Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (2)

Втора глава

Точно една седмица по-късно д-р Джошуа Уилямс влезе в зала 101 на факултета по биология и внесе със себе си богата гама от цветове и мирис на свежи цветя. Сара го наблюдаваше тайно, докато настройваше прожекционния апарат за лекцията. Както винаги той носеше една от ярките си карирани ризи и тревистозелени джинси. Изглежда имаше особени предпочитания към кадифените платове. Това беше една от многото странности, които тя забеляза у него през изминалия тежък пробен период.

Все още беше убедена, че е невъзможен и заядлив тип. Но неволно бе започнала да изпитва и странно възхищение към него. Малко професори се съгласяваха да преподават на начинаещи, но Джошуа Уилямс проявяваше разбиране към студентите. По време на неговите лекции аудиториите бяха претъпкани. Беше изключителен преподавател. Обясняваше така, че сложна материя като функцията на клетката и биохимичните реакции изглеждаше достъпна и увлекателна. Сара не можеше да го отрече, въпреки тежката седмица, която й сервира.

Той постави куфарчето си на подиума в средата на залата и седна направо на бюрото си. Чорапите му се показаха. Аха! Единият беше червен, а другият — яркозелен. През цялата седмица тя наблюдаваше краката му, за да види дали пак ще си сложи различни чорапи. Ето че усилията й бяха възнаградени. Беше по-заинтригувана от всякога. Дали специално не объркваше цветовете на чорапите си всеки петък? Или пък това беше някакво съвпадение? Не беше възможно да е случайно. Никой не може да си сложи един червен и един зелен чорап, без да забележи. Но Джошуа изглеждаше толкова разсеян!

— Готова ли сте, госпожице Бенет? — попита той сухо.

Сара се приготви, прекратявайки интимното си разследване на неговия трикотаж. С огорчение забеляза, че повечето студентки също го бяха зяпнали. Беше й обидно, че не може да повлияе с обаянието си на този мъж, който се държеше като глупав първокурсник. Кимна му утвърдително и превключи на първия диапозитив. Един от студентите затвори щорите; едва сега, в мрака, тя успя да потисне тревожните си мисли и се заслуша във въодушевената му реч за ДНК:

— Вижте колко хубаво изглежда! — посочи Джошуа на сгъваемия екран кристалната решетка на ДНК, нарисувана като огърлица от сплетени червени, сини, зелени и жълти нишки. — Днес ще говорим за нуклеотидите — съставните части на тази невероятна молекула. Ще научим за дезоксирибозата, пиримидина и пурина. Намерете ми поема, по-чувствена от тази… — Сара се намръщи. Той наистина вярваше, че биологията е поезия. Тя превключи нов диапозитив — извита диаграма на верига ДНК. Преди при вида на подобна диаграма чувстваше, че собственият й мозък се извива. Но Джошуа направи този предмет някак лесен, логичен… дори лиричен. Беше направо щастлив, когато изговори обичайните формули: — Тимин — цитозин — аденин — гуанин…

Защо не можеше да бъде толкова весел и извън класната стая?

Сара направи всичко възможно, за да изгради добри колегиални отношения с него. Беше изключително точна, изпълняваше всичките му изисквания, дори вършеше допълнителна работа, без да я помоли. Опита се да бъде приветлива през цялата седмица, въпреки че той се държеше като раздразнен лос. Все още нито веднъж не я беше похвалил за добрата й работа. Отнасяше се към нея с явно презрение, като нещо, което трябва да се пръска срещу листни въшки.

Сега тя се заслуша в мелодичния му глас и превключи нов диапозитив точно когато трябваше. Най-голямата ирония на съдбата беше хубавият екип, който създадоха. Не по-малка ирония беше и фактът, че през последните няколко дни Сара отделяше доста повече време от обичайното за дрехите и косата си, за да изглежда по-красива пред Джошуа Уилямс. Това беше тревожна вътрешна потребност, която тя не успя да преодолее. Сутринта например, вместо да смени свещите на пикапа, извади скърцащата си дъска за гладене и внимателно мина с ютията джинсовата си пола, а после изглади и раираната си синя блуза във викториански стил. От години не беше гладила толкова; старата й ютия за малко да се разпадне. Накрая забоде останалата от майка й камея, която подхождаше на блузата, лъсна ботушите си до блясък и разпусна косата си. Когато тръгна към колежа, старият й пикап се задавяше и бучеше, все още непоправен. И какво стана накрая? Нищо! Джошуа посвети цялото си внимание на ДНК, генотипа и фенотипа. Защо ли се опитваше да го впечатли? Първия ден й каза, че е прекалено хубава, което беше двусмислен комплимент. Очевидно нямаше да привлече вниманието му, като се докарваше. По дяволите! Защо изобщо го правеше? Защо…

— Госпожице Бенет, бихме ли могли да видим следващия диапозитив? — спря вихъра на мислите й учтивият му глас. Тя натисна бутона на прожектора. О, да, той можеше да бъде и любезен с нея! Никога не й се караше на публично място, в класната стая например. Почти й се искаше да го стори някой път. Тогава нещата сигурно щяха да се изяснят. Възможно бе дори да й разкрие защо толкова много я мрази.

След занятията двамата тръгнаха заедно. Джошуа крачеше бързо, като поклащаше куфарчето си. Сара трябваше да подтичва, за да върви до него. Раницата на гърба й подскачаше нагоре-надолу, а токчетата на ботушите й чаткаха звучно по плочките на тротоара.

— Чудесен ден! — забеляза тя.

— Х-ъ-ъ-м…

— Радвам се, че сте съгласен с мен. Няма нищо по-хубаво от ранна есен в Колорадо. Слънчев следобед, хладен вятър… Какво повече може да иска човек?

— Може би малко тишина?

— Не е ли чудесен този колеж? — не се смути Сара и посочи боядисаните в розово сгради, обрасли с бръшлян, с пътеките между тях, засенчени от борове и кленове. — Малък и приветлив. Вие идвате от голям университет, нали?

Не получи никакъв отговор. Джошуа се забърза така, че тя наистина трябваше да тича. Забеляза, че той никога не говори за себе си — беше много затворен. Това я влудяваше. Беше израсла в семейство, където се работеше много, но никой не криеше чувствата си. Когато двамата й родители си отидоха, техният смях и спонтанният им хумор много й липсваха. Не можеше да си представи как човек може да бъде толкова мълчалив като Джошуа Уилямс. Прииска й се да стисне ръката му и да разбере какво става в рижавата му глава. — И така, д-р Уилямс, откъде сте всъщност? Сигурно сте израсли някъде на изток. Обзалагам се, че в Нова Англия.

— Откъде е този неочакван интерес, госпожице Бенет?

— Е, просто се опитвам да поведа разговор. Това е едно от нещата, които хората често вършат. Неангажиращ, общ разговор, нищо повече.

Джошуа промърмори нещо, което Сара не разбра добре, но й прозвуча като „досадни научни асистенти“. Беше удивена, когато той отговори на въпроса й:

— Израснах в Сан Франциско. Имах две сестри, които играеха заедно в нощен клуб. Баща ми беше аптекар, майка ми преподаваше цигулка. Достатъчно ли е това за общия ни разговор?

И без да дочака отговор, просто се забърза надолу по хълма, като кимаше на студентите, които го поздравяваха. Сара подтичваше след него и обмисляше последните му думи. Сега можеше да си го представи заедно с цялото му семейство.

— Доктор Уилямс! — Тя вече тичаше, за да се изравни с него.

— Какво, по дяволите, има сега?

— Чудя се, в какъв нощен клуб са играли сестрите ви?

— Обличаха се в детски костюми и пееха всички глупави песни от филмите на братя Маркс. Още нещо да искате да знаете? Кажете ми го сега, за да приключим с въпроса.

— Не ме интересувате чак толкова много…

— Радвам се да го чуя!

Сара нищо не можеше да разбере. Този мъж имаше две сестри, които явно са били очарователни, а самият той беше толкова лишен от топлина… Генетиката бе пълна загадка, независимо от това, колко много знае човек за ДНК.

Двамата влязоха в сградата на биологическия факултет, най-старата тук. Сара харесваше всичко в нея — високите тавани с техните причудливи сенки, тъмната дървена облицовка, стъклениците, пълни със сухи растения и житни класове. Тя пристъпи след него, плъзна поглед по препълнените с книги рафтове, по календарите и картичките, закачени на стената, по корковото табло, накичено с бележки и изрезки от вестници, и по огромното дъбово бюро, което заемаше по-голямата част от пода. Джошуа седна в стар въртящ се стол и качи краката си на масата, като изложи на показ и червения, и зеления си чорап. После взе картон с Менделеевата таблица и изчезна зад нея.

Сара се огледа. Тя вярваше, че за човек може да се узнае повече само като се види какво чете. Джошуа имаше безброй много книги по ботаника, агрономство и градинарство. Но останалите томове по рафтовете изглеждаха по-интересни — няколко учебника за историята на Америка през деветнайсети век, книга за средновековните английски градини и научнофантастични романи от Жул Верн. Изглежда Джошуа имаше всестранни интереси.

— Госпожице Бенет, дадох ви достатъчно работа! — Той свали таблицата и я погледна. — Защо не се заемете с нея?

— Имам собствена теория за украсата на кабинета ви… — Сара седна в стола срещу бюрото му. — Искате ли да я чуете?

— О, не, пощадете ме!

— Ще ви я кажа… — не отстъпи тя. — Тук имате от всичко по малко — доста добра репродукция на Тулуз-Лотрек, календар с хубав пейзаж, забавна картинка от вестник. Мисля, че харесвате и други неща, освен биологията — изкуството, фотографията. Но не сте сигурен дали да вярвате на тази ваша „ненаучна“ страна. Намерили сте компромисно решение, като закачате картички и календари. Освен това някъде дълбоко в себе си имате и чувство за хумор.

— Госпожице Бенет, ще ви дам един полезен съвет. Занимавайте се с полевъдството, а не с психологията. Сега моля ви, свършете си работата!

— Мина цяла седмица… — Сара облегна решително лакти на бюрото. — Пробният ми период завърши, ала вие не споменахте и думичка за това, как си върша работата!

— Когато имам някакви оплаквания, ще ви ги кажа! — Джошуа отново се показа иззад Менделеевата таблица. — Дотогава можете да останете още една-две седмици. Не трябваше ли да засадите някакви растения?

Тя забарабани с пръсти по масата. Последните дни спа по-малко от всякога, като се поддържаше с много чай. Сама не знаеше как успяваше да се занимава едновременно с фермата, училището, козите и асистентската работа, която щеше да донесе така нужните й пари. Обаче едва сега разбра, че се нуждае не само от парите на Джошуа Уилямс, но и от одобрението му.

Не й беше приятно да се чувства по този начин. Досега никой мъж не беше й въздействал толкова противоречиво. Дали защото престана да излиза с мъже? Не бе се срещала с никого откакто пое фермата преди година и половина. Не беше имала време и сили за личния си живот. Всъщност и преди това той не беше особено активен. Имаше сериозна връзка с един от състудентите си, Бен Тимънд. Скъса с него с голяма неохота. Беше свястно момче, но не умееше да изразява чувствата си. Сега Сара знаеше, че Бен не я бе привличал особено. Защо сърцето й започваше да тупти като лудо, когато видеше Джошуа Уилямс? Той внезапно смъкна таблицата:

— По дяволите, Сара, докога ще тропате с пръсти по бюрото?

— Вие ме нарекохте с малкото ми име! — Тя чукна още веднъж, съвсем леко и после се облегна назад.

— Не, не съм!

— Думите ви бяха: „По дяволите, Сара“! Това е много хубаво, повярвайте ми. Омръзна ми да ме наричате „госпожице Бенет“. Толкова е официално и излишно!

— Госпожице Бенет, вървете да работите или сте уволнена!

— Не можете да направите това. Първо ще трябва да напишете оплакване в поне четири екземпляра. Ще трябва да измислите доста уважителна причина за уволнението. Молбата ви ще се разгледа в личния състав, после от факултетния съвет и деканата. А след това…

— Как мразя тази бюрокрация! — изпъшка Джошуа. — Защо ме ядосвате, госпожице Бенет? И какво всъщност искате?

— Нищо особено — въздъхна Сара. — Просто искам да забелязвате това, което върша. Не желая фанфари и дитирамби, само едно обикновено „благодаря, свършила си си добре работата“.

— Знаете ли какво ви се е приискало? Не искате само едно „благодаря“ от мен. Искате да превърнете деловите ни отношения в лични. Сигурно следващата ви стъпка ще е да предложите да си разменим семейните албуми.

— Да не би да си пазите албума? В такъв случай значи, че имате поне мъничко човечност, д-р Уилямс! Но защо не можете да го кажете? Защо не можете да ме похвалите, че съм свършила добра работа? Всичко това е в основата на взаимоотношенията между работодателя и работника.

— Вече ви казах! — погледна я със сивите си очи той. — Когато имам някакви оплаквания, ще ви ги съобщя. Дотогава си вършете работата и ми спестете всичките си глупости!

Тя издържа на погледа му. Джошуа явно искаше да спечели битката. Сара не знаеше защо трябва да водят тази война, ала той изглежда си беше наумил да я спечели на всяка цена. Не разбираше, че близостта между хората прави живота по-ценен.

— Вие сигурно знаете само как да се оправяте с амеби — продължи тя. — Може би дори те имат нужда от малко любезност? Ще се видим по-късно, професоре.

С цялото достойнство, на което беше способна, Сара избута назад стола си и излезе от кабинета. Накрая си позволи удоволствието да тресне вратата зад гърба си.

Тръгна забързано през двора, към оранжерията. Радваше се, че има място, където да остане сама — късно следобед сградата беше затворена за посетители. Мислите за Джошуа Уилямс я изнервяха. Той беше най-противният и същевременно най-прекрасният мъж, когото бе срещала. Тя не искаше усложнения. Трябваше само да изкара някак следващите месеци. После щеше да завърши и да го забрави.

Мушна лопатка, гребло и ножици в големия джоб на престилката си, напълни туба с вода и тръгна към главната част на оранжерията — тропическата градина, раят за растенията. Силната миризма на цветя я замая — наситена, тежка и упойваща. Орхидеи, кокосови палми, огромни златисти хибискуси, бенгалски фикуси и бананови дървета. Сред тях Сара можеше да забрави за малко Джошуа Уилямс. Мислеше за него прекалено много. По-добре да се съсредоточи над разлистените папрати, които имаха нужда от повече земя, и над плачещата смокиня, на която трябваше да се подрежат листата.

Но не можеше да го забрави току-тъй. Това беше неговата оранжерия. Той бе променил толкова много неща в нея, след като я бе поел от д-р Лендъл. В единия й ъгъл бе направил отделение за сукуленти — сочните, имащи свойство да събират и запазват в себе си вода, растения. Колумния и пеларгония се спускаха от малки висящи кошници. Тук се виждаха всички кактуси, които човек можеше да си представи: опунции, цереуси, мамилярии, рипсалиси. Джошуа вярваше, че пустинята е също толкова красива, колкото и джунглата. Тя също смяташе така. Не искаше да се прекланя пред работата му и неговия начин на мислене, но всъщност неволно му се възхищаваше!

Той бе направил още много промени в оранжерията. Доктор Лендъл беше забравил да сложи наименования на растенията и оставяше водата мътна и мръсна. Сега тя беше кристалночиста, всеки надпис беше четлив и сложен точно пред съответното растение.

На Сара й се прииска да размени табелките на захарната тръстика и хлебното дърво, за да привлече вниманието на Джошуа. Тя клекна пред любимото си растение — пурпурната валота. Дългите му тънки листа се издигаха направо от земята и напомняха виещи се към небето огнени пламъци. Внимателно погали грациозните листа.

— Някои хора имат сърце от камък — заговори Сара на цветето. — И искат да го разбереш от самото начало. Но не им обръщай внимание. Дръж се приятелски и учтиво, независимо с кого имаш работа. Съгласявай се, не се карай с работодателя си…

— Винаги ли говорите на растенията? — обади се зад нея Джошуа.

Тя подскочи и за малко не го улучи по окото с тубата си.

— Боже, изплашихте ме до смърт! Не ме стряскайте друг път така.

— Госпожице Бенет! — Май не беше в настроение. — Добре, Сара, щом искаш. Наистина ли трябва да разговаряш на всяка цена с някого или с нещо? Чудя се кой ли ще е следващият ти събеседник. Сигурно ще разправиш живота си на някой грейпфрут…

Тя се изчерви и стисна здраво дръжката на тубата. Изведнъж й се стори, че влажният въздух е натежал и заобикалящата ги зеленина сякаш се мъчи да тласне нея и Джошуа един към друг.

— Истина е, че растенията цъфтят повече, когато им се говори нежно. Обичат също и да ги галят — действа им успокоително.

— Точно това ми трябваше! — поклати глава той. — Полудяла асистентка.

— Вие сте учен, нали? Биолози от цял свят са доказали, че растенията реагират на различни чувства и изпращат собствени емоционални сигнали. А какво ще кажете за експеримента, при който към филодендрони се прикрепят детектори на лъжата и се вижда, че растенията отговарят на въпросите на хората?

— Настроен съм скептично към всички тези експерименти — сви рамене Джошуа. — Много скептично. Но дори и растенията наистина да излъчват енергийни полета, това не означава, че трябва да ги използваш за свои слушатели.

— Те имат нужда от общуване с хората, от привързаност. Защото наистина могат да чувстват. Усещат кога някой е обиден или разтревожен, кога се опитва да ги нарани… — Сара видя загрижената усмивка на лицето му. За първи път й се усмихваше. Но ако го правеше от снизхождение, моля, нямаше нужда! — Всички имат чувства — продължи тя. — Може би освен вас.

— Ето значи какво мислиш за мен — че нямам никакви чувства! — Той отпусна ръце, изглежда всичко това вече започваше да го забавлява.

— О, имате, разбира се! Но през целия си живот ги потискате. Вие сте точно като Бен, никога не говорите за чувствата си. Така не бива да се живее!

— Бен ли? Кой Бен? — Джошуа беше доста заинтригуван.

Сара беше общителна, но знаеше, че понякога говори твърде много. Не биваше да използва името на Бен, за да се измъкне.

— Опитах се само да направя сравнение… — каза тя смутено. — Можете да се учите от растенията, а и трябва. Това лале например не се бои да покаже чувствата си и…

— Сега вече разбрах. Някога си имала роман с момче, което не е било от приказливите. Но какво лошо има в това? Никога не вярвай на някого, който непрекъснато ти повтаря, че те обича.

Сара извади ножицата от джоба си и я щракна така, сякаш искаше да среже Джошуа Уилямс на две.

— Човек не може да живее без чувства. Но ние говорехме за цветя. Как изобщо захванахме тази тема? — Тя се смути от близостта му и разплиска малко вода от тубата. — Сигурно дойдохте тук да ми кажете нещо или да ме питате за нещо, свързано с работата, предполагам…

— Да — само промърмори той. Гледаше я развеселен, а очите му изглеждаха по-сребристи от всякога. Тя също вдигна поглед към него. Изпита странното усещане, че чува камбанен звън и че въздухът се е нагорещил непоносимо. По неясна причина не можеше да се отдръпне от Джошуа, макар да съзнаваше, че трябва да направи точно това.

Около тях настана пълна тишина. Сара си представи, че цветята се ослушват, за да видят какво ще стане по-нататък. Въобрази си, че листата на папратите са се извили във формата на питанки, че палмите се люлеят в очакване. Цялото това очакване във въздуха… Вместо да отстъпи от Джошуа, тя направи крачка напред и повдигна лицето си. Клепачите й се спуснаха надолу, а устните й докоснаха неговите. Това беше една малка целувка, но трепет мина през цялото й тяло. Протегна се напред с желанието да го целуне по-силно, ала за нещастие тубата й се наклони и започна да полива краката му. Двамата едновременно отскочиха един от друг и обувките му издадоха странен звук.

— Какво стана? — избоботи той.

Сара все още се чувстваше особено, но успя да погледне надолу и да види мокрите му крака. Измъкна парцал от джоба си и го постла пред него.

— Някой трябва да ме е проклел! — изпъшка Джошуа. — Не може да е друго, проклет съм! Защо ще ми се случи това иначе? Да бъда целунат от научния си асистент! О, Боже!

— Това беше съвсем невинна целувка… — Тя вече се чувстваше по-добре. — Дори не целувка, а нещо като докосване… Случайно докосване.

— Ти беше виновна! — обърна се към нея Джошуа. — Аз не целувам асистентките си. Нито пък „докосвам“ устните им. По дяволите, та това е мое правило! Просто не го правя!

— Чакай малко! — прекъсна го възмутена Сара. — Мислех, че ти го искаш. Може би аз започнах, но всъщност не го исках. Със сигурност!

— Тогава защо го направи!?

Не можеше да му каже просто, че цветята са я накарали. Отново щеше да я обяви за луда. Тя наистина го почувства — фикуси, кокосови палми и папрати — всички я подтикваха, окуражаваха я. Че защо иначе щеше да го целува? И то беше една целувка, изобщо не й се наслади. Лек допир на устни до устни… Нищо повече, а сега заради него трябваше да изтърпи всичко това.

— Казах ви, стана съвсем случайно. Никога няма да се повтори.

— Ха! — Той я погледна с още по-голямо отвращение от преди. — Това наистина няма да се повтори друг път, госпожице Бенет! Можете да се хванете на бас с някоя бегония!