Дон Лучио
Изстрелите в нощта (3)

Планът за отмъщението

В този момент, милосърдната сестра Елизабет Томсън мразеше толкова силно детектива, че отмъщението й се струваше като една много проста работа. Тя би могла в този момент да извърши всичко, само за да отмъсти за убийството на своя брат. Той е бил безжалостен. Безжалостна ще бъде и тя в своето отмъщение. Бедният квартал на Бруклин и досегашният й суров живот я бяха научили да бъде дори жестока, когато сметнеше това за нужно.

Елизабет Томсън бе живяла непрекъснато в квартала Бруклин от деня на своето рождение. И ето, един ден в нейния живот се намеси Лари Кид.

— Ти ще бъдеш моето момиче, разбра ли — каза й той и я прихвана през кръста.

Тя не отговори нищо и от този момент сред грубия и тежък живот на този краен квартал започна любовта между двамата млади. Лари Кид беше истински представител на квартала. Той не работеше нищо. Изчезваше за по няколко вечери и след това се завръщаше обратно в своята среда с пълни джобове. Той обаче обичаше да харчи неизвестно по какъв начин спечелените пари само за себе си. Досега не беше купил нищо, абсолютно никакъв подарък на своето момиче, най-много бе плащал сметката в някой посредствен ресторант.

Елизабет, младото момиче от бедния квартал, което досега не беше срещало мъж в живота си, се покори тъпо на новия обрат, който взимаше нейния живот. Тя не чувствуваше истинска любов към Лари Кид, но все пак биваше доволна, че когато се намираше заедно с него по улиците на квартала, нито едно друго момче не се осмеляваше да я закачи. Връзката й с Лари Кид беше твърде тежка, защото той обичаше да се ядосва често и обикновено щом се ядосаше не скъпеше остри думи и ругаеше Елизабет порядъчно много, без ни най-малко тя да е бивала виновна за разваляне на настроението му. Понякога той посягаше и да я бие за дребни неща.

Всичко това обаче Елизабет понасяше търпеливо и като нещо, без което животът не би могъл да тече правилно. Тя биваше винаги готова да извърши всичко това, което Лари й заповядаше.

И ето, миналата съдбоносна нощ Лари я извика по телефона. Тя изпроси позволение от старшата милосърдна сестра да излезе вън за половин час. Той я причака със старата си кола на близкия ъгъл.

— Там беше много тихо, бебчето ми — започна да й разправя младият мъж с неопределен занаят. — Ние с твоя брат отидохме на спокойствие, за да си поприказваме. Трябваше да му разкажа много важни неща, много важни за него. Трябваше да бъдем насаме. И… изведнаж кой мислиш, че се подава в тъмнината. Този плъх, Алвин Барнс, който отдавна ни следи и иска да ни тикне в затвора. Той стреля и уби брат ти преди аз да мога да го защитя. След това аз извадих големия пистолет на баща ми и започнах да стрелям. Не можах да го убия на място и затова много съжалявам, но и това ще стане в близки дни. Ти трябва само да ми помогнеш.

В този момент Елизабет Томсън схвана трагедията с нейния брат. В нея накипя силна омраза срещу полицията и специално срещу Алвин Барнс.

— Ти трябваше да го убиеш на място, Лари — каза тя, стиснала устни, за да не заплаче от мъка.

— И това ще стане. Засега обаче аз трябва да се пазя от него, защото той и другите полицаи ще ме търсят в миша дупка. Ти ще трябва да ми помогнеш, чуваш ли! Ти знаеш неписаните закони на нашия квартал, бебче. Този детектив уби твоя брат, момчето беше брат ти, и той трябва…

— Трябва да бъде убит — допълни с озлобление Елизабет.

— Точно така — отвърна с облекчение Лари. — И затова ние трябва да работим много внимателно и задружно. Ти трябва да се долепиш до тази маймуна, да спечелиш доверието му и да ми съобщаваш постоянно как е и къде се движи. За останалото вече няма да се боиш…

Елизабет Томсън не можеше да изкаже със сълзи обичта си към своя брат и голямата тъга заради неговата кончина. Тя желаеше да направи нещо, за да отмъсти за смъртта му и бе готова да слуша всички заповеди на Лари Кид. Тя знаеше, че нейният брат се беше замесил за известно време в някаква тъмна афера с Лари, обаче знаеше, че той се старае да се откъсне от бандата и да започне почтена работа. Само̀ младото момче й бе казало, че ще скъса с бандитите и тогава тя беше толкова много щастлива.

Гласът на Лари Кид започна да затихва в нейните уши и Елизабет Томсън се опомни и се видя наново в бялата роба на милосърдна сестра, застанала пред кревата на убиеца на нейния брат. През нейния ум бяха преминали всичките тези перипетии на драмата, докато тя чакаше Алвин Барнс да завърши закуската си.

В този момент той допиваше своето кафе.

— Бети — каза той с равен и спокоен глас, — аз се надявам, че ние ще се разбираме добре с тебе.

— И аз се надявам — отвърна му тя.

— Наистина ли? Вярваш ли, че ще се разбираме добре?

— Да — каза тя.

— Значи всичко е вече наред. Първият ден, когато изляза от тази проклета болница, ние ще излезем да се повеселим!

Тя го изгледа с побледняло от яд за нахалството му лице, но с усмихнати устни.

— Не вярвам да ме харесате много…

— Слушай, миличка — каза той хвалейки се, — аз съм прекарал досега живота си все с момичета и докато съм прегръщал едното, намигал съм и на друго някое едновременно. Този път обаче искам да ти кажа, че ти си единственото момиче. Още когато си отворих сутринта очите и те видях така осветена от сутрешните слънчеви лъчи… „Това ще бъде то, единственото мое момиче“, казах си веднага на ума…

В гърдите й се породи едно странно чувство, което я караше да вярва, че има откровеност в тези негови думи, но тя не го хареса. Без да влага някакво чувство в гласа си и напълно студено, тя каза:

— Ще вдигна чиниите от масичката ви. Желаете ли да ядете още?

 

 

Същия ден след обяд, докато тя подреждаше покривката на леглото му, той хвърли на пода вестниците, които четеше и които описваха героизма му при престрелката.

— Би ли ми прочела няколко стиха?

Елизабет Томсън знаеше много добре, защото беше чувала това от устата на Лари Кид, че всеки мъж, който се интересува от поезия и чете стихове, не е истински мъж. Тя взе мълчешката малката книжка със стихове и седна на съседния стол. „Рубаят“ — това бе името на стихосбирката, писана преди стотици години от древния персийски поет Омар Хаям. Елизабет зачете с равен и студен глас:

„Ах, любима, напълни кованата чаша с вино, което ни кара да забравим скърбите от миналите дни и страховете за идващите дни…“

Това беше нещо ново за нея. Стихове!

След като завърши работата си в болницата, Елизабет Томсън напусна голямата сива постройка и се упъти към най-близката книжарница. Там тя си купи същото това томче със стихове от древния персийски поет. Прибра се в малкото си скромно жилище на най-горния етаж на едно здание и зачете книгата. Тази нощ Лари Кид не дойде да й се обади и тя си легна да спи с твърде смутено съзнание.

 

 

Следващите няколко дни тя продължи да дежури в отделението, където лежеше детективът. Намираше постоянно повод, за да влиза в стаята му и да го наблюдава. Тя научаваше неговите навици до най-малките подробности.

И един ден детективът Барнс заяви, че се чувствува почти напълно здрав. Той направи опит да стане от леглото и да ходи без чужда помощ и постигна това за голяма изненада и на милосърдните сестри и на докторите. Този ден след обяд, когато слънцето беше най-топло, асансьорът на болницата ги изкачи и двамата, детективът и милосърдната му сестра на терасата. От тук, след като те се настаниха в удобни столове, започнаха да разглеждат сивата панорама на бедняшкия квартал Бруклин.

Големи сиви здания, в които живееха хиляди бедняшки семейства, се простираха пред тях, опушени и влажни.

— В едно от тях живея и аз — каза, без да иска, Елизабет Томсън.

В момента Алвин Барнс не отговори нищо. Той продължи да гледа сивотата на квартала. После внезапно наруши мълчанието.

— От рождението си?…

— Да… откакто съм се родила не съм напущала този квартал, освен един-единствен път, когато ме водиха на панаира в другия край на града… — Това вече звучеше като признание…

Пак мълчание за известно време.

— Бедното момиче… — в гласа му имаше истинско съжаление… — Приготви се за утре вечер. Ще излезем заедно да се повеселим в някой друг квартал на този голям град…

При тези му думи милосърдната сестра се уплаши. Тя не желаеше да излиза вечер с него, но от друга страна знаеше, че трябва да изпълнява нарежданията на Лари Кид… Детективът не трябва да подозре нищо…

— Но вие… вие не можете да напуснете още болницата…

— Кой? Аз ли? Ще видим…