Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (4)

Четвърта глава

Безмълвната молба на Джошуа беше достатъчна. Без колебание Сара бутна назад стола си и стана. Изкачи се на подиума с уверени стъпки и седна до него. Най-накрая този мъж прояви някакви чувства. Молеше я за помощ и тя точно това щеше да направи — щеше да му помогне. Поне веднъж взаимоотношенията им щяха да бъдат прости и откровени. Сара се усмихна на публиката и застана зад микрофона.

— Дами и господа, д-р Уилямс много съжалява, че не може лично да произнесе речта си тази вечер. Страда от ларингит… — Тук тя млъкна, защото Джошуа я бодна в гърба. Така той явно протестираше, но Сара си даде вид, че не го усеща и продължи. — Дами и господа, сигурна съм, че ще се съгласите с мен, всеки може да хване ларингит. Надявам се, че няма да имате нищо против аз да прочета неговата реч.

Тя се протегна за бележките му, ала Джошуа не й ги даде. Вместо това се намръщи и ги разлисти като тесте карти, в което сякаш търсеше асо пика. Колко упорит можеше да бъде този човек! Сара се протегна за листата отново, успя да ги издърпа от него и пак се обърна към микрофона.

— Драги гости и студенти — зачете тя. — Тази вечер е посветена на духа на любознателността, който мотивира всеки добър учен. Учените са най-любопитните хора. Пъхат си носа в чужди работи, досаждат на всички наоколо и най-безсрамно се правят на заети. — Вълна от смях мина през залата, Сара също се усмихна. — Затова ние трябва да насърчаваме студентите да се молят на този неугасим дух на любознателността и да учат. Трябва да насърчаваме всеки… — Боже, каква е следващата дума? Тя се вгледа в листа. Първите няколко реда бяха написани четливо, ала после изведнъж се закривяваха и смаляваха по хартията, като че авторът им се бе уморил да мисли. Сара приближи листовете почти до носа си. — Ние трябва да насърчаваме всеки… — Джошуа я побутна, явно гореше от желание да я махне от подиума. Този мъж нямаше никакво търпение! Но тя се задържа. Той я бутна отново и Сара го погледна с раздразнение.

— Стига, Джошуа, остави ме да прочета речта! — Тя късно осъзна, че изрича пълните си с негодувание думи пред микрофона. Джошуа влоши нещата още повече. Взе й листовете и мина на нейното място.

— Дами и господа — успя да изговори с огромно усилие. Беше прекалено твърдоглав, за да приеме помощта й. Ала щеше да му се наложи да я приеме, независимо дали искаше, или не. Сара решително произнесе в микрофона:

— Дами и господа, нека наистина днес празнуваме духа на любознателността. Деканът на факултета по ботаника сега ще връчи наградите на тримата най-ученолюбиви студенти през годината. Моля, приветствайте ги със сърдечни аплодисменти!

Когато седнаха, тя усети, че кръвното му налягане се бе покачило; изразът на лицето му стана заплашителен. Щом деканът свърши с награждаването, цялото внимание на централната маса се съсредоточи върху Джошуа. Всеки имаше мнение по въпроса.

— Е, Уилямс, не можете ли да говорите? Нямате думи, а? Ха, ха! Ама че история! Е, това беше малка шега. Мога ли да помогна с нещо?

— Изглеждате ужасно, д-р Уилямс. Никога не бива да идвате на подобни вечери в такова състояние. Повярвайте ми!

— Сигурен съм, че не ядете достатъчно моркови. Аз ям поне по един морков на ден и никога не се разболявам. Кога за последен път сте яли морков, д-р Уилямс?

Изражението на Джошуа стана още по-мрачно. Той измъкна бележника си и нахвърли язвителна бележка на Сара:

— Защо, по дяволите, трябваше да споменаваш за моя глас? Виж каква я свърши!

— Наистина ли смяташе, че никой нямаше да го забележи? Успокой се, всички ти съчувстват.

Отговорът му, написан с главни букви, беше достатъчно красноречив: „МРАЗЯ ДА МИ СЪЧУВСТВАТ.“

Най-накрая банкетът свърши. Сара бързо измъкна Джошуа от сградата. Включи стартера, но старият й изтощен пикап отказа да тръгне. Започна да помпа педала за газта.

— З-а-а-д — обади се сърдито Джошуа. Сара откри, че разбира думите му все по-добре.

— Не се тревожи, няма да го задавя — отвърна тя. — Знам как да се оправя. Трябва ми само малко време… — Започна да проклина камиона, задето отказваше да тръгне. — Ама как ме насади на пачи яйца само — сети се изведнъж за гнева си към Джошуа. — Щях да се справя отлично, ако беше ме оставил. Исках поне веднъж да те представя добре. През последните няколко седмици ме караше да върша какво ли не. Но тази вечер, когато наистина исках да ти помогна, направо се провали. Провали се!

— Х-а-а-г!

Сара нямаше намерение да му отговаря. Измъкна се от паркинга, а предното стъкло започна отново да пропуска вода. Дъждът все повече се усилваше. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да задържи пикапа на пътя с неговите износени спирачки. След напрежението тази вечер нервите й бяха опънати. Пък и какво време на всичкото отгоре! Когато стигна до къщата на Джошуа, цялото й тяло беше напрегнато от непрекъснатото стискане на кормилото. Единственото нещо, което искаше сега, бе да си отиде у дома, далеч от Джошуа Уилямс. Но той беше болен и така се изкашля, че тя цялата настръхна. Беше се облегнал на седалката и нямаше сили да излезе. Нищо чудно — тази вечер се беше изтощил напълно заради магарешкото си упорство.

Сара слезе от пикапа и отиде до вратата му. Джошуа доста грубо отказа помощта й и някак успя да се измъкне навън. Тя покри с шлифера си и двамата и го помъкна към къщата. Вътре той се прозя, а клепачите му се притвориха. Сара се уплаши, че ще заспи прав и го помъкна през хола към спалнята му. Старото коли се потътри след тях, сякаш искаше да им даде поне моралната си подкрепа.

Джошуа седна тежко на леглото си. Тя вдигна краката му и ги сложи на леглото. Той падна назад, без да протестира. Когато му смъкваше обувките Сара забеляза, че тази вечер чорапите му бяха еднакви. След миг Джошуа вече хъркаше. Тя постоя малко, загледана в него. Дори в съня си този мъж изглеждаше упорит. Заради него изкара една крайно неприятна вечер, а сега беше тук, до леглото му.

Изгаси лампата и излезе в хола. Дъждът не беше намалял ни най-малко. Цяла река се лееше по прозореца.

Сара искаше да си тръгне в същата секунда, ала трябваше да прояви малко здрав разум. Не можеше да потегли със стария си пикап, докато бурята не отслабне. Тя въздъхна тежко и се отпусна в креслото. Колито се излегна до нея и Сара го почеса зад ушите. Неговата компания й бе много приятна, още повече че й помагаше да не мисли за Джошуа, който спеше в стаята си.

Отпусна се и заразглежда хола. Тук беше учудващо уютно. Имаше тухлена камина, старинен диван, тапициран с плат на яркозелени и оранжеви листа, няколко шкафа, чиито витрини бяха препълнени с книги. Отвън къщата изглеждаше строга и изискана, но отвътре беше изпълнена с колоритни детайли — също като самия Джошуа.

Той беше затворен и се стараеше да изглежда като разсъдлив учен. Ха! Съвсем не беше разумен, особено в отношенията си с нея надмина и най-лошата си репутация на свадлив и взискателен мъж. Всеки ден ясно й даваше да разбере, че копнее да се отърве от нея. Но защо? Тя постоянно доказваше, че е добър работник. Какво още искаше? Е добре, сгреши един-единствен път — целуна го веднъж в оранжерията. Много съжаляваше за случилото се и оттогава не се беше проваляла.

Сара тропна с ботушите си на дървения под. Колито вдигна глава и я погледна въпросително. Тя се наведе да го погали.

— Извинявай, моето момче, — промърмори. — Бях се замислила за работата си с твоя господар.

Стана й студено и взе вълненото одеяло от дивана. Протегна краката си на една табуретка, зави се с него и затвори очи. Може би ако знаеше повече за Джошуа щеше да разбере защо той изпитваше толкова силна неприязън към нея. Сара не искаше да я мразят. Трябваше да провери това… по-късно. Сега се чувстваше удобно, беше се стоплила. Беше толкова уморена от трескавата програма. Затвори очи само за миг…

Сара се намести в креслото. Чувстваше се прекрасно. Топла слънчева светлина галеше клепачите й. Дъждът не се чуваше; сигурно бурята най-после беше отминала. Още не й се ставаше и остана със затворени очи. Усмихна се и скръсти ръце.

О, Боже! Това слънцето ли беше? Нима беше спала цяла нощ? Тя ужасена отвори очи и видя две загледани в нея лица. Едното беше издължената муцуна на колито, което явно се радваше да я види. Другото бе… ядосаното лице на д-р Джошуа Уилямс.

— Какво, по дяволите, още правиш тук? — изръмжа той с прегракнал глас.

— Не съм искала да оставам, само помислих, че мога да дремна за секунда… О, Боже, ти можеш да говориш! — Сара се намести по-удобно и отметна одеялото от себе си. — Гласът ти звучи ужасно, но все пак говориш. Не е ли чудесно?

— Да! Истинско чудо! Искам веднага да напуснеш къщата ми!

Тя се изправи и отметна назад косата си. Съжаляваше, че не бе с обичайната си хубава плитка.

— Поне ме остави да ти обясня защо все още съм тук. Знаеш…

— Няма нужда от обяснения! — Джошуа прекара пръсти през лицето си, сякаш я мислеше за видение и искаше да го прогони. Изглеждаше много по-добре от предишната вечер.

— Добре де, тръгвам — каза Сара и грабна шлифера си. — В края на краищата, козите ми чакат да бъдат нахранени. Не можех да си тръгна снощи, защото валеше много силно. Нямаше да успея да се прибера с моя стар пикап. Затова седнах и си помислих, че ще дремна само за минута…

— Чудесно! Отпочина си, дъждът спря. А сега, сбогом! — Той се разкашля и отпусна възела на вратовръзката, която все още беше на него. Златисто и ръждивокафяво, тия цветове му отиваха. Подчертаваха рижавата му коса и бяха като неделима част от живота му. Този мъж излъчваше енергия дори след тежка настинка. — Ще напуснеш ли някога къщата ми?

— Разбира се! Нямам търпение да се махна оттук! — Тя стана да си тръгва и точно тогава някой звънна. Джошуа въздъхна.

— Кой ли е, по дяволите? — изруга той. — Няма ли да ме оставят на мира?

— Изглежда си доста прочут — забеляза сухо Сара. — Ще ида да видя кой е. Ще му кажа, че си болен и ще го отпратя. — Тя тъкмо се беше запътила към вратата, когато Джошуа я хвана за лакътя и я завъртя. После я избута през хола към вътрешността на къщата с неизвестна цел. — Какво правиш?

— Помислете, госпожице Бенет! Помислете! Ще отворите вратата рано сутринта в неделя и какво ще стане после? Ще плъзнат клюки, ето какво. Клюки за мен и за хубавата ми асистентка. Вече имах подобни неприятности. Това никога няма да се повтори!

— Не знам за какво говориш! — възнегодува Сара. — Е добре, съгласна съм… че това обстоятелство може да се стори странно на някого, ала то си има логично обяснение. Ще се радвам да обясня всичко…

— Вече се опита. Но не се справи много добре! — Джошуа я изтласка безцеремонно в стаята до хола. — Стой тук тихо. Ще оправя кашата, която забърка! — Сетне тресна вратата под носа й.

Какво го беше прихванало? Така всичко щеше да стане още по-лошо. Никога не бе искала да заспи в неговата къща! Просто така се беше случило. А още по-малко искаше да тръгнат клюки. Който и да звънеше, би могъл да разбере. Тя щеше да му обясни за бурята, за износените спирачки на пикапа й и колко изморена бе през последните няколко седмици. Всичко беше съвсем невинно и всеки би го разбрал.

Сара се замисли върху думите на Джошуа. Вече имах подобни неприятности, беше казал той. Значи и преди е имало клюки за него и някоя от асистентките му. Тя можеше само да предполага какви са били тези клюки. Трябваше да измъкне цялата история от Джошуа. Можеше да й помогне да разбере много неща…

Сара долепи ухо до вратата, ала не успя да чуе нищо. Огледа се наоколо, за да разбере къде се намира. Голямото бюро показваше, че това бе неговият кабинет. Той май наистина харесваше грамадни бюра. В стаята цареше същият безпорядък като в кабинета му в колежа — навсякъде рафтове с книги, мощен компютър на бюрото, затрупан с хартии, имаше и голям велоергомер в ъгъла на стаята. Тя се загледа в рафтовете с книги. Отново томове с американска история, ръководство по дърворезба с прегънати ъгълчета, пиесите на Шекспир… И албум с особена светла подвързия. Значи Джошуа Уилямс наистина си пазеше албума! Сара не можа да устои на изкушението и го разгърна. Беше пълен с черно-бели фотографии на възрастна двойка с две момиченца и едно момче. Тя веднага позна в момченцето Джошуа. Разрошената коса и сърдитият му израз бяха същите.

Имаше и снимки на двете момиченца, танцуващи степ в странни костюми на воланчета или пеещи в дует до едно пиано. Това трябваше да са сестрите му, които по-късно бяха станали танцьорки в нощен клуб. Имаше и още снимки с малкия Джошуа. На една държеше неловко цигулка под брадичката си; на друга беше като танцьор на степ в старомоден двуреден костюм, с цилиндър и бастун. И трета, на която той се беше намръщил войнствено. Беше съвсем ясно, че детето мрази не само да се снима — мразеше и да танцува степ.

Сара обърна следващата страница, но в същия миг вратата се отвори. Джошуа намръщен стоеше на прага и държеше буркан с тъмна, зловеща течност.

— Госпожице Бенет, вие наистина провалихте деня ми! — изхриптя той. — Изглежда вече всички в колежа знаят, че съм болен. Току-що бях задържан като заложник в собствения си хол от секретарката на биологическия факултет, която се опита да налее в гърлото ми този боклук! — Джошуа разклати буркана с тъмната течност. — Тя каза, че това ще излекува махмурлука ми моментално, но като го гледам, по-скоро може да ме убие… Какво, по дяволите, държиш?

— Албумът ти.

— Остави го! Не ти позволявам да го гледаш! — Той протегна ръцете си така яростно, че за малко да изпусне буркана.

— Почакай, тук съм заради тебе, не си ли спомняш? — Сара продължи да държи албума в ръце. — Е, беше съвсем естествено… да се поогледам малко наоколо. Няма какво да се ядосваш толкова. Чудесно е, че си танцувал степ като дете. Сега, когато знам всичко това, ми се струваш някак си… по-човечен.

Джошуа се приближи до нея, издърпа албума и го пъхна на мястото му. Изгледа я толкова кисело, сякаш все пак бе изпил глътка от ужасното лекарство.

— Госпожице Бенет, вие сте тази, която ще танцува сега. Ще танцувате, докато излизате от моята къща!