Дон Лучио
Изстрелите в нощта (7)

Краят на драмата

Същата вечер Алвин Барнс, обгорен от слънцето на морето и от планинския вятър, пристигна на гости в стаята на Елизабет. Той съблече жълтата си мушама и я хвърли напряко на един стол.

— Добър вечер, мила… — извика радостно той и отвори прегръдката си.

Със смесено чувство тя се остави да я целуне.

— В този дъжд няма да можем да излезем на някое по-далечно място. Освен ако ти искаш да се поизмокриш малко за разнообразие…

Ето че тя бе спечелила напълно доверието му. Той се отпусна на един стол, запали цигара и пусна радиото. Тя погледна лицето му, русата му коса и след това погледна през прозореца тъмнината, която покриваше улицата. Тя трябваше да свърши. За нея животът бе само верига от трудности и мъки и затова тя трябваше да отмъсти най-после. Хората от нейния квартал знаеха, че с живот се заплаща за един отнет живот.

— Алвин…

— Да?

Тя видя, че в ръцете му се намира нейната малка книжка със стихове от стария персийски поет. В този момент тя почувствува, че независимо от това дали Алвин е убил нейния брат, или не, той е истински мъж и че в своя живот тя досега не бе срещала такъв. Той живееше и неговият живот не бе една мизерия, както нейния, защото понякога той можеше да се чувствува щастлив. Тя мразеше себе си. Чувствуваше, че е готова да измени и на Алвин, и на Лари.

— Дай ми мушамата си. Ще сляза до отсрещния магазин да купя нещо.

— Не мога ли да отида аз вместо тебе?

— Не — побърза да каже тя, като изтръпна — Това е една изненада за тебе.

— Но, мила, не трябва да ми правиш изненади, аз съвсем не държа на тях.

— Това не представлява никаква трудност — пошушна тя и като наметна мушамата му и взе неговата шапка в ръка, затвори вратата зад себе си, като му извика:

— Ще се върна след няколко минути!

Сама в коридора на стълбището тя въздъхна за момент, стисна устни и тръгна с бавни колебливи стъпки надолу. Съвсем тихо тя можеше да чува музиката на радиото от нейната стая. Сложи шапката му на главата си и прибра грижливо косите си под нея. Така Лари няма да я познае в тъмнината и сигурно ще стреля. Не, Лари, мислеше си тя, ако му кажа, че ти се криеш долу, за да го убиеш, той ще се промъкне зад тебе и той ще те убие. Това ще бъде „номер“, а аз ти обещах да не правя такива неща. Аз трябваше да го изпратя, но не мога. Не мога! Аз съм предателка сега и на двете страни… и това, което ще ме сполети, е заслужената награда за няколко часа щастие…

Тя слизаше бавно по безкрайните стълби на зданието с тъпата болка за раздялата си с Алвин и донякъде щастлива от друга страна, че няма да има повече пред нея Лари или болницата, или сивия живот на бедняшкия квартал.

С треперещи ръце Елизабет отвори пътната врата на зданието. Пред нея се намираше тъмната улица, пълна с неизвестности. Пред нея се намираше и края на живота й.

— Сбогом! — прошепнаха устните й и с наведена глава, със смели и по-широки крачки тя излезе на улицата. Дъждът продължаваше да вали тежко и монотонно.

Улицата беше празна. Никакво движение по тази затънтена крайна улица в този час на нощта. Ето, тя наближаваше вече деликатесния магазин. Всеки момент револверът на Лари трябва да изгърми. А той е добър стрелец, дяволът.

След това всичко се разви светкавично. Една ръка я хвана за рамото и я обърна назад. Да, това беше ръката на Алвин Барнс, който, гологлав и без палто, открит под дъжда и сигурен прицел на другия, стоеше до нея на улицата.

С изкривено от страх лице Елизабет можа да извика само:

— Бягай, бягай! Ще те убие!

След това пълна чернота запълни очите й и Елизабет почувствува същото онова странно изтръпване, което изпита, когато за пръв път в болницата присъствува на ампутирането на един крак.

Тя припадна.

 

 

Когато Елизабет Томсън отвори очи, тя откри, че се намира на малкия диван в собствената си стая. Край нея стоеше Алвин и слагаше на челото й мокри кърпи.

— Аз бих могъл да ти кажа всичко, мила — успокоително говореше той, — но исках преди това да се уверя, че ме обичаш… После…

Тя се повдигна на един лакът.

— Но Лари…

— Той е вече арестуван, мила… Ние го търсихме под дърво и камък. Получих още по-рано нареждане от шефа да се държа към тебе като влюбен и да не те оставям, докато той не се издаде… Залових го надвечер, когато излизаше от твоя апартамент.

— Но…

— Куршумът, който ти си откраднала от операционната зала след смъртта на брат си, ми подсказа как стои цялата работа. Този куршум ще изгори сега и Лари. Онази фатална нощ аз получих сведения по телефона, че двамата — брат ти и Лари — се опитват да крадат работи от склада. Но не е било това истина. Лари сам се е обадил по телефона, за да ме привлече към една престрелка на улицата при склада и след това да ме изкара, че аз съм убил твоя брат… Да, той завел младото момче при склада… Когато аз отидох там, започна малката престрелка и в началото аз мислех, че сам съм убил брат ти… Когато след несполучливата операция на младото момче полицаите не намерили куршума, те сметнали това, че не е толкова важно и изоставили целия въпрос…

— Искаш да кажеш, че ти не си убил… братчето ми?! Ти…

— Не аз, а Лари. Малкият е искал да напусне бандата на Лари Кид и да започне някоя почтена работа. Той обаче е знаел много неща за Лари и неговите хора и е можел винаги да ги издаде на полицията. Затова Лари решил да го премахне и да изкара, че при престрелката аз съм убил момчето. Той завел момчето при склада, за да го убие и… успя както виждаш… Чак когато ти изпусна в планината този куршум, аз разбрах как стои цялата работа…

Тя още не можеше да повярва.

— Тогава Лари, Лари е убил моя брат…

Той кимна с глава.

— Убил го е с куршум калибър 6,5 мм, а цялата полиция в Ню Йорк е въоръжена с револвери калибър 7,5 мм.

Тя постоя така, повдигната на лакът за известно време, и след това се отпусна на леглото със затворени очи. Премного бе преживяла тази нощ, за да може да мисли, да узнае трябва ли да се радва или да скърби.

От радиото излизаха звуците на една нежна и тиха песен, която я караше да си спомни хубавите дни в планината и на морския бряг. Хубави дни, които минаха като блянове и изчезнаха, за да се връщат само в мислите й, без никакъв шанс да се повторят в действителност.

След това тя се сети за нещо, при мисълта за което изтръпна цялата.

— Ти каза, че по заповед си се представил за влюбен в мен! — в гласа й имаше молба, молба да не каже той „да“.

— Това беше в началото, мила. Тогава изпълнявах заповеди. Сега вече поставената ми задача е приключена успешно и тези заповеди не важат. От сега съм влюбен повече от всеки друг път и то без никакви заповеди, и това ще продължава занапред за цял живот…

Радиото продължаваше да свири в малката уютна стая, обаче двамата млади хора не го слушаха вече.