Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (12)

Дванадесета глава

Сара седеше в стария люлеещ се стол на верандата и със скърцане се клатеше напред-назад. Преди години дядо Бенет искал да се отърве от него. Мислел, че не подхожда на гръцките колони и декоративните балюстради. Бащата на Сара — тогава момче, го убедил да го задържи. Ето защо верандата приличаше на нещо средно между тиха селска къща и грандиозно провинциално имение. Въпреки това тя я харесваше такава, каквато бе. Пазеше грижливо всяка наследена вещ. Имаше чудесни планове как да обнови останалата част от фермата, но искаше да запази всичките си семейни спомени от къщата непокътнати.

Въздухът беше топъл за зимния следобед. Сара опъна краката си удобно. Слънцето нагря приятно върховете на ботушите й. Обърна страница от книгата за цветя, която държеше, и заразглежда с интерес снимката на планинска ягода.

Лъскав син джип спря точно пред къщата й. Джошуа Уилямс скочи от колата, а след малко го последва и старото коли. Лади замаха с дългата си пухкава опашка и закуцука към стълбите.

Стори й се, че сърцето й ще изхвръкне от гърлото. Не беше виждала Джошуа почти от два месеца… Какво правеше тук, по дяволите? Тъкмо беше започнала да възвръща предишната си самоувереност. Сега от всичко на света най-малко се нуждаеше от посещението на всемогъщия д-р Джошуа Уилямс.

Тя се наведе да погали Лади. Радваше се да го види, но това не можеше да се каже и за стопанина му, когото погледна хладно. Рижавата му коса беше рошава, сякаш бе ровил с пръсти из нея. Беше с карирана риза в яркочервено, зелено и синьо и с тъмносини джинси. Беше обут в туристически обувки и не се виждаше дали чорапите му бяха еднакви. Изглеждаше чудесно, ала не в това беше въпросът.

— Здравейте, д-р Уилямс. Какво ви води насам?

— Здравей… Сара.

Джошуа я погледна сериозно. Не каза нищо повече, само продължи да я гледа. Сара се намести в стола си и той силно изскърца. Джошуа все още стоеше и я гледаше. Тя тропна с крака по пода.

— За нещо конкретно ли си дошъл, Джошуа?

Проклетият мъж продължи да стои и да я гледа невероятно съсредоточено.

— Чух, че са те приели във „Фарм мениджърс програм“ — проговори той накрая. — Дойдох да те поздравя.

Сара едва вчера беше разбрала, че я приемат в програмата и просто изпадна във възторг, ала в същото време й се прииска да го сподели с някого. Джошуа беше първият, за когото се сети след получаването на добрата вест. Но можеше ли да обсъжда нещо с мъжа, който не желаеше да даде израз на чувствата си? А искаше ли тя изобщо да споделя нещо с него?

— Изненадана съм да го чуя от теб — каза бавно Сара. — Непрекъснато твърдеше, че възлагам прекалено много надежди на тази програма. Все ме обвиняваше, че съм мечтателка.

— Никога не съм искал да се провалиш. — Той изглеждаше смутен. — Исках само да не се разочароваш, това е всичко. Знаех, че заслужаваш да бъдеш в програмата, затова написах на декана писмо…

Тук Джошуа млъкна и тя се стегна в стола.

— Какво писмо, Джошуа? За какво говориш?

— Нищо особено — сепна се той. — Казах на д-р Логан, че си… Че си съвсем приличен научен асистент. Дори може би нещо повече и че трябва да ти напише препоръчително писмо. Така и направи. Написа препоръка за теб и я изпрати на ръководството на „Фарм мениджърс програм“.

— Ти си го накарал да направи това за мен? — усмихна се Сара.

Джошуа изглеждаше още по-объркан.

— Нали ти казах, не беше нищо особено. Вероятно щяха да те одобрят и без никакви писма.

Изведнъж тя се почувства много щастлива и пак се залюля в стола, като се отблъскваше с върховете на ботушите си.

— Може би най-накрая си повярвал малко на мечтите ми. И може би наистина си добросърдечен. Въпреки че никога няма да го признаеш.

— Просто дадох на декана само една точна оценка на способностите ти — намръщи се той. — Нито повече, нито по-малко.

— Вие сте добросърдечен, д-р Уилямс! Лади го знае това. Аз го знам. Не можеш да избягаш от истината.

— Очаквах да те сваря по средата на някое важно занимание… — Джошуа направи неумел опит да смени темата. — Да правиш проекти за мандрата, да изпробваш нова машина…

— Да, наистина съм по средата на важно занимание — посочи книгата Сара. — Опитвах се да избера имената на новите кози, които ще имам. Вече измислих: Циния, Невенка и Ягода. Не съм сигурна за Ягода. Не мога да си представя как ще наричам коза Ягода.

Джошуа присви уста и Сара се загледа в него очаквателно.

— Това усмивка ли беше? — учуди се тя.

Той отново си придаде хладно изражение. Качи се по стъпалата на верандата и се облегна на една от колоните.

— Сара, дойдох да ти кажа нещо… — Обаче спря дотук. Просто стоеше, облегнат на колоната, и изглеждаше объркан.

— Продължавай — подкани го тя, погали Лади по главата и зачака.

— Добре тогава! — заговори отново Джошуа. — Искам да ти кажа, че проумях едно нещо. Разбрах, че ти и аз… По дяволите, че ти и аз може да не сме толкова несъвместими. Между другото мисля, че можем дори да се разбираме.

— „Да се разбираме“ — това са май най-силните думи, излезли от устата ти, Джошуа! — Сара престана да се люлее на стола и погледна нагоре към него.

— Изслушай ме — промърмори той. — Логично е да обмислиш всички факти и да ги сравниш. Първо, и двамата сме упорити, Сара. Не само аз — и двамата. Нито един от нас не желае да признае собствената си слабост, ограниченост или както щеш го наричай. Това означава, че когато един от нас се захване с нещо, той го върши докрай. Което е добре, много добре. Особено ако двамата станем партньори. Ще имаме чудесна възможност да го докажем, най-малкото от инат… Второ…

— Мисля, че трябва да обмислим точка първа малко по-задълбочено… — Сърцето й биеше лудешки, но гласът й прозвуча твърдо и разумно като на Джошуа.

— Спомена нещо за партньорство. Нека го изясним. Какво точно те накара да мислиш, че ти и аз можем да станем партньори?

Думата бе някак неромантична, твърде делова, ала на Сара й хареса как звучи. Партньори…

— Остави ме да довърша… Ето как стана. Изпратиха ми нова асистентка за този семестър. Наех я веднага. Дори не ми направи впечатление, че е красива — и то твърде красива. И точно тогава разбрах, че съм загазил…

— Толкова ли е хубава?

— Ти не ме слушаш — прекъсна я Джошуа. — Първия път, когато те видях, Сара — Боже, косата ти беше на плитка и на мен веднага ми се прииска да я разплета… — Той се изкашля и направи неуспешен опит да изглежда сериозен. — Опитвам се да ти кажа, че ти ми хареса от самото начало. Знаех, че ако се чувствам така още от първия ден, през семестъра ще бъде направо ад. Затова толкова упорито се мъчих да те уволня. Не исках да бъда привличан така… Когато наех новата асистентка, изобщо не ми направи впечатление. И все още не ме вълнува. Никога няма да попълня формуляр Б-29, за да се отърва от нея.

— Какво очакваш от мен, Джошуа? Да се почувствам поласкана ли? — Сара се залюля отново и столът изскърца шумно.

— Не знам как трябва да се почувстваш — въздъхна той. — Но ето какво имах предвид. Новата асистентка не ми влезе под кожата. И никога няма да може. Това ме накара да прозра истината. Ти си под кожата ми и никоя друга! — Джошуа произнесе тази реч с обвинителен тон, сякаш Сара беше трън, влязъл в обувката му. Тя се почувства неизмеримо по-щастлива, ала успя да запази хладнокръвие. — Партньорството е единственото разрешение — продължи той делово. — Второ, ние се нуждаем един от друг, Сара. Аз ти трябвам за фермата, независимо колко самостоятелна искаш да бъдеш. „Фарм мениджърс програм“ не може да реши всичките ти проблеми. Ти имаш нужда от моята помощ и ще намеря начин да те убедя.

— Може би наистина съм била твърде самостоятелна — отговори тя замислено. — О, Джошуа… Чувствах се много самотна, откакто умряха родителите ми, а ти ме накара да се чувствам по-самотна от всякога. Това направо ме ужаси, защото означаваше, че имаш определено място в живота ми, което не може да бъде заето от никой друг. По дяволите, откакто ми помогна с жътвата, ти принадлежиш на фермата така, както и аз. Опитвах се да се преборя с това. Залъгвах се, че не се нуждая от теб, но ето те сега тук и не искам никога да си тръгваш. И ако поне малко споделиш мечтите ми за моята ферма, мисля, че ще можем да станем партньори. Най-малкото, готова съм да го обмислим.

Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в ожънатото поле.

— Искам да ми разкажеш за мечтите си — каза тихо Джошуа. — За мандрата, за козите ти, кръстени на цветя и за всичко останало. Макар че винаги ще гледам само практично на нещата. Не мога да се променя…

— Ще имаме общи практични мечти. Така е най-добре, като си помисли човек…

— Тогава се разбрахме — въздъхна той облекчено. — Можем да започнем нашето партньорство.

Сара стана от стола и застана пред него.

— Слушай — подзе тя. — Радвам се, че няма да искаме един от друг да се променяме. Това е основно изискване при партньорството — просто да се приемем такива, каквито сме и толкова. Искам да кажа, че никога няма да те карам да бъдеш емоционален като близките ти. Знам как изглеждаш отвътре и това ми е достатъчно. Но само ако можеш да ми кажеш още едно нещо…

— Не споменах ли и за трето? — изгледа я мрачно Джошуа. — Трето… Обичам те, Сара!

Обля я вълна от радост, свежа като вятъра по равнините на Колорадо…

— И аз те обичам, Джошуа!

Той обви ръце около нея и я притегли по-близо.

— Сара, Сара… — Гласът му беше дрезгав и превръщаше името й в ласка, в благословия. Джошуа я целуна, устните му бяха топли и страстни. Толкова страст имаше в него! Имаше и пламенно сърце. Сара се усмихна. Обви ръцете си около врата му и го притисна силно.

— Да — промърмори тя. — Приемам предложението ти за партньорство. Приемам го с цялото си сърце. Но имаме да обсъдим още няколко неща. Четвърто, след като се оженим, искам да закачиш всичките си плакати в тази къща — в нашата къща. Имаме да градим толкова спомени тук…

— Добре, съгласен съм, обаче има и пето. Нито едно от децата ни няма да танцува степ, освен ако само не пожелае…

Лади размаха опашка в потвърждение на думите им. Сара зарови пръсти в рошавата коса на Джошуа и му се усмихна.

— Условията за това наше партньорство май доста се усложниха. За да бъде всичко наред, най-добре да попълним формуляр 293-А — предложение за събиране на опърничав ботаник и капризната му асистентка.

— В четири екземпляра — допълни Джошуа, придърпа я по-близо и я целуна отново, с което й каза и без думи колко много я обича.