Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (9)

Девета глава

— Мразя партитата — заяви Джошуа и сърдито отхапа от една шоколадова бисквита. — Особено пък сбирки с мои студенти — та аз съм най-възрастният мъж в цялата компания!

— Чудесно се оправяш със студентите в колежа — отговори Сара. — Добре ги наглеждаше и днес. Беше малко строг, но трябва да призная, че веднъж дори те чух да разменяш шеги с първокурсниците. Сигурна съм, че можем да прекараме добре.

— Партитата са нещо различно — не отстъпи той. — Не служат за нищо. За това и не мога да ги понасям.

— Аз лично ги харесвам…

— Личи си. Обаче аз не мога да си представя как ще прекарам времето си добре с всичките тези студенти. Прекалено са млади и неопитни.

— Да, странно наистина… — Тя подреди нова купчина картонени чинии. — Всъщност те не са много по-млади от мен. Четири, пет или най-много шест години да е разликата. Но ти си прав. Чувствам се някак доста по-възрастна… Може би заради фермата, или защото напуснах колежа за малко. Каквато и да е причината, понякога се чувствам доста по-стара от тях.

— Просто си по-зряла, в това е разликата.

— Не мога да повярвам на ушите си, д-р Уилямс! — погледна го учудена Сара.

— Какво? — Той взе нова бисквита. — Защо ме гледаш така?

— Току-що ми направи комплимент. Трябва да го документираме — истински комплимент!

— Хайде да не раздуваме случая, госпожице Бенет…

Тя весело събра няколко картонени чаши. Джошуа беше много по-човечен, отколкото показваше. Понякога, когато вниманието му беше отслабено, той показваше по-меката си страна.

Сара приготви още една купчина картонени чинии. Знаеше, че трябва да занесе освежителните напитки на студентите, но искаше да остане при Джошуа. Присъствието му правеше кухнята толкова уютна… Тя огледа познатите предмети наоколо — почернелите тенджери и тигани, висящи на куки от тавана, отлепените тук-там тапети, протритите възглавнички на пралеля Луси, ръждясалата настолна лампа, която хвърляше мека светлина из цялата стая. Понякога Сара имаше чувството, че всичко, което притежава, е било или поправяно, или боядисвано, или със сменени жици; май нямаше нито един нов предмет. Присъствието на Джошуа внасяше някаква свежест. Той беше пълен с живот и излъчваше нещо трепетно. Тя се усмихна и се заслуша в музиката, долитаща от хола. Беше песен на „Бийтълс“, весела и причудлива. Сара си я затананика, а през това време Джошуа я наблюдаваше критично.

— Изглеждаш по-добре, отколкото сутринта — рече накрая той. — Не се радвай, това не е нов комплимент.

— Какво е тогава?

— Само наблюдение. Направих едно наблюдение — нищо друго. Все едно да кажа, че бисквитите са вкусни.

Джошуа изяде още една шоколадова бисквита с желанието да докаже твърдението си. Тя разбърка пунша, въпреки че нямаше нужда. Доволна бе, че успя да се изкъпе и да измие косата си, която още беше мокра, но сега висеше сплетена в блестяща дебела опашка, стигаща почти до кръста й. Успя дори да извади ютията и да оглади карираната си рокля. Трикото бе прилепнало плътно до кожата й и Сара се чувстваше женствена под погледа на Джошуа.

— Можеш поне да си съблечеш палтото и да се правиш, че ще останеш за малко — предложи тя.

Той изглежда се подвоуми дали да последва съвета й, ала все пак свали палтото си и го метна на облегалката на стола. Отдолу пак беше с една от ярките си карирани фланелени ризи. Изглежда, че и двамата обичаха трикото.

Един от студентите влезе в кухнята.

— Има ли нещо за ядене? — попита с надежда той.

— Да… Да, разбира се! — Сара съжали за прекъсването. Започна да събира чашите, авокадовия сос и сладкишите. Джошуа взе кристалната купа с пунша и я понесе пред себе си като оръжие. Музиката гърмеше в хола, няколко двойки танцуваха. Тя остави всичко на масата и тръгна обратно към кухнята. Той я последва по петите.

— Ще ти помогна — каза твърдо Джошуа.

Сара не можа да потисне усмивката си. Независимо дали по свой избор, или не, той беше до нея. По естествен път се образуваха две групи — едната на студентите, а другата — малката, но сплотена група, съставена от Джошуа и Сара. Тя беше много доволна. Заедно занесоха останалата храна в хола. И отново заедно застанаха до бюфета. Сара беше изместила всички мебели към стените, за да има повече място за танцуване. Включила бе само няколко лампи и обстановката бе станала по-интимна и романтична. Някой бе открил колекцията от плочи на баща й и няколко по-ентусиазирани младежи скочиха да танцуват. Този път свиреше блус и двойките се поклащаха, здраво прегърнати. Джошуа все още хрупаше шоколадови бисквити и посочи с една от тях към двойките.

— Според теб редно ли е да ги оставяме да танцуват така, а? — попита той.

— Хайде, хайде — подразни го тя. — Сигурно и ти си танцувал така…

— Нищо подобно! Откакто родителите ми се опитаха да ме направят танцьор на степ, намразих всички танци.

На Сара й се стори добър знак, че той спомена за родителите си и за кратката си кариера на танцьор. Явно вече се отпускаше пред нея…

— Този блус обаче е много приятен. Бавен и отпускащ. Защо да не потанцуваме заедно?

— Ти май се шегуваш. Точно тук ли?

— Ами да, защо не? Случаят е съвсем подходящ!

— Моля ви се, госпожице Бенет! Ние сме тук само в качеството си на по-възрастни преподаватели.

— Никой тук не го е грижа за това…

Тя изтръпна по същия начин, както миналата събота, когато покани Джошуа на вечеря. Хвана ръката му и го затегли към средата на стаята. Само че той не желаеше да бъде теглен. Намръщи се и я погледна.

— Няма начин, госпожице Бенет! Не танцувам!

— В качеството си на твоя асистентка те уверявам, че един танц изобщо няма да ни навреди. Може дори да се окаже полезен, да допринесе за по-доброто разбирателство между нас.

— По дяволите, не обичам такива шеги!

— Не се шегувам — продължи Сара с нарастващо раздразнение. — Спазвам приличието точно толкова, колкото и ти. Просто не виждам нищо нередно в това, двама разумни хора да потанцуват под звуците на мелодия от четиридесетте. Само вече се питам дали единият от нас е разумен…

Пръстите му стиснаха нейните, допирът му предизвика в нея непознато и тревожно чувство на приятен трепет. Джошуа изглеждаше сърдит. След един напрегнат миг той самият я затегли. Издърпа я в кухнята и здраво залости вратата след себе си.

— Е добре, виждам, че не ми остава никакъв избор! — подзе решително. — Никога няма да можеш да ме разбереш, ако не знаеш какво е станало с другата ми асистентка. Затова нека да ти обясня.

Долитащата от хола музика се смени с по-жив ритъм, но Сара я чуваше като далечен фон. Цялото й внимание беше приковано към Джошуа. Посочи му един стол.

— По-добре седни и ми обясни всичко — каза тя. — Крайно време беше.

Той се тропна на стола, който му бе посочила, и се протегна през масата към последните няколко шоколадови бисквити. Сара се порови в пазарските кесии и откри един пакет кокосови бисквити с бадеми. Бутна го към Джошуа и седна срещу него. Той изяде три бисквити една след друга. Когато заговори, гласът му беше напрегнат.

— Това се случи, преди да дойда в Глен Стейт. Преподавах в един частен колеж в Минесота. Пратиха ми за асистентка една току-що завършила студентка. Повярвах на уверенията й, че ще работи съвестно и това бе най-голямата грешка в живота ми. — Изглежда, че му трябваха още бадемови бисквити, за да продължи. Сара търпеливо го изчака, докато той свърши да дъвче. — Никога и с нищо не съм намеквал дори на тази асистентка, че храня някакъв личен интерес към нея. Не ми беше трудно, защото изобщо не ме привличаше. Тя обаче започна да ми прави… неприлични предложения. Помолих я да престане. В отговор обаче младата дама се появи в кабинета ми, облечена само със своите д.г.

Сара усети, че и тя има нужда от малко бадемови бисквити. Издърпа плика към себе си и започна да дъвче.

— По странен начин обяснявате, д-р Уилямс… Д.г. Но аз схващам нещата.

Лицето на Джошуа почервеня.

— Докъде бях стигнал? Гледах как тази смахната обикаля из кабинета ми по бельо и ме уверява на висок глас, че знаела, че ме привлича. Деканът щеше да дойде при мен всеки момент и аз се чудех как да я разкарам. За нещастие тя пое инициативата. Когато деканът почука на вратата, нахалницата се изкатери по прозореца и изчезна.

Той се намръщи, сякаш събитията се разиграваха пред очите му. Сара бутна бадемовите бисквити към него и се опита да го успокои.

— Е, не звучи чак толкова ужасно — забеляза тя. — Поне не ти се е наложило да обясняваш на декана защо асистентката ти се намира в кабинета ти така леко облечена… Слава Богу, че сама се е сетила да скочи през прозореца.

— Нищо не разбирате, госпожице Бенет. В същия миг отнякъде изникна репортерът на колежа. Сигурен съм, че самата тя го беше повикала да заеме стратегическа позиция наблизо. Нащрака няколко хубави снимки как полугола жена скача от прозореца ми!

— О, Боже! Колко неприятно… — Сара едва успя да сдържи усмивката си. Само като си представи как полугола жена скача от прозореца на сдържания д-р Уилямс, отново я досмеша. — Сигурна съм, че никой не те е обвинил — ти си толкова почтен. Всички са разбрали, че асистентката ти е виновна…

— Да, така е. Но това не попречи снимките да се появят във вестника на колежа, нито пък спря нелепите клюки. Новата ми асистентка взе да ми прави мили очи, а студентките започнаха да ми пишат любовни стихчета. Щом дойде предложението от Глен Стейт, веднага го приех. Обещах си, че никога няма да позволя отново да ми се случи нещо подобно.

Сара изсипа кокосовите бисквити в малка купичка на масата.

— Радвам се, че ми каза всичко това, Джошуа. Жалко само, че не го направи по-рано. Трябва да е било ужасно! Съчувствам ти.

— По дяволите, не ми трябва твоето съчувствие! Искам само да бъдеш малко по-различна. Боже, не мога да си представя, че отново трябва да се боря с клюките. Започвам вече да вярвам, че съм обречен на неприятности с асистентките ми.

Тя се вледени при тези думи.

— Чакай малко! Няма защо да ме сравняваш с предишните си асистентки! Най-малкото заради едно нещо — никога не бих се разхождала в нечий кабинет по бельо. Освен това никога не правя мили очички! Много държа на достойнството си, д-р Уилямс! Когато заспах в къщата ви, това беше неприятна случайност. Освен това съм сигурна, по дяволите, че нито един фотограф не надничаше през прозорците!

— Добре, успокой се — прекъсна я Джошуа навъсено. — Не те обвинявам в нищо. Знам, че не си го искала. Обърканият начин, по който управляваш фермата, предполага, че рядко успяваш да се наспиш. Откакто го разбрах, все очаквам да задремеш в оранжерията или да захъркаш в класната стая…

— Ужасно съжалявам за онова, което ти се е случило… — Сара предположи, че е оправдана, въпреки възмутителния намек за хъркането й. — Но ще бъда честна. Много навътре си го приел. — Тя вдигна ръка да спре възраженията му. — Изслушай ме! Ето как аз виждам нещата. Ти си една силно затворена личност и през целия си живот се опитваш да избягаш от театралната атмосфера на своето семейство. Затова, когато онези клюки неочаквано са се появили по първите страници на вестника, придружени и с фотографии и с всичките останали последици… Нищо чудно, че си приел нещата доста навътре. Нормално е. Станал си свръхчувствителен към всяко нещо, което и най-малко застрашава личната ти свобода.

— Спести ми психоанализите си — сви вежди Джошуа.

— Обичам да те анализирам. Това е един от малкото начини да надникна в душата ти. Понякога ми разкриваш нещо от живота си, но после се свиваш в черупката си отново. Точно както сега.

— Как, по дяволите, се въвлякох в подобен разговор? Исках само да ти кажа… По дяволите! Разговорите ми с теб никога не протичат така, както ми се иска!

Сара се наведе към него през масата.

— Джошуа, ако нещата между нас все още са объркани, това е само защото продължаваш да потискаш чувствата си…

— Не, само това не! Не ми говори за потискане!

— Нека отгатна. Не харесваш тази дума, защото близките ти често са я използвали. Непрекъснато са ти повтаряли да не потискаш чувствата си, нали?

— Госпожице Бенет, най-накрая проявихте проницателност. Моите поздравления! — Той мрачно сдъвка още една бисквита.

— Доста съм проницателна. Виж, може би семейството ти е било твърде театрално и прекалено чувствително. Допускам и тази вероятност. Но ти отиваш много далеч в другата крайност. Преиграваш както по отношение на семейството си, така и по отношение на асистентката си.

Тя взе нова бисквита. Беше принудена да го предизвиква така, за да преодолее сдържаността му. Така го подтикваше към нови разкрития и този път очевидно го бе избутала твърде далече… Той се изправи толкова рязко, че за малко не преобърна стола си назад.

— Вече имах достатъчно неприятности с асистентките си. А ти ми създаваш дори повече неприятности от онази разсъблечена млада дама!

Сара също стана, заобиколи масата и се приближи до него.

— Никак не ми е приятно да ме сравняваш с някакво си момиче, което обича да се навърта из кабинетите на хората практически голо!

Погледнаха се. Музиката от хола пулсираше в чувствени ритми. Той се отмести. Тя също. Отстрани изглеждаше така, сякаш са започнали някакъв странен танц. Погледът й се плъзна надолу към устата му. Забрави, че му е сърдита. Копнееше Джошуа да я целуне и да я прегърне…

Сара не разбра кой направи първата стъпка — тя или той. Но изведнъж усети с наслада, че е в прегръдките му. Най-накрая Джошуа я целуна! Целувката им беше лудешка, като че ли и двамата бяха държани дълго без вода и най-накрая бяха намерили нещо за пиене. Той зарови ръце в косите й и прошепна до устните й:

— Сара… Сара.

Гласът му беше дрезгав и изпълнен с нежност, която я накара да потрепери. Пръстите й се плъзнаха по ризата му. Никога трикото не й се беше струвало толкова прекрасно. О, какво бе това чувство, от мекия плат ли бе породено, или от твърдите му мускули, които напипваше под него, или от топлината, която излъчваше Джошуа?

Страстната му целувка породи в нея невероятно много непознати чувства! Сара не знаеше как да ги задържи всичките. Толкова дълго бе чакала този момент, че сега се боеше да не изпусне нещо важно, нещо особено приятно. Трябваше да запомни всичко — ритъма на сърцето му до нейното, долитащата отнякъде музика, вкуса на кокосови бисквити от устните му…

— Извинете!

Джошуа и Сара отскочиха един от друг така, сякаш някой беше стрелял до тях с пушка. Тя се обърна към вратата замаяна и видя една първокурсничка, която ги гледаше с широко отворени очи. Момичето заговори, после се засмя.

— Ами… Аз само търсех още пунш…

Сара взе от рафта бутилката със сока от боровинки и й я подаде. Момичето стисна бутилката и хукна обратно.

— Благодаря ви! Не ми обръщайте внимание. Просто продължете… онова, което правехте! — И то затръшва шумно вратата след себе си.

Сара се обърна към Джошуа. Той изглеждаше вбесен, всички следи на нежност бяха изчезнали.

— По дяволите, госпожице Бенет! Вижте сега какво направихте!

— Аз пък мисля, че и двамата го направихме, и то напълно доброволно! Съжалявам, че ни видяха, но станалото — станало. А иначе за целувката — много се радвам, че се случи!

Сара осъзна, че е запечатана в съзнанието й до най-малката подробност и никога няма да я забрави. Обаче я обзе страх, че ще си остане само с този спомен, защото лицето на Джошуа отново бе непроницаемо. Сега той изглеждаше по-непристъпен от всякога. Очите му бяха твърди и студени като замръзнало сиво езеро.

— Госпожице Бенет, това е… Това е вече прекалено. Този път… сте уволнена, със сигурност!

 

 

Сара поклащаше краката си нетърпеливо, а погледът й беше прикован в очуканите върхове на ботушите й. Взе едно списание, после го остави. Джошуа взе друго списание и запрелиства страниците му с такава скорост, че я полъхна лек ветрец. После и той го хвърли на масата и я погледна. Тя отвърна на погледа му. Безмълвните съобщения, които двамата си размениха, бяха красноречиви. Безмълвни, защото чакаха пред кабинета на декана, а секретарката му изглеждаше доста заинтригувана от всичко, което ставаше между тях.

Най-накрая секретарката си сложи две слушалки, свързани с диктофон, и започна да пише на компютъра. Джошуа използва случая и се наведе към Сара.

— Нямаше да ни повикат на тази проклета среща, ако не бяхте вие, госпожице Бенет…

— Грешите, д-р Уилямс! — свирепо прошепна тя. — Вие бяхте този, който превърна една малка целувка в истинска война.

— Все пак вие започнахте първа войната, като ме целунахте, госпожице Бенет…

— Мислих много за това, д-р Уилямс, и стигнах до извода, че вие пръв започнахте всичко. Да, вие! Аз просто си стоях в кухнята и си гледах работата…

— Грешката ви, госпожице Бенет, е, че никога не си гледате работата…

— Нито пък вие, доктор Уилямс. Нито пък вие!

Сара усети, че секретарката на декана бе спряла да пише. Жената дори беше свалила слушалките си и бе наострила уши. Джошуа я погледна.

— Надявам се, че деканът скоро ще се освободи — каза той.

— Да, с нетърпение очаква да ви види и двамата.

— Едва ли — промърмори Джошуа.

— О, да, така е! Отмени друга среща и отложи цяло съвещание, само и само да може да… Да обсъди проблемите между вас и госпожица Бенет.

Джошуа се скри обиден зад друго списание. Секретарката изчака още малко, очевидно с надеждата, че той и Сара ще започнат да спорят отново. После с разочарована въздишка пак се захвана за работата си.

Сара тропна с крак по пода. Чудеше се дали вече целият колеж знае за целувката им с Джошуа в кухнята на фермата й. Оттогава бяха минали няколко седмици. През това време тя успя да прибере соята, да подготви двата си семинара и да извърши цялата необходима работа по учебната програма на Джошуа. Дори беше успяла да поспи малко повече от обикновено. Независимо от тази производителност животът й беше непоносим. Д-р Джошуа Уилямс го бе направил невъзможен!

Той не можа да й прости онази целувка. Държеше се така, сякаш напълно беше провалила живота му. За Сара беше още по-лошо — тя пък не можеше да забрави злощастната целувка. Започваше да мисли за нея в най-неподходящо време. Например, както сега. Точно сега си припомни как Джошуа пъхна ръце в косите й и страстно произнесе името й… Представи си и мига, в който устните му се долепиха до нейните…

Сякаш разгадал мислите й, той свали списанието и се намръщи. Тя се скри зад своето списание, като напразно се опита да се съсредоточи върху някаква статия за тенденцията към приемането на нестандартни студенти в колежите. Двадесет и петата й годишнина, която наближаваше, я караше да отнася и себе си към тази група, но не това я тревожеше сега. В момента я занимаваше една нестандартна битка с един нестандартен и непоносим професор. Професор, който чудесно знаеше как да целува…

Телефонът на секретарката иззвъня. Тя стана и се запъти към кабинета на декана. Когато мина покрай Джошуа, скришом му намигна съзаклятнически. Той тресна списанието си и промърмори нещо нечленоразделно. Веднага щом секретарката затвори вратата след себе си, Джошуа се наведе към Сара.

— Все още не е късно да спрем тази безсмислица, госпожице Бенет! Трябва само да влезете при декана и да го помолите за преместване.

— Вие пък само трябва да влезете вътре и да се извините за кашата, която забъркахте!

— Вие забъркахте кашата, госпожице Бенет!

— Да, наистина — като предпазна мярка! Знаете ли, д-р Уилямс, ако просто не бяхте обърнали внимание на тази целувка, досега всички да са я забравили…

— Как, по дяволите, можеш да очакваш от мен да забравя такава целувка? — Очите му се свиха и погледът му се насочи към линията на устата й. Тя се изчерви.

— И така, значи не можеш лесно да я забравиш… Но това не означава, че тя трябва да ни превърне във врагове!

— Не искам да сме врагове, госпожице Бенет. Искам само… да се махнете от живота ми.

— Ще се махна от живота ти, когато завърша… — Сара се наскърби, но за нищо на света не би го показала. — Не можеш ли да изтърпиш присъствието ми дотогава мирно и тихо? Не остава още много време. Просто е въпрос на седмици.

— Сега говорим по принцип! — Джошуа отново тресна списанието си в масичката. — А принципите трябва да се отстояват.

— Искаш ли да чуеш мнението ми по въпроса? Според мен единственото нещо, което отстояваш, е своята твърдоглавост.

— Не ме интересува мнението ви, госпожице Бенет!

— И все пак ще ти го кажа. Тук е същината на проблема. Ти отказваш да признаеш вината си за онази целувка в моята кухня. А тя беше твоя целувка. В края на краищата ти беше причината за нея!

— Боже, говориш така, сякаш съм лишил от наследство някое дете!

— Не можеш да обвиняваш никого за целувки, които ти самият си предизвикал! Помисли малко, Джошуа. Ако не беше дошъл във фермата ми с твоите студенти, нищо нямаше да се случи.

— Аз само се опитвах да ти помогна — отвърна той навъсено. — И за това ли ще ме обвиняваш?

— Не… Да… Всъщност не знам… — размърда се в креслото си тя. — Не мога да те разбера, по дяволите. От една страна ми се струва, че си много по-мил, отколкото изглеждаш. От друга обаче ми се струва, че си станал прекалено учен и противен и няма никакви изгледи да се оправиш.

— Не започвайте отново да храните надежди за мен, госпожице Бенет. Каквото и да се случи там в кухнята, то никога няма да се повтори.

— Не се и надявам, повярвай ми! — На Сара й се искаше да го фрасне по главата с цялата купчина списания. — Кой, по дяволите, ти каза, че се надявам?

Секретарката излезе от кабинета на декана с плаваща походка.

— Деканът Логан ще ви приеме сега — издекламира тя. После снижи гласа си и добави: — Предупреждавам ви, че не е в добро настроение. Напоследък не е в добро настроение, особено откакто вие сте му на главата.

Сара и Джошуа станаха едновременно и се спогледаха. Изражението му беше неумолимо. Очевидно бе, че нямаше да се откаже. Тя също нямаше намерение да се отказва. Тук вече не ставаше дума само за нуждата от пари. Войната с Джошуа беше принципен въпрос. Сара вирна брадичката си.

— Готова съм — каза тя. — Не ме е грижа кой в какво настроение е… Аз съм готова.

Двамата с Джошуа заедно влязоха в кабинета на декана.