Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (5)

Пета глава

— Научих нещо за вас, д-р Уилямс. Ще трябва да се примирите с това. Помните ли още как се танцува степ? Искам да ми покажете.

Сара ни най-малко не искаше да дразни Джошуа, но точно сега той не можеше да оцени чувството й за хумор.

— Госпожице Бенет, не е ваша работа дали мога да танцувам степ, или пък проклетото „ча-ча-ча“! Работата ви в момента е да напуснете веднага къщата ми!

Хвана я здраво, издърпа я в коридора и затръшна вратата след тях. Тя го погледна възмутена, уверена, че още много от тайните му останаха скрити в стаята.

— Е, добре, кажи ми само едно — подзе Сара. — Знам, че нещо се е случило между теб и някаква твоя асистентка. Вече ми го спомена. Мисля, че трябва да ми кажеш и останалото, защото каквото и да се е случило, то влияе и върху твоето отношение към мен. Ако го обсъдим, може би ще изясним някои проблеми помежду ни.

Тя смяташе, че думите й бяха много разумни, ала Джошуа явно не мислеше така.

— Госпожице Бенет, последното нещо на света, което ще направя, е да ви обяснявам какво стана с… Няма значение с кого. Никога не ме питайте повече. Не е ваша работа!

— Смятам, че имам право да знам, защото от това зависи отношението ти към мен. Ето, сега например, ме скри тук, защото се уплаши, че някой може да ме види. Ако беше поразмислил малко повече, щеше да разбереш, че беше глупаво. Моят пикап е паркиран отвън, Джошуа. Като го види, секретарката веднага ще се сети, че съм тук и ще се зачуди защо ме криеш. Не разбираш ли? Онова, което е станало в миналото, те е лишило от способността да разсъждаваш трезво.

Сара млъкна, за да си поеме дъх. Когато пъхна ръце в джобовете си, напипа крещящата му пурпурна вратовръзка, която бе прибрала миналата вечер. Искаше да му я даде, но той вече беше я избутал навън.

— Престанете да ми правите психоанализи, госпожице Бенет! Не ви се удават. Довиждане!

Тя се озова на външните стълби, след като Джошуа бе хлопнал още една врата под носа й. Потрепери от прохладния утринен въздух и се сети, че бе забравила вътре шлифера си. Натисна продължително звънеца, но той не отвори.

Сара тръгна по пътеката, после се обърна да погледне още веднъж къщата. Капаците на прозорците бяха спуснати като защитни клепачи. Джошуа определено беше затворена личност. Само че някои от тайните му измъчваха всички около него; жалко, че не го разбираше.

Тя мина напряко през мократа трева и влезе в пикапа си. Двигателят се закашля болнаво и дрезгаво като Джошуа. Сара натисна газта и най-накрая моторът се успокои. Включи парното докрай. Нищо, че шлиферът й остана при Джошуа, у нея пък остана пурпурната му вратовръзка.

— Този човек е безнадежден — промърмори тя, докато излизаше на главния път. — Отивам си у дома при козичките. Те поне знаят как да се държат с хората.

 

 

Сара клекна в оранжерията и нежно погали мъхестото стебло на „жирафчето“.

— Добре, момчето ми, — промърмори тя. — Добре се справяш. Давай!

— Пак ли си приказвате с цветята, госпожице Бенет? — Сара усети присъствието на Джошуа още преди да я заговори. — Не ми харесва дето им разбърквате мозъците. Това може да попречи на научните ми изследвания. — Той се наведе, взе растението от ръцете й и го погледна загрижено. — Има нещо гнило тук — промърмори. — Този стрък го посадихте първия ден и е пораснал по-високо от другите… От онези, които посадих аз. Не, не може да бъде!

— Напротив, може. Защото моето растение получи допълнително окуражаване. То знае колко много се грижа…

— Оставете тия глупости, госпожице Бенет! Ще намеря логично обяснение на това явление — различно съдържание на азот или магнезий в почвата, температурата, или каквото и да е. Омръзнаха ми налудничавите идеи за общуването ви с малкия ви зелен приятел.

— Кажете го пак, хареса ми! Растенията — моите зелени приятели! Не бях се замисляла преди за това, но вие сега го изразихте чудесно!

Джошуа й хвърли поглед, който можеше да стопи восъчно цвете.

— Свърших — каза грубо с все още прегракналия си глас. — Можете да слагате прътове за подпори на увивните растения.

Тя кимна, но остана до него. Не можеше да разбере защо й се иска да бъде до него. След провала си на банкета миналата събота той беше още по-раздразнителен. Оттогава й трупаше все повече и повече работа. Днес Сара прекара целия си следобед да му търси статии на тема: „Контрол над вредните насекоми в оранжериите“ в различни списания, въпреки че самият Джошуа беше водещ автор на статии за вредните мухи, листните въшки и за всички останали насекоми, които се хранят с безпомощните растения. Очите я заболяха от безкрайното взиране в дребните заглавия. Тя зарови пръсти в почвата около друго „жирафче“. Както обикновено усети, че влажната пръст я успокоява.

— Вярно е — обади се Сара. — Стръкът, който аз посадих, порасна по-високо от другите. Искам да ми дадете възможност да върша нещо полезно. Смятам, че ако аз се заема с изпълнението на този експеримент, ще постигна голям успех. — Той не отговори. Пъхна дебела пластмасова тръба в почвата до първото „жирафче“, взе една бутилка и изсипа няколко капки млечна течност в тръбата. — Правите си експерименти с бедното растение, сякаш е лабораторна мишка или ненужен предмет. Не е справедливо да изпробвате подозрителни химикали върху невинната, нищо неподозираща, зеленинка.

— Ще се постарая да бъда внимателен… — Джошуа й хвърли още един кисел поглед. — Сега ще се захванете ли за работа?

— Как бих искала поне веднъж да вземете думите ми на сериозно! Науката доказа, че растенията могат да изпитват болка, освен това…

— Госпожице Бенет, сега пък вие ми причинявате болка! Погрижете се за подпорните прътове, ако обичате!

— Мисля, че нямаше да бъдете толкова раздразнителен, ако споделяхте онова, което ви тревожи. Трябва да се освободите от комплекса си по отношение на научните си асистентки.

— Е, сега пък съм имал и „комплекси“! Боже, нека отгатна! Сигурно учите психология този семестър!

— Не — отвърна тя, — но я учих в първи курс. И повярвайте ми, д-р Уилямс, вие сте класически случай на мизантроп.

— Подпорите, госпожице Бенет!

Сара седна. Изведнъж се почувства неспособна да свърши и най-дребната работа под ръководството на Джошуа Уилямс. Беше безкрайно уморена. Нямаше време за сън — оставаше й още половината от доклада за сеитбата, копитата на козите все още не бяха подрязани, реколтата й не беше прибрана, защото земята беше още влажна за комбайна. Ако не прибереше пшеницата в най-скоро време, всичко отиваше по дяволите. Тези мисли не й позволяваха да се залови с подпорните прътове, за които й напомни Джошуа. Предостатъчно от тях бяха струпани до стената, готови за филодендрони и други пълзящи растения, нуждаещи се от подкрепяне.

Самата тя също се нуждаеше от подкрепа. Облегна се върху масата, доволна, че бе заобиколена от глоксинии, розови азалии и африкански виолетки. В момента Джошуа се правеше, че не я забелязва и се занимаваше с тръбата и бутилката със странната течност. Сара реши, че може да си почине малко. Облегна се по-удобно назад, протегна обутите си в протрити джинси крака и се загледа в него. Ръцете му бяха големи и силни, но пипаха всяко цвете много внимателно.

— Знаете ли — подзе тя, — сигурна съм, че вярвате в чувствителността на растенията много повече, отколкото показвате.

Той се обърна и я погледна, без да продума, с щастлив израз и все още смръщени вежди. Сърцето й се разтуптя. Не можеше да отмести поглед от него.

Сребристосивите му очи се впиха в устата й. Изведнъж Сара разбра, че Джошуа мисли как да я целуне.

Топлина заля лицето й. Въздухът в оранжерията беше тежък и влажен — тропически. Тя знаеше, че устните му ще бъдат горещи, когато ги долепи до нейните. О да, целувката му щеше да е тропическа! Сара се приближи малко към него. Изглежда, че и той се устреми към нея, но изведнъж промърмори някакво проклятие. Всичко стана толкова внезапно, че тя спря, загледана в кафявите му джинси.

— Е добре! — рече Джошуа. — Стига толкова! Елате в кабинета ми, госпожице Бенет. Веднага! Трябва да изясним работата веднъж завинаги.

Когато тръгна след него, той вече беше излязъл от оранжерията. В двора я посрещна студеният есенен вятър и отвя последните следи от тропическите й мечти. Сухите листа се разхвърчаха пред краката му, сякаш искаха да избягат от заплашителните му стъпки. Сара изтича към него, разхвърляйки още повече листа.

— Знаете, че чакам от доста време да си изясним отношенията — започна тя. — Затова продължавам да ви разпитвам за онази асистентка. Надявам се, че най-накрая ще ми кажете какво се е случило.

— Имам да ви кажа много неща, госпожице Бенет!

Той отвори с трясък вратата на биологическия факултет и я пусна да мине пред него. Изглеждаше много мрачен, ала Сара му се усмихна решително и тръгна към кабинета му. Вътре седна пред голямото дъбово бюро, а Джошуа го заобиколи от другата страна.

— Готова съм да чуя историята! — рече бодро тя. — Започнете от самото начало.

— Днес няма да се разправят истории. Доведох ви тук да ви покажа това! — Той сложи на масата един формуляр и Сара го взе. Когато го прегледа, почувства, че я залива ледена вълна — есенният вятър беше нищо в сравнение с нея.

— Но това е молба за анулиране на договор номер Б-29! Вие се опитвате да се отървете от мен. Не мога да повярвам…

— Не ставайте мелодраматична. Официално това е молба за преместване. Ще поискам да ви осигурят друго асистентско място. Тъй като съм честен, ви уведомявам предварително.

— Когато уволнявате някого, трябва да посочите причина… — Тя бавно вдигна формуляра. — Независимо как го наричате, вие всъщност се опитвате да ме уволните. Каква причина ще посочите на декана, на профсъюза, на комисията по взаимоотношенията и на кабинета на съветниците?

— На бюрократите ли? — навъси се Джошуа. — Те сигурно имат и комисия, която решава кога да се отварят и затварят прозорците. Но не се тревожете, ще бъда почтен. Ще напиша нещо неопределено, който няма да ви навреди. Например че двамата с вас имаме несходство на характерите.

Сара едва се сдържа да не се засмее. Несходство на характерите — причина, която най-често се изтъква от съпрузи при развод. Каква глупава шега — да се използва същата дума за взаимоотношенията между нея и Джошуа!

— Очевидно трябва да съм възхитена от намерението ти да ми навредиш „неопределено“, нали, Джошуа? Точно това правиш, защото ми приписваш някаква несъществуваща вина. Поне ми я кажи…

— Добре, Сара, щом искаш да се изясним — чудесно! — В очите му се появи опасен блясък. — Първо имаше едно произшествие в оранжерията. Онова, което ти нарече „докосване с устни“.

— Мислех, че вече е забравено, наистина беше случайност…

— Бях готов да го забравя, ала тогава ти реши да прекараш цяла нощ в моята къща.

— Нищо не съм решавала…

— Това беше второ произшествие. Може да се твърди, че просто си склонна към произшествия!

Тя се премести на ръба на стола. Искаше да намери място, от което бюрото на Джошуа да не изглежда като преграда. Беше убедена, че е сложил това огромно несъразмерно бюро в кабинета си, за да плаши хората. Той седеше зад него като съдия, готов да раздава правосъдие. Е, Сара не беше престъпник и не се плашеше.

— Никога нямаше да заспя в твоята къща, ако не беше настоявал да ходиш на банкета. Ако беше малко по-благоразумен онази вечер, аз щях да си стоя вкъщи и да мисля за собствените си проблеми.

— Отклоняваш се от темата. Нощта, която прекара в къщата ми, имаше сериозни последствия. Ако все още не знаеш, трябва да те уведомя, че в колежа плъзнаха клюки за нас двамата.

Сара прехапа устни. Последните дни беше много разтревожена от любопитните погледи и от шепота, който веднага заглъхваше, щом тя и Джошуа влезеха в стаята.

— Единственото нещо, което може да се направи с клюките, е да не им се обръща внимание — забеляза Сара. — Скоро ще спрат.

— За нещастие, клюки като тази никога не спират. Те непрекъснато се разрастват и носят всякакви неприятности — намръщи се пак той.

— И двамата знаем, че не се е случило нищо нередно — настоя Сара. — Това е най-важното. Не можем да попречим на хората да мислят каквото си искат. И ако попълниш този формуляр, само ще дадеш нова храна за клюки! — Тя посочи с пръст оскърбителния документ, прекалено ядосана, за да го докосне отново.

— Не искам да давам никакъв повод за нови клюки! — Джошуа остави писалката си на бюрото със смутен вид. — Ето защо ще напиша рапорт за теб…

— Молба за анулиране на договора — поправи го сухо Сара. — Формуляр номер Б-29. Добре е кръстен, не смяташ ли? Когато това се разчуе, все едно че си хвърлил бомба върху асистентката си…

— Пак ставаш мелодраматична. Истината е, че от понеделник насам се чудя дали да попълня глупавия формуляр, или както още там го наричат. Това, което се случи днес, ме накара да направя своя избор. Днес отидохте твърде далече, госпожице Бенет.

— За какво говориш?

— Знаеш много добре. Само преди няколко минути в оранжерията ти направи всички възможни приготовления за още едно „докосване“.

— Обаче не бях виновна само аз! — почервеня тя. — Ти започна пръв, Джошуа. Гледаше ме и си мислеше за целувка. Съвсем нормално е, че зарази и мен.

Той въздъхна и прокара ръка през рошавата си коса.

— Защо ние двамата не можем да водим разумен разговор?

— Единственото, което всъщност искаш, е да намериш най-лесния начин да уволниш своята висококвалифицирана асистентка… — Сара вече не можеше да седи на едно място. Обширното дъбово бюро я дразнеше и тя стана с желанието да го избута от кабинета, но то беше прекалено голямо, за да мине през вратата. — Как успя да вкараш това чудовище тук? — възкликна възмутена.

— За какво, по дяволите, пък говориш сега?

— За бюрото ти. Твърде е голямо за кабинета ти, като гигантски кораб, напъхан в бутилка. Сигурно е трябвало да разбият стените, за да могат да го набутат тук!

— Точки ли се опитвате да печелите, госпожице Бенет?

— Точно така! Отказваш да си признаеш каквато и да е слабост. Отказваш да признаеш, че това бюро е твърде голямо. И се опитваш да отречеш, че искаше да ме целунеш в оранжерията! — Сара дръпна дългата си плитка. Беше прекалено изморена и го знаеше. Трябваше да остане спокойна — залогът беше прекалено голям. Джошуа Уилямс я оставяше в безизходица. — Доктор Уилямс, след като толкова много държите на честта си, ще имате ли смелостта да ми кажете какво всъщност ви мина през ума в оранжерията? — Тя се вкопчи в бюрото така, като че ли искаше да го смали до по-поносим размер.

— Добре, по дяволите! — отсече той грубо. — Признавам си! Исках да те целуна. Исках да те целуна повече от всичко на света! Доволна ли сте сега, госпожице Бенет?

Сара се изплаши. Изобщо не бе очаквала от него тези думи…

— Е добре… Поне едно нещо изяснихме най-накрая…

— И какво от това? Никога не съм вярвал на хората, които искат да изясняват всичко!

Джошуа издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си, като че търсеше в него разрешение на проблема. Изглежда не намери нищо, което да го вдъхнови, и го затвори със звучен трясък.

— Надявам се, че сега ще можем да обсъдим нещата спокойно — облегна се на стола си тя. — Изглежда, че ти ме привличаш, а аз привличам теб и… така нататък. Това ни докарва неприятности, които, разбира се, никой не иска, но ние можем да се справим. Знам, че можем. Без формуляр Б-29.

— Няма никакъв друг начин!

— Хората постоянно се привличат — не се предаваше Сара. — И то такива, които не трябва да се привличат. Но се справят с това. Превъзмогват го и продължават нататък.

— И аз ще се справя, госпожице Бенет, като попълня формуляр Б-29 в четири или пет екземпляра, или колкото там ми поискат. Ето, започвам!

Той хвана омразния формуляр и се зае да го попълва с едрия си почерк.

Тя не знаеше какво да направи — как да го спре. Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Всичко зависеше от тази работа… всичко! Нямаше никакви пари, а й трябваха все повече и повече. Таксата за склад за тазгодишното жито в зърнокомбината, сметките при ветеринаря, поправката на покрива на хамбара, новата стойка за козите… Всичко това и много други неща зависеха от заплатата й при Джошуа. От тази заплата зависеше съдбата на фермата й.

— Всичко се свежда до едно нещо — въздъхна Сара. — До отношенията ти с предишната ти асистентка. Кажи какво е станало и сигурно ще откриеш, че сега положението е съвсем различно.

За момент той спря да попълва ужасния формуляр.

— Положението наистина е различно — процеди Джошуа. — Съвсем различно, защото онази асистентка изобщо не ме привличаше и пак ми създаде неприятности. С теб проблемите ми са още повече, а не мога да си ги позволя. Затова нека попълня бюрократичния документ за твоето преместване.

Той продължи да пише, като така натискаше писалката, че едва не проби хартията.

Сара се уплаши от огромната радост, която изпита при мисълта, че Джошуа я харесва. И то в момент, когато средствата й за съществуване бяха поставени под въпрос. Както и семейната й ферма. Налагаше се да запази мястото си на всяка цена.

Изведнъж разбра какво точно трябваше да направи.