Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (3)

Трета глава

Дз-ъ-ъ-н, дз-ъ-ъ-н! Старият телефон на Сара звънеше, сякаш имаше тревога. Дз-ъ-ън! Беше студена и дъждовна вечер. Тя скочи стресната от дивана. Бе задрямала, докато пишеше отчета за производство на зърно за агроикономическия курс. Прокле телефона, че й бе отнел тази малка почивка. Апаратът продължи да се пръска от звънене.

— Идвам, идвам — промърмори Сара унило, прекоси хола и грабна слушалката. — Ало?

— Аагх! — изквака силно някой или нещо от другия край на линията.

— Кой или какво е това? — попита тя, след като отдалечи слушалката от ухото си.

— Скаагх! — изграчи пак гласът, а после се чу нещо като „Сош“. Не, това беше „Джош“!

— Д-р Уилямс, вие ли сте? Какво се е случило? — Сара хич не гореше от желание да говори с него. През последните няколко седмици, след тяхното „докосване“ в оранжерията, той бе станал още по-невъзможен. Лошият му характер се прояви по-ярко от всякога. Днес беше събота. Не трябваше ли да си почине малко от него? Но сега гласът му я развълнува. Приличаше на крякаща жаба. — По-спокойно — добави тя. Не можеше да разбере нищичко. Накрая Джошуа снижи гласа си до дрезгав шепот и думите му станаха по-ясни.

— Силна настинка. Изгубих гласа си — успя да изговори накрая.

— И на мен така ми изглежда. Май ще трябва да си направите чай и да си легнете в леглото.

— Вечеря — наградите „Стюарт“. Реч!

— О, не, не си и помисляйте за това! Ще трябва да я пропуснете! — Сара установи, че вече взе да разбира шепота му. Вечерта в колежа щеше да има банкет, на който щяха да се раздават наградите „Стюарт“. Това бе най-престижното събиране на биологическия факултет. Всяка есен се раздаваха три награди на студенти, отличили се през изминалата година. Джошуа бе преподавател на двама от щастливците, които щяха да бъдат удостоени с голямата чест тази вечер, и беше поканен да произнесе реч. — Знам колко много искате да отидете там — продължи тя. — Но просто не сте във форма. Сигурна съм, че всеки ще разбере…

— Не! Елате тук. Грог. Доктор. Лекарства.

— Е, радвам се, че разбирате и ще отидете на лекар. Грогът обаче няма да помогне. Изпийте един портокалов сок или чай и легнете, поне за тази вечер. Чаят от магарешки бодил ще свърши най-добра работа. В краен случай използвайте мащерка.

Гърлото му започна отново да издава ужасни звуци. Сара се намръщи, ала накрая Джошуа се успокои и продължи да шепти:

— Трябва да присъствам. Не мога да разочаровам студентите си. Елате. Ще ме закарате.

— Как, по дяволите, си въобразявате, че ще изглеждате на подиума? Бъдете разумен! Послушайте…

— Сара! Идваш вкъщи. Веднага!

Тя тресна слушалката и се загледа в телефона. Този мъж я вбесяваше! През последните седмици буквално я затрупа с допълнителна работа и непосилни задачи.

Не проявяваше никакво разбиране към нея и Сара смяташе да му отвърне със същото. На всяка цена.

Отиде до прозореца и се загледа навън в мрачните облаци. Валеше вече от няколко дни, полето тънеше във влага. Поредната неприятност точно преди жътвата. Класовете бяха в безопасност, зърната се запазваха сухи — външната обвивка играеше ролята на дъждобран. Но когато слънцето се покажеше отново, земята щеше да е твърде кална за комбайна и тя нямаше да може да прибере реколтата по график. Ами бобовите насаждения? Вече трябваше да са добре изсъхнали, а при цялата тази влага имаше опасност да плесенясат или да прораснат в шушулките.

Не можеше да си позволи да бездейства заради лошото време. Гледаше да не остава без работа, доеше козите, чистеше яслата им, попълваше отчетните книги на фермата, пишеше домашните си. Но не беше лесно да пише за добива на зърно, когато собствените й посеви търпяха истинско бедствие. Понякога си мислеше, че животът й е като птиче гнездо — сламки, хартия, нишки или клонки го държаха на върха на дървото, но винаги имаше опасност всичко да се срути при неочакван порив на вятъра.

Сега обаче й се струваше, че Джошуа Уилямс й въздейства по-зле и от лошото време. Той нахлу в живота й с рошавата си рижа коса, със сребристосивите си очи и различните си чорапи. Караше я да се чувства неудобно, неловко; накара я да разбере колко самотно бе живяла, откакто пое фермата. Не го бе съзнавала, преди да се срещне с него, ала сега това чувство свиваше сърцето й. Усещаше истинска празнота в живота си. Но в него със сигурност нямаше място за Джошуа — с цялата му колоритност, жизненост и лошо настроение. Сара нямаше време да потъва в спомените си за онзи кратък миг, когато между палмите и банановите дървета той беше долепил устни до нейните…

Боже, как й се искаше да отиде! Заля я странна вълна от радост при мисълта, че, ако отиде при него тази вечер, ще избяга от дъжда и всичките си неприятности. Което беше чиста безсмислица, разбира се. Джошуа беше проблем за нея, а не решение. Въпреки това тя се обърна и отиде в спалнята си с радост на сърцето. Започна да рови в гардероба си с пожеланието да беше по-голям. Джинсовата пола, няколко блузи и само две рокли… Е, остана доволна и от това, което намери — рокля от трико на червено-черни карета. Бързо се преоблече, като се наслади на мекия допир на фланелата до кожата й. Сложи черния колан и полата грациозно се надипли надолу от талията. Може би трябваше да я пооглади, но сега нямаше време за това. Намъкна черните си кожени ботуши, които много отиваха на колана, среса се енергично, грабна шлифера си и се втурна навън към големия зелен пикап. Подкара го по магистралата към Глен Крийк, а светлините мигаха около нея и дъждът блъскаше по предното стъкло.

— Само да издържа до декември! — Сара натисна газта. — През декември всичко ще се оправи. Ще завърша колежа и ще се включа във „Фарм мениджърс програм“. Ще прегледам целия инвентар, най-накрая ще мога да ползвам и западните полета, ще увелича стадото на козите — всичко ще бъде така, както го искам. Само да издържа до декември… — повтаряше си тя като заклинание.

Фаровете прорязаха дъжда, след като и последната ивица дневна светлина потъна в нощта. Стигна до покрайнините на града. Глен Крийк беше разпростряло се прерийно градче, което обслужваше фермите наоколо. В далечината се виждаха върховете на Скалистите планини. Реките, които извираха от тях, правеха равнините на Колорадо много плодородни. Но сега Сара не искаше да мисли за вода в каквато и да било форма. Дъждът още повече се усили, когато тя наближи къщата на Джошуа. Беше я срам, че научи адреса му от телефонния указател. Това го правеха само тийнейджърки!

Той живееше в голяма къща от червени тухли, отделена от улицата с прекрасна обширна градина. Сара вдигна качулката и изтича до главната порта. Почука няколко пъти, докато накрая Джошуа й отвори. Той не каза нищо — сигурно и не можеше! Пусна я да влезе вътре с печално изражение на лицето. Очите му бяха замъглени, целият му нос беше червен, още малко и можеше да съперничи с цвета на косата му.

— Изглеждате ужасно! — възкликна тя. — Никъде не можете да ходите тази вечер!

Джошуа изграчи неодобрително, но преди Сара да му отговори, едно куче заобиколи дивана и закуца към нея. Това беше хубаво старо коли с измършавели крайници. Тя клекна пред него с протегната напред ръка. Колито помириса пръстите й с благороден жест, после легна по гръб и задиша тежко.

— О, ти си чудесно! — промърмори Сара, докато галеше меката му козина. — От доста време живееш тук, нали? Трябва да си вече дядо. Или може би баба?

— Л-е-е-г-х — изкряка Джошуа.

— Какво беше това? — попита го учтиво тя, въпреки че той едва ли можеше да го каже по-ясно. Джошуа отиде до бюрото в ъгъла на стаята и шумно разбута хартиите. Най-накрая измъкна отнякъде бележник, написа нещо на него и й го подаде.

— Лади — прочете Сара. — Кучето се казва Лади, тъй ли? — Колито заудря с опашка, сякаш за да потвърди думите й. — Приятно ми е да се запозная с теб, Лади! — Какво съчетание бяха само — господар и куче! И двамата грачеха, стенеха, задъхваха се и едва-едва кретаха. Тя се изправи и хвърли шлифера си върху дивана.

— Забрави вечерята, Джошуа, не можеш да излезеш оттук! Ще хванеш пневмония! — За пръв път не го нарече д-р Уилямс; учуди се колко лесно произнесе името му. Изглеждаше обаче, че нищо друго нямаше да е лесно тази вечер. Изражението на Джошуа с всяка секунда ставаше все по-упорито и той започна да пише отново.

— Не мога да разочаровам студентите, те разчитат на мен — прочете Сара.

— Да, това е много важно, но съм сигурна, че никой от тях не иска да се разболееш тежко. Между другото, как смяташ да произнесеш речта си — със светлинни сигнали ли? Ще се обадя в колежа и ще им обясня всичко.

— Не, отиваме! — изрева ужасно Джошуа. Изглеждаше учуден, че е изкарал толкова разбираем звук. Учуден и много горд. После тръгна към външната врата.

— Чакай! — извика тя. — Може би наистина не мога да те спра тази вечер, освен ако не те ударя по главата с някоя тенджера. Но поне ми направи една услуга — погледни какво обличаш. Различните чорапи са едно, но това вече е прекалено!

Той погледна надолу към кафявото си кадифено сако и пурпурната си вратовръзка. Цветът й не беше просто пурпурен, а имаше червеникав оттенък, дори отиваше към флуоресцентно. Сияеше с огнени отблясъци, сякаш Джошуа беше полят с радиоактивна смес. Въпреки това той не забеляза нищо странно.

— Съчетаването на цветовете май не е от силните ти страни, нали? — намекна Сара. — Щом толкова настояваш да хванеш пневмония, свали поне тази ужасна вратовръзка!

Джошуа отвори уста, ала този път от нея не излезе и най-малък звук. Изглеждаше крайно недоволен, докато дращеше в бележника си. На Сара й отне цяла минута да разгадае написаното.

— Какво? — Тя го погледна изненадана. — Ти си далтонист? Е, това обяснява чорапите ти. И защо не ми го каза по-рано? Ти си най-упоритият човек на света, Джошуа. Никога не би признал, че си далтонист, ако не беше принуден. Трябва да престанеш да носиш такива ужасни вратовръзки. Тази я скрий, преди да ти е донесла още неприятности. — Той вдигна часовника си и почука с пръст по него. — Добре, зная, че закъсняваме, но трябва да ти избера нова вратовръзка.

Беше й интересно да наблюдава лицето му. Веждите му изразяваха крайно безпокойство, мърдаха тревожно нагоре-надолу. Най-накрая Джошуа мина през хола и Сара реши, че трябва да го последва. Лади тръгна последен, като едва се влачеше — искаше да наблюдава всичко, въпреки че се мъкнеше по-бавно от костенурка.

Тя откри, че се намира в спалнята на Джошуа. По гърба й мина приятна тръпка от удоволствието, че бе преминала в забранена територия. Леглото му беше измачкано, възглавниците бяха разхвърляни по него така, сякаш се беше борил с тях и бе загубил битката. А какви ярки чаршафи имаше — в наситеножълто и оранжево, като цяло поле с невени. На стената висяха няколко небрежно поставени в рамки картини. Изглеждаше излишно далтонист да се заобикаля с толкова много цветове; сигурно всички оттенъци, които виждаше, бяха много важни за него. Светът, в който живееше Джошуа Уилямс, й се стори по-загадъчен от всякога. Как ли мисли — как ли вижда нещата? Никога нямаше да научи, тъй като той бе толкова затворен в себе си… Тази мисъл я накара да се почувства още по-самотна… И породи капризното желание да го опознае, макар че Джошуа положително щеше да се опита да се отърве от нея.

Той издърпа закачалка с вратовръзки от гардероба си и ги тропна на тоалетката. Отново диви и пищни цветове! Модели в завихрени шарки, тесни ивици или невероятно свежи и ярки тонове. Сара избра вълнена вратовръзка на златисти и ръждиви райета, която отиваше на кадифеното му сако. Когато Джошуа свали ярката си пурпурна връзка, тя я сграбчи и я пъхна на сигурно място в джоба на роклята си. Той се нацупи насреща й, но Сара не му обърна внимание. Някой трябваше да го пази от самия него.

— Сега вече можеш да ме помолиш да те закарам — обади се тя. — И да знаеш, че много те харесвам такъв — както не можеш да говориш. Мога дори да ти взема бележника.

Сара се наведе и почеса колито между ушите. Джошуа може и да беше затворен, но тя научаваше доста неща за него само като го наблюдаваше внимателно. Например, той имаше желание да гледа старо куче, а това не беше лесно. Сара помнеше едно от фермерските кучета, което беше глупаво, ала доживя до седемнайсет години. Водеха го всяка седмица на лекар заради всевъзможни болести. Фактът, че Джошуа имаше старо астматично куче, което куцаше след него, говореше много. Той със сигурност беше по-сърдечен, отколкото се стараеше да изглежда. Джошуа закрачи през хола и тя побърза след него.

— Чао, Лади! — провикна се весело.

Сграбчи шлифера си и вече навън се опита да го разпери над себе си и над Джошуа едновременно. Той го отблъсна настрана рязко и дъждът го намокри. Сара се ядоса и й се прииска да го полее тя самата. По дяволите упоритият му характер! Нима наистина искаше да хване пневмония? В камиона включи парното на пълна мощност и подкара към колежа.

— Имам нова теория за теб — подзе тя. — Желаеш ли да я чуеш? Вдигни два пръста ако искаш, три ако не искаш. Всъщност не, ще ти я кажа въпреки всичко. Добре, добре! — Сара се направи, че не вижда трите пръста, размахани пред нея. — Мисля, че ти е трудно да се примириш с всичко, което приемаш за своя слабост. Далтонизмът може да се случи на всеки. Това е също като да имаш сини очи, да бъдеш левак или да си висок метър и осемдесет. Но съм сигурна, че ти го възприемаш като слабост и не искаш да се примириш с нея. Не мога да си представя как изглеждаш в магазина, когато си купуваш риза или нещо друго и за нищо на света не желаеш да признаеш на продавача, че имаш нужда от помощ. И така е с всичко, нали? — Тя усети, че Джошуа я гледа. Наистина й беше приятно, че не може да й отговори. — Между другото — продължи весело Сара, — ти правиш същото и с тази настинка. Всеки може да се разболее, ала ти се държиш така, сякаш искаш да я превъзмогнеш със силата на волята си. Вършиш щуротии и не даваш възможност на тялото си да оздравее. Вероятно си мислиш, че си разумен човек, но всъщност не си. Прекалено си упорит.

Джошуа издаде звук, който напомняше нещо средно между ръмжене и дрезгав стон. Тя едва потисна усмивката си. За първи път надделя над Джошуа Уилямс. Жалко, че не можеше да извлече максимална полза от положението. Ако зависеше от нея, би продължила да кара може би чак до Денвър и да го засипва с нови теории за собствената му личност. Но, ето че пристигнаха в колежа. Веднага щом Сара паркира, Джошуа изскочи от камиона и закрачи към сградата на биологическия факултет. Тя изтича след него, като напразно се опитваше да го предпази от дъжда с шлифера си. Когато стигнаха до вратата на сградата, той беше мокър до кости. Изглеждаше още по-ужасно и от преди с червения си нос и сплъстените си кичури коса, прилепнали по челото му.

— Сега съвсем ще ти изчезне гласът — промърмори Сара.

Тя измъкна фосфоресциращата пурпурна връзка от джоба си и се опита да го изтрие поне малко. Джошуа я удостои с един от най-красноречивите си погледи и влезе в залата. Вероятно се беше надявал, че Сара ще го чака вън, като добър шофьор. Но тя нямаше никакво желание да му угажда и вървеше точно по петите му.

Въпреки лошото време за банкета се бяха събрали много хора. Из цялата зала имаше маси и хората току-що бяха започнали да заемат местата си. Джошуа взе да си проправя път между масите, като удостояваше с рязко кимване всеки, който го поздравяваше. Никой не намираше за странно, че той не разговаряше и не отвръщаше на подхвърлените към него въпроси; явно репутацията му на чешит беше всеизвестна. Сара поклати учудено глава. Вероятно Джошуа предпочиташе хората да го мислят за грубиян, отколкото да разберат, че е загубил гласа си. Какво, по дяволите, смяташе да прави? Рано или късно всички щяха да научат истината.

Той стигна до централната маса и когато издърпа един стол… тя зае този до него. Джошуа я погледна, Сара отвърна на погледа му и двамата седнаха едновременно. Доктор Рандолф, един от професорите по биология, протегна ръка да се здрависа с Джошуа.

— Здравейте, Уилямс! — избоботи искрено той. Доктор Рандолф винаги боботеше, като говореше, което бе смущаващо, защото на вид беше дребен и приличаше на болнава попова лъжичка. Трудно бе да си представи човек как може да има такъв силен глас. — Радвам се, че сте довели със себе си приятелка, д-р Уилямс — продължи той и се загледа в Сара. — Познавам ли ви отнякъде, млада госпожице? О, разбира се! Вие сте научната асистентка на Джошуа. Ама че съм и аз!

Гласът му бучеше така, сякаш идеше от някакъв вътрешен мегафон. Няколко глави се завъртяха към тях с подчертано любопитство. През това време и останалата част от лицето на Джошуа почервеня. Заприлича на бомба, готова да гръмне.

— А-а-а-х-х! — опита се да възрази той.

— Защо и моята асистентка не беше толкова предана като твоята — не му обърна внимание д-р Рандолф, — и толкова хубава!

Той смигна бащински на Сара.

Джошуа вдигна вилицата си и я размаха във въздуха. Но където и да се целеше, желанието му явно беше да докопа д-р Рандолф. Деканът на факултета по ботаника започна своята реч и цялото внимание се насочи към него.

Сара изгледа внимателно Джошуа. Той беше сърдит. Защо, по дяволите, трябваше да реагира така на глупавите, но невинни забележки на д-р Рандолф? Наистина ли му е толкова отвратителна, че изобщо не може да я понася? Тя стисна вилицата си така, че пръстите й побеляха.

Няколко първокурсници започнаха да сервират вечерята. Две красиви момичета се сбутаха коя да поднесе основното ястие на Джошуа. Този проклетник и сега изглеждаше добре — дори червеният му нос привличаше жените, както електрическата лампа — молците. Едно от момичетата сложи панерчето с хляба пред него така, сякаш беше свещена вещ. Той обаче не им обърна никакво внимание, измъкна бележника си, задраска ядосано по него и после го тикна в лицето на Сара. Тя прочете написаното:

— Защо, по дяволите, се представяш за моя приятелка? — Този тип можеше да ругае дори в писмена форма!

Тя му взе химикалката и ядосано надраска:

— Нищо подобно! Нали ти ме извика и ми съсипа хубавата съботна вечер!

— Това е част от работата ти — надраска в отговор Джошуа. — И трябва да се държиш съответно.

— Как мога да се държа съответно, когато ти се държиш като заядлив хипопотам? — Отговорът си Сара написа толкова енергично, че за малко да продупчи бележника.

Доктор Рандолф с интерес наблюдаваше как двамата си разменяха странните бележки, вече убеден, че между тях ставаше нещо нередно — и грешката бе на Джошуа, не нейна!

Тя едва се докосна до храната си, Джошуа също. Доктор Рандолф обаче яде с апетит. Когато свърши, той замислено погледна чинията на Джошуа. Имаше вид на човек, готов за още една порция. Може би поглъщаше тези планини от храна и си оставаше тънък, защото всички калории отиваха за поддръжка на силния му глас.

Двете първокурснички направо се сдърпаха коя да даде боровинковия пай за десерт на Джошуа. Тогава деканът на ботаническия факултет стана и отново взе думата.

— Дами и господа, знаете колко сме щастливи, че д-р Джошуа Уилямс е в нашия факултет. Неговите трудове за свойствата на хибридите са огромен принос в селскостопанската наука. В същото време той съживи нашите програми по градинарство и вдъхновява младите ни студенти по биология, чиито собствени изследвания един ден ще ни прославят. Предоставям думата на д-р Джошуа Уилямс!

Оглушителни аплодисменти огласиха залата. Изглеждаше парадоксално, че Джошуа беше толкова популярен в целия колеж и същевременно си бе създал славата на човек без чувство за хумор. Очевидно аплодисментите не му харесаха особено и той стоеше на подиума с кисела физиономия. Извади бележките за речта си и ги сложи пред себе си. Сара го наблюдаваше нервно. Какво си мислеше, че ще стане сега? Наистина ли си въобразяваше, че силата на волята му бе толкова голяма, та да възвърне изчезналия му глас? Жалко, че не можеше да вземе на заем поне мъничко от бумтящия мегафон на д-р Рандолф.

Джошуа се опита да се прокашля и разстла листата си по масата. Отвори си устата и отново я затвори. Загледа се в микрофона пред себе си с войнствено изражение, сякаш очакваше, че ще може да го накара той сам да заговори вместо него. Хората бяха притихнали. Джошуа не издаваше никакъв звук. Сара се загледа напред със затаен дъх. Колко ли дълго още щеше да упорства в глупостта си?

Но точно тогава той завъртя глава и погледна право към нея. Случи се нещо, което тя никога не бе очаквала. Джошуа й отправи беззвучна молба за помощ. Сара я прочете толкова ясно в сребристосивите му очи…

Да… Сред цялата зала, пълна с народ, невъзможният Джошуа Уилямс наистина я бе помолил за помощ!