Дон Лучио
Изстрелите в нощта (4)

В дупката на престъпника

Следната вечер към осем часа, детективът Алвин позвъни на нейното едностайно апартаментче, което криеше зад спретната завеска малка кухничка. Пред вратата стоеше Алвин Барнс, когато тя я отвори. Младото момиче излезе с него. Тя се бе постарала да облече единствената си спретната рокля и да сложи лек грим върху лицето си.

Алвин Барнс изглеждаше на голям спортист с модерната си вечерна дреха и силно развити рамене. Той й каза, че тя изглежда великолепно тази вечер и тя го последва надолу по стълбите, без да отвърне на тези му думи и без да се замисли дали те бяха неизбежния комплимент на кавалера, или пък истински сърдечни думи.

— В болницата ще вдигнат цял ад като разберат, че съм се измъкнал без знанието на лекаря или на сестрата в канцеларията — каза той, като се засмя, откривайки белите си правилни зъби.

В този момент, тя можеше да чува нервното биене на своето сърце. Тя мислеше, че няма да може да се овладее. „Трябва да приспиш вниманието му — беше казал Лари. — Трябва да го накараш да се влюби в тебе даже“. Така й беше казал Лари. Той бе добавил, че докато се развива тази комедия, той ще се държи далече от нея и няма да пречи да се създаде впечатлението в детектива, че това момиче от бедния квартал наистина е влюбено в него.

Пред пътната врата стоеше едно очакващо такси. Алвин Барнс помогна на младото момиче да се настани удобно вътре и след това колата тръгна из улиците на Ню Йорк, навлизайки постепенно към централната и бляскаво осветена част на града.

След непродължително пътуване, по време на което и двамата мълчаха и гледаха през прозорците на таксито към движещата се тълпа по тротоарите на улиците, колата спря пред един изискан ресторант и нощен локал. Може би, Алвин я беше довел нарочно в един нощен локал, защото докато бяха в болницата при един разговор тя подхвърли, че не харесва прахосването на време и пари в нощните локали.

Те влязоха в залата, тя, водена от накуцващия Алвин, в един момент, когато осветлението бе намалено до минимум и когато червени и сини прожектори се гонеха по лъскавия дансинг. Оркестърът свиреше една тъжна и бавна песен, която сякаш раздираше сърцето на всеки влюбен човек. Програмата в локала бе интересна и разнообразна, оркестърът много добър и храната най-отбрана.

Елизабет Томсън почувствува в един миг, че тя не принадлежи към тази среда. Въпреки всичко това, тя се потруди да бъде вежлива и разговорлива събеседничка към своя кавалер. Те не танцуваха, а само вечеряха и гледаха програмата.

Полунощ беше наближил, когато изведнаж Алвин Барнс почувствува леки болки в крака си или поне се направи, че ги чувствува и реши, че е време да се прибират. Той нае наново такси, за да изпрати младото момиче.

Когато колата пристигна пред нейния дом, Алвин слезе и й помогна да отключи вратата. След това той я последва по стълбището нагоре към крайния етаж. И двамата мълчаха.

Тя отключи вратата на своя апартамент и той влезе след нея. Без да се обръща, изтръпнала от страх и очакване, Елизабет Томсън мислеше какво трябва да очаква в този полунощен час от своя кавалер и какво би поискал той от нея.

Страховете й обаче се разпръснаха, когато той я хвана за раменете, обърна я към себе си, целуна я по устата и като й каза „Лека нощ, моето добро момиче“, остави я сама и заслиза обратно по стълбата.

Елизабет заключи вратата след него и започна с ожесточение да си търка с ръка устните. Тя искаше като че ли да изтрие тази негова целувка. Тя искаше да изтрие спомена от целувката. Трябваше да помни, че той е убиецът на нейния брат и че тя трябва да отмъсти. Неписаните закони на нейния квартал изискваха отмъщение и тя щеше да го постигне.

На другата сутрин животът в болницата протече напълно обикновено. Тя очакваше да чуе скандали, че е допуснала пациентът да избяга от болницата през миналата нощ без никакво разрешение. Но никой не й направи забележка за това. Нито една от милосърдните сестри изглежда не знаеше, че Алвин Барнс е избягал миналата нощ без разрешение, за да отиде на среща с тяхната колежка.

Когато Елизабет почука на вратата на стаята му, тя беше вече решила да се държи така, както би трябвало една милосърдна сестра да се държи към пациента. Тя му говори тихо по всички неща, за които той я разпитваше и дори с много по-студен глас, отколкото би се полагало. За нейно учудване обаче той не спомена нито дума за миналата нощ, нито пък се опита да се държи по начин, който не би й се харесал.

Чак след обяд той я погледна засмян.

— Знаеш ли, че от дирекцията на полицията ми съобщиха, че получавам една седмица отпуск след излизането ми от болницата.

— Това ще бъде много добре за вас. Ще имате нужда от почивка.

— Точно така. Ние и двамата имаме нужда от почивка. Исках да кажа, че наредих със старшата милосърдна сестра да ти бъде даден отпуск от една седмица, за да заминем заедно в някой курорт на почивка.

— Как, без да ме попитате дори? — младото момиче беше много ядосано от това нахалство на детектива.

— Но успокой се, Бети — каза умолително и все пак малко насмешливо детективът. — Та аз съм много добър приятел вече със старшата сестра и така добре се аргументирах пред нея за нуждата от почивка и постоянно наглеждане от една милосърдна сестра, че тя се съгласи след половин час разправии. Всичко е вече наредено. Ще отидем в планината, за да си починем както трябва. Ти няма да съжаляваш за този едноседмичен курорт в планината.

Имаше едно искрено чувство в гласа му, което я накара да бъде още по-предпазлива. Тази нощ тя напусна бързешком болницата и изтича в една малка и забутана кръчма. Там беше гнездото на Лари Кид и на неговите хора.

Младото момиче почака известно време, докато един едър мъж с редица белези по лицето се изправи до нея и я запита:

— Лари ли търсиш, моето момиче?

— Да — отговори тя, без да обръща внимание на интимното обръщение. Едрите хора в този квартал обичаха да интимничат с хубавите момичета.

— Тогава ще тръгнеш на двадесет крачки след мен и няма да се озърташ и да говориш с някого по пътя, разбра ли?

Младото момиче кимна с глава и почака, докато едрият мъж излезе от кръчмата. Тя стана и тръгна след него.

Той не вървя дълго време и скоро сви в една странична улица и застана за момент пред една малка врата на голямо здание, което имаше вид на склад. Едрият човек се спря за момент и запали цигара, след което влезе през вратата. Това беше старият познат сигнал за Елизабет и тя, без да се страхува от някаква изненада, влезе през същата врата. По едни мрачни стълби младото момиче слезе в подземния етаж на зданието и тук се намери в ръцете на Лари Кид, който галено я нарече гущерче.

Чудно, но в този момент Елизабет не почувствува някакво приятно чувство. Тя седна на един сандък и загледа своя приятел, който имаше много отчайващ вид, небръснат от няколко дни, с мръсни и изкаляни дрехи. Трудно е за човек да се крие от полицията в един такъв мръсен квартал като знае, че има заповед за неговото залавяне.

— Какво става? — запита разтревожен Лари Кид.

Младото момиче му разправи всичко, каквото бе ставало досега. Тя не пропусна и най-малките подробности по разговорите си с Алвин, нито пропусна да разправи за целувката през миналата нощ…

Като чу за това, Лари Кид започна така истерично да се смее, че на младото момиче й стана твърде неприятно.

— Значи, този будала се е хванал на въдицата вече! Виждаш ли какво значи да си хубаво момиче и при това послушно!… Ще го наредим този приятел, така добре ще го наредим в скоро време, че ще трябва да се събуди от съня си чак като отиде в небесните селения… Ха, ха, ха, ха…

— Но, Лари, аз съм дошла да ти кажа и края.

— Какъв край — сопна се бандитът.

— Той е наредил да отиде в отпуск в планината за една седмица и взел разрешение от управата на болницата аз да му бъда милосърдна сестра през време на това пътуване в планината…

— Хм… това е малко по-друго… — Лари започна да чеше брадата си замислен… — Но, въпреки всичко, ти ще отидеш с него в планината, за да не му вдъхнеш подозрение и само ще внимаваш да не отиваш много далече в любовта… Чу ли ме?

— Но може ли да не отида в планината, Лари… съвсем не ми се иска да напусна града.

— Не. Казано ти е вече да отидеш и ти ще ме слушаш… — гласът на Лари Кид не предвещаваше много добро нещо и затова Елизабет побърза да се съгласи.

— Сега трябва да си ходя вече…

— Ще си отидеш, но много внимателно и не по същия път, по който дойде, а ще избиколиш по „Сто тридесет и шестата“ улица, за да не открият полицаите скривалището ми…

От всяка дума на Лари Кид лъхаше егоизъм. Той не се страхуваше за момичето, което смяташе, че го обича, а само за себе си…

Навела глава и без да се сбогува с приятеля си, Елизабет излезе през дървената врата на глухата улица и скоро токовете й зачукаха по посока към „Сто тридесет и шестата“…