Иван Вазов
Гълъбинка

I

Сред Балкана глухи — смях звънливи

проехтя от урвата скалиста,

де кози лепяха се дръгливи.

Боса пастирка с коса златиста

 

там се смейше, дрипава и волна.

Чедо грубо на пустиня дива —

тя цъфтеше, весела, доволна,

кат сур здравец, като птичка жива.

 

Приближих, продумах й. Веднага

тя фукна, бега — сърненце младо

сплашено. „Кому се смееш, драга?“

„Теб се смеем. Що тук дириш, дядо?“

 

И смеха й се носи на талази

в самотийте глухи… Права тя е:

пръв път скитник градски тука лази

по скалите родни и блуждае…

 

Спря, па пак засмя се от скалата,

де като орел заста саминка.

„Как те викат?“ — креснах на момата.

Тя извика гръмко: „Гълъбинка!“

II

„Гълъбинка!“ Смях звънлив и радост!

О природо, скъпа тук и скудна,

ти разкошно лейш безгрижност, младост

в бедна хижа и в гора безлюдна.

 

Този смях свободни, смях фъркати —

чужд в той на нашто тъжно време,

чужд на шумни улици, палати —

не го знай отдавна и сърце ми.

 

И кат слушах екота му волни,

сякаш чувах: „О, вий, хора лихи,

вий, души тревожни, нервни болни —

за вас няма място в тоз свят тихи!“

 

Май 1890