените за майка си. Обикновено беше твърде заета, за да си спомня, луташе се между занятията, работата си и фермата. Но сега, като си седяха кротко с Джошуа и слушаше похъркването на Лади, спомените за нейните родители я връхлетяха с пълна сила.

— Какво е станало с майка ти? Къде е тя сега? — попита тихо Джошуа.

Тя го погледна остро. Все още се чудеше дали да вярва на това необичайно за него съчувствие.

— През зимата, когато станах на осемнайсет, майка ми претърпя тежка пътна злополука и умря същата пролет. Тогава беше на шейсет — и майка ми и баща ми са били над четиридесетте, когато съм се родила. Но това няма значение. Баща ми преживя много тежко смъртта й и почина няколко години по-късно. Официалната причина за смъртта му беше астмата, обаче съм сигурна, че истинската беше разбитото му сърце. Той просто не знаеше как да живее без мама. Бяха луди един за друг. Понякога чак се притеснявах, когато ги гледах как си държаха ръцете и се целуваха. Но дълбоко в себе си се радвах, че толкова много се обичаха. — Сара замлъкна смутена, че се бе разприказвала твърде много. Джошуа вероятно малко го беше грижа за голямата любов на родителите й, ала на лицето му бе изписан искрен интерес. Отпи от виното си и не каза нищо. Мълчанието му вероятно беше знак за нея да продължи. — Сигурно си мислиш, че ми е било скучно с толкова стари родители, но не беше така, наистина не беше. И майка ми, и баща ми винаги бяха весели, често изведнъж решаваха да отидем на кино или на ледената пързалка, а през лятото — да поплуваме в някой вир. Зарязвахме цялата работа във фермата за после. Както и да е — липсват ми. Бих дала всичко, за да ги върна обратно.

Тя се загледа в чашата си и премига, за да задържи напиращите сълзи. Не искаше Джошуа Уилямс да я види, че плаче. Подозираше, че той смята това за глупаво и ненужно. Изглеждаше неспокоен, сякаш съжаляваше, че я бе накарал да говори. Мърдаше в стола си притеснено и се оглеждаше наоколо. После въздъхна с облекчение и взе книга от масичката.

— „Панаир на суетата“ от Текери… Спомням си как съм се мъчил с тази тухла в колежа. Седемстотин страници или бяха повече? За изпит ли го четеш?

Опитът му да смени темата беше толкова прозрачен, че Сара се засмя и се почувства по-добре.

— Не, чета „Панаир на суетата“ не за колежа, а просто за удоволствие. Обичам такива чудесни дебели книги, въпреки че трудно успявам да се справя с тях. Все си казвам, че някой ден цял следобед ще седя с изпънати крака и ще чета ей така, само за удоволствие…

— Да… Когато те одобрят за „Фарм мениджърс програм“ и всичко ще бъде чудесно. Тогава ще имаш време да прочетеш седемстотин страници.

Той остави книгата на масата и погледна намръщено часовника си. Тя очакваше, че сега ще скочи и ще тръгне с полузаспалото куче към вратата.

Джошуа обаче я изненада отново. Остана на мястото си, облегна се назад в неудобния стол и я загледа така, сякаш бе някаква нова верига ДНК и той трябваше да я проумее.

— Добре, Сара — подзе той. — Прекарах тук цял един ден. Наблюдавах те, слушах те. Видях много. Опитах се да държа устата си затворена, ала вече не мога. Трябва да ти кажа къде е проблемът ти. Сигурен съм, че е време някой да ти го каже. Не искам това да съм аз, но изглежда няма кой друг…