Дон Лучио
Изстрелите в нощта (5)

Тайната на куршума

На другия ден те заминаха. Двамата млади хора, Елизабет Томсън, милосърдната сестра от болницата в Бруклин и Алвин Барнс, детективът от същия квартал. Те заминаха с ранния влак към планината.

В живота на Елизабет Томсън влизаше едно ново събитие. Никога в живота си тя не бе ходила в планината. Бе виждала планини от далече, бе чела за тях, бе виждала морето, дори панаир беше виждала, но не бе ходила нито веднаж в планината.

Когато влакът спря в малката планинска гара и те го изоставиха, за да вземат един разбит местен автомобил, Елизабет Томсън напълни гърдите си със свежия планински въздух и остана дълго, дълго със затворени очи. Тя предчувствуваше нещо ново и щастливо в своя живот и не искаше в момента да мисли за този, който стоеше до нея в автомобила и за чиято смърт тя трябваше да работи… До нея Алвин Барнс се усмихваше доволен, като виждаше как планинският въздух и новата панорама хвърлят нови и вдъхновени краски по лицето на неговата спътничка.

Дълго време автомобилът вървеше по постоянно извиващия се през сипеите път и най-после навлезе в голяма гора. След няколко завоя пред очите на двамата пътника се откри един малък планински курорт. Той се състоеше от две редици малки дървени къщички, във всяка от които можеше да се живее удобно и с всичкия комфорт на модерно жилище. Те имаха малки тераси пред себе си, за да могат от там курортистите да наблюдават околната природа.

— Надявам се, че мястото ще ти хареса, момичето ми — каза сериозно Алвин, като й помогна да слезе от автомобила.

— Щом искате да ми хареса, вярвам, че ще ми хареса — отговори младото момиче уклончиво.

Алвин Барнс беше ангажирал две такива вили и я нареди в една от тях, а сам той разтовари своя багаж в друга вила.

— Ще те чакам за вечеря на моята тераса. Ще отидем в онази, по-голямата вила, където има ресторант.

Тя не знаеше какво да отговори. Учуди я кавалерският начин, с който той се държеше спрямо нея. Това бе един хубав жест и тя трябваше, въпреки омразата си към него, да го признае.

 

 

Започнаха първите дни на почивката в планината. Елизабет ставаше рано, преди изгрев, рано, преди да станат останалите курортисти. Тя излизаше на терасата си и мълчаливо наблюдаваше природата, всички тези нови неща, които виждаше за пръв път в своя живот. По-късно идваше и Алвин и те отиваха в ресторанта да закусят. А после, после отиваха с въдици до реката или играеха някаква игра. И нито веднаж той не се опита да я прегърне и да я целуне. Въпреки всичко Елизабет беше нащрек. Тя не можеше да се отпусне и да се почувствува спокойна напълно. Успокояваше се само вечер, когато си легнеше в леглото и започваше да чете стиховете на Омар Хаям, които беше започнала да изучава наизуст.

На третия ден той я изненада.

— Днес ще яздим коне!

— Но аз не съм яздила никога в живота си кон!

— Това не е причина да не се научиш да яздиш…

След половин час, с голяма мъка Елизабет се крепеше на гърба на един кротък кон, който следваше коня на Алвин бавно по извиващата се през гората пътека.

След малко той спря коня си и накара нейния да върви напред.

— Странно нещо, Бети, но аз не съм те питал как е фамилното ти име?

— Може би така е по-добре — отвърна тя, като изтръпна при мисълта, че той може да разкрие нейната тайна, че може да разбере, че тя е сестра на убитото от него младо момче. Несъзнателно ръката й бръкна в джоба на блузата и извади оттам оловния куршум, изваден от тялото на брат й. Тя смяташе, че той няма да го види и само за да си вдъхне смелост го поднесе пред очите си. В този момент обаче нейният кротък кон се дръпна леко встрани и при това неочаквано движение тя изпусна оловното парче на земята.

— Аз… — тя напразно се мъчеше да слезе от коня си, докато той скочи леко на земята и вдигна куршума с ръка.

— Какво е това? — запита той с твърде сериозен глас.

Тя се изчерви като виновно малко дете.

— Това момче Томсън, което ти… Аз бях тогава в операционната зала и взех куршума, който извадиха от гърдите му… Аз…

Наново изтръпна тя при мисълта, че Алвин може да разкрие истината, но скоро се успокои, като разбра, че той проявява чисто полицейски професионален интерес към случката…

— Тези неща не трябва да се пазят за спомен, а трябва да се дадат веднага след аутопсията или след операцията на полицията. Аз ще го предам, като се върнем…

Тя се опита да протестира, но той скочи на коня си и го подкара напред. Конят на Елизабет последва своя другар и те се отправиха след малко обратно към вилите, без да проговорят и дума даже за станалото. Бузите й все още горяха, когато тя гледаше широкия гръб на конника, който яздеше пред нея.

Сама в своето легло, през нощта тя дълго мисли за случката. Алвин продължаваше да се държи с нея така, както бе започнал от първия ден на курорта. Може би нищо не е подозрял. Все пак, тя наново стана неспокойна.

Към края на седмицата той започна да се чувствува отегчен от еднообразието на живота в планината и внезапно реши, че е време да посетят морския бряг. Още същия ден те наеха една малка спортна кола, качиха малкия си багаж и потеглиха по криволичещия път надолу към брега на морето.

Нови неща щеше да види Елизабет, може би и нови хора. Те се настаниха като гости в крайбрежната малка вила на един пенсиониран висш полицай, приятел на Алвин, който ги посрещна радушно.

— Надявам се, че и тук ще ти хареса, Бети — каза Алвин, след като и двамата се отправиха в столовата, за да вечерят със симпатичния си домакин.

— За мен всичко тук е така ново и интересно…

За нея беше всичко ново и интересно и когато една прислужничка им сервираше вечерята. Елизабет Томсън, на която за пръв път в живота друг й сервираше храната, остана с повдигнато самочувствие. Малко по-късно обаче тя започна да се чувствува неудобно поради разговора, който се водеше на масата и в който тя не можеше да вземе участие наравно с мъжете.

Рано на другата сутрин техният домакин замина за Ню Йорк и остави цялата вила на тяхно разположение. Бавно това непоносимо напрежение, което я бе обхванало още от началото на тяхното пътуване, започна да я изоставя. Тя започна да се чувствува по-смела и по-сигурна в думите си и в държанието си.

Те отидоха на разходка по морето с една малка лодка и надвечер се върнаха на песъчливия бряг близко до вилата. Това бе последната нощ на тяхната отпуска. Накладоха един малък огън, събраха миди и ги ядоха така сурови до пресищане.

Когато нощта падна, те седнаха унесени в лек разговор край угасващия огън. Тя обикновено говореше малко, защото намираше трудности в изказването на чувствата, които я вълнуват, но този път чувствуваше Алвин така близко до себе си и това я окуражаваше.

— Защо направи всичко това за мене? — запита тя и след това се поуплаши за миг от гласа си.

— Аз ти казах и по-рано — отвърна замислен той — още когато те видях реших, че ти си единственото момиче за мен.

— Не ме ли съжаляваш, че съм такава…

— Толкова много неща има в този свят за един мъж, че ако почне да съжалява за всяко едно нещо…

Те млъкнаха внезапно и двамата. Тя почувствува някакви вълни в гърдите си, които никога досега не бе чувствувала… Като че ли сърцето й се изкачваше в нейното гърло. Искаше й се да плаче и да захапе юмруците си, но остана тиха и мълчалива.

Алвин обърна главата й към себе си и нежно я целуна. Тя поиска да изпищи и да избяга, но не намери сили в себе си да стори това. Искаше да си спомни за тази отвратителна дума „отмъщение“, но като че ли тя бягаше от нейното съзнание. Две сълзи, които внезапно се появиха, като че ли запечатаха очите й и тя ги затвори.

След миг тя почувствува как нейните две ръце обвиха врата на Алвин и го притеглиха към главата й. И всичко това стана, без тя да го желае… Тя плачеше тихо и щастливо, когато той я целуваше нежно.